Решение № 3363 от 22.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3363 гр. София, 22.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Мариана Г.

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100502221 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20166612 от 02.08.2021 г., постановено по ГД № 16290 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 57 състав, по предявения от М. Г. В. срещу „Д.з.“ АД осъдителен иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) „Д.з.“ АД е осъдено да заплати на М. Г. В. сумата от 7226,70 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди (претърпяна загуба) за лечение на травматични увреждания (ексцес) за периода от 01.09.2019 г. до 31.03.2020 г., вследствие настъпило на 28.08.2008 г. ПТП, по вина на водач на лек автомобил „Форд Мондео“, с рег.

№ ****, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника, ведно със законната лихва върху главницата от 7226,70 лв., считано от 21.04.2020 г. до окончателното изплащане. С обжалваното решение СРС се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част от иска.

Решението на СРС е обжалвано от ответника „Д.з.“ АД, в частта, с която са присъдени следните суми, а именно: 1.) 300,00 лв. – магнитен резонанс по фактура № 1000003284/21.04.2020 г.; 2.) 100,00 лв. – консултация доц. х. по фактура № 1000003285/21.04.2020 г.; 3.) 118,00 лв. – компютърна томография на гръбначни прешлени по фактура № 1000003257/21.04.2020 г.; 4.) 900,00 лв. – избор екип; 5.) 345,00 лв. – нощувки за придружител, всички в общ размер на 1763,00 лв. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие 1 с материалния и процесуалния закон и необосновано. Сочи се, че разходите по т. 1, 2 и 3 са извършени през месец април на 2020 г., т. е. извън исковия период, налице е свръхпетитум и СРС не е следвало да се произнася по тях. Излагат се доводи, че разходите за избор на екип и нощувки за придружител не са били необходими, като ищцата е можела да ги избегне.

Твърди се, че разходите за нощувки не са извършени от ищцата, а представеното в последното съдебно заседание пред първата инстанция доказателство е преклудирано. Сочи се, че застрахователното обезщетение има за цел да репарира понесените от ищцата разходи, но в рамките на обичайното съгласно болничните стандарти за този вид оперативна намеса.

Според жалбоподателя, разходът за избор на екип излиза извън тези граници на обезщетяване, тъй като е направен по желание на ищцата. Релевирани са съображения и за неоснователност на исковете за обезщетение за забава, тъй като не била проведена процедура по чл. 380 от КЗ. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение, в обжалваната част като вместо него бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена за посочените суми в общ размер на 1763,00 лв. Претендират се разноски.

В частта, с която искът по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е уважен за разликата над сумата от 1763,00 лв. до пълния предявен размер от 7226,70 лв. решението на първата инстанция е влязло в сила, тъй като в тази част не е обжалвано – арг. от чл. 296, т. 2 от ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М. Г. В..

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

2

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно в обжалваната част, по следните съображения:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. чл. 51, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД.

С Решение № 4124 от 05.07.2011 г., постановено по ГД № 4952 по описа за 2008 г. на СГС, влязло в сила на 24.09.2011 г. на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата имуществен и неимуществени вреди от настъпило на 28.08.2008 г. ПТП, ведно със законната лихва от датата на деликта – 28.08.2008 г.

Предмет на настоящото производство са имуществени вреди, настъпили вследствие на ексцес от същото деяние.

Предвид наличието на проведено предходно (основно ) производство по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) въпросът за установяване на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и поконкретно, чия е вината за настъпване ПТП е преклудиран и той не може да бъде пререшаван в последващо производство за ексцес. Същото важи и относно наличието на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „гражданска отговорност“ между виновния водач и ответното застрахователно дружество към момента на настъпване на вредоносното деяние. В производството по чл. 51, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 226, ал. 1 от КЗ, предмет на установяване е друг фактически състав – влошаване състоянието на увредения (ексцес) и причинната връзка на това влошаване с увреждането, за което е била ангажирана отговорността на застрахователя в предходното производство. По отношение на него, би било възможно застрахователя да направи възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но само по отношение отговорността за ексцес – дали увреденият е допринесъл за новите последици от увреждането, ако такива са налице (в този смисъл Решение № 167 от 30.12.2015 г. по т. д. № 2005/2014 г. на ВКС, 1 ТО).

От разпоредбата на чл. 51, ал. 3 от ЗЗД следва, че правото на обезщетение при ексцес се проявява значително по-късно и, макар да е свързано с вземанията по чл. 51, ал. 1 от ЗЗД и чл. 52 от ЗЗД, е ново самостоятелно право. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените.

Безспорно във въззивната инстанция е, че здравословното състояние на ищцата се е влошило – поява на силни болки и обездвижване, вследствие на ексцес от описаното деяние – ПТП, реализирано на 28.08.2008 г., което е наложило извършване на прегледи при медицински специалисти, изследвания и оперативно лечение.

По делото не е спорно, а и от формираната по делото доказателствена съвкупност се установява, че ищцата е извършила описаните в т. 1, 2 и 3 разходи. Въззивникът не оспорва 3 и че между влошеното състояние на ищцата и тези разходи е налице причинно-следствена връзка, което се потвърждава и от заключението на назначената по делото пред първата инстанция съдебно-медицинска експертиза (СМЕ). В тази връзка неоснователно се явява оплакването, че посочените разходи са извършени извън исковия период. Съществено е, че ищцата, изрично е претендирала описаните разходи, като е посочила, че същите са извършени на 21.04.2020 г. Установено е по делото, че посочените разходи са сторени във връзка с влошаване здравословното състояние на ищцата и че към момента тя не е обезщетена за тях. Посочените разходи са били необходими предвид добрата медицинска практика за осъществяване на следоперативен медицински контрол по отношение на извършените на ищцата интервенции или, както е заявило вещото лице при изслушване на заключението му в съдебно заседание, постоперативни изследвания с цел отчитане резултата на проведената операция.

Относно разходите за т. нар. услуга „избор на екип“ настоящият въззивен състав намира следното. Правната регламентация относно предоставяне на услугата „избор на екип“ се съдържа в § 1, т. 12 от ДР на Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, в която е посочено, че „избор на лекар/екип“ е изразяване на предпочитание от пациента конкретна интервенция или друга специфична част от диагностично-лечебния процес да му бъде предоставена/осъществена от определен лекар/екип на болницата. Чл. 24а от Наредбата предвижда, че по време на своя престой в лечебно заведение, сключило договор с НЗОК за оказване на болнична помощ, здравноосигурените лица имат право срещу заплащане да получат допълнително поискани услуги, включващи: 1. подобрени битови условия – самостоятелна стая, в цената на която се включват всички допълнителни битови условия, със или без придружител по желание на пациента; 2. допълнително обслужване, свързано с престоя на пациента в лечебното заведение, извън осигурените здравни и общи грижи – самостоятелен сестрински пост, допълнителен помощен персонал, меню за хранене по избор, съобразено със съответния лечебно-диетичен режим; 3. избор на лекар или екип от медицински специалисти. В чл. 29 от Наредбата са предвидени случаите, в които не се допуска извършването на избор на лекар/екип, сред които са избор на лекар, който да лекува и наблюдава пациента за цялото време на престоя му в лечебното заведение, в т. ч. на служебно определения от лечебното заведение лекуващ лекар на пациента; 2. когато лекарят/екипът е само един, съгласно утвърдения график в лечебното заведение/структурата; 3. след осъществяване на конкретната интервенция или специфичната част от диагностично-лечебния процес; 4. в условията на спешност; 5. когато медицинските специалисти от екипа са определени служебно от лечебното заведение да извършат назначени на пациента оперативни или други интервенции или манипулации. В чл. 30 и 31 от Наредбата се съдържа регламентацията относно цената на услугата.

При съвкупната преценка на цитираните разпоредби се налага извод, че медицинската услуга „избор на лекар/ екип от медицински специалисти“ е уредена като допълнително право, установено в полза на пациента. При извършването на медицински 4 манипулации не само добросъвестната медицинска практика, но и законодателят е предвидил и гарантирал правната възможност на всеки пациент да избере своя лекуващ лекар/ екип от медицински специалисти, като извършените допълнителни разходи за осъществяване на този избор са присъщи на предоставената и ползваната медицинска услуга. Те не представляват луксозни разноски – напр. за подобрени битови условия и допълнително обслужване, свързани с престоя на пациента в лечебното заведение, извън оказваната медицинска помощ – като самостоятелна стая, телефон, телевизор и др., поради което заплатеното възнаграждение за избор на лекуващ лекар/екип от медицински специалисти при извършване на необходимите медицински манипулации, свързани с преодоляване последиците от настъпилите травматични увреждания на ищеца вследствие на процесния деликт, представлява разумен разход, поради което той е и правно обоснован.