Акт № 189 от 03.11.2026, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 189 гр. Тетевен, 03.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:МАРИО Д. СТОЯНОВ при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20264330100917 по описа за 2026 година

Предявен е иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит.

Ищецът твърди,че между А. И. и „Стик-кредит" АД е сключен Договор за потребителски кредит, предсотавен от разстояние №г във връзка с който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 3000 евро, за срок от 24 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 36,00%, ГПР 42,58% и общо дължима сума за връщане 4611,98 евро

Съгласно чл.19.(1) В случай че Страните са договорили обезпечение, ПОТРЕБИТЕЛЯТ следва, в срок до 3 (три) дни от сключване на настоящия договор, да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД сив полза на КРЕДИТОРА, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на КРЕДИТОРА всички задължения на ПОТРЕБИТЕЛЯ по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на КРЕДИТОРА за заплащане на тези задължения.

Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска.

Съгласно ал. 2 Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от КРЕДИТОРА. Одобрението се извършва единствено по преценка на КРЕДИТОРА. Съгласно чл.29.(1) В случай че ПОТРЕБИТЕЛЯТ не изпълни задължението си посочено в чл.19, същият дължи на 1

КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.19 причинява на КРЕДИТОРА вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на ПОТРЕБИТЕЛЯ и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.

Твърди, че сключения договор за потребителски кредит е нищожен, поради следните обстоятелства:

На първо място, на основание чл. 22 от ЗПК, вр.с. чл. 11, т.10 от ЗПК, вр с. чл. 19, ал.1 от ЗПК договорът е нищожен.

В договора е предвидено заплащането на неустойка от страна на кредитополучателя, в случай на непредоставяне на обезпечение, съгласно условията на договора. Посочената неустойка е разсрочена и също е включена в размер на погасителната вноска по кредита, видно от приложения погасителен план. Така в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, а именно непредоставяне на гаранция (обезпечение), от което обаче не произтичат каквито и да е вреди за кредитора.

Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се предоставя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредоставено обезпечение. Ако кредиторът би държал да получи обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и "неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по- висока цена, прикрита като неустойка.

Неустойката присъства в приложимите Общи условия, Договора за кредит и Погасителния план към него. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е било условие, от което е зависел размера на разходите по кредита, т. е. "неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение.

Съгласно, Параграф 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В погасителния план на процесния Договор за кредит са предвидени 12 бр. месечни погасителни вноски. Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният 2 процент на разходите по кредита изразява общите разходи по него за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за кредит, кредиторът е предвидил сума за неустойка за непредоставена обезпечение, което по своята същност представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК.

Предвид горното, неустойката по чл.29 от Договора за кредит, включена в Погасителния план, е следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. При включването на този допълнителен разход в общия размер на разходите, ГПР по сключения договор за кредит, значително ще надхвърли законово определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, максимален размер на ГПР, поради което и договорът на основание чл. 22 от ЗПК, вр.с. чл. 11, т.10 от ЗПК, вр с. чл. 19, ал.1 от ЗПК е нищожен.

Отделно от горното, договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, т.10 от ЗПК, доколкото в договорът не е посочен конкретно методът, по който е изчислен ГПР по определения в приложение № 1 на ЗПК начин. Посоченото поставя потребителя в затруднение, когато следва да направи преценката дали да сключи договора за кредит.

Отдлено от горното, договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, т.9 от ЗПК, доколкото не са упоменати условията за прилагането на лихвения процент, а именно индекс или референтен лихвен процент, не е регламентиран и размерът на възнаградителната лихва.

На следващо място, процесният договор за кредит е нищожен и поради нищожност на клаузата за договорна лихва, предвид противоречието й с добрите нрави.

В договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент - 36,00%, които противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).

Възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. N 1106/03 г., II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. N 315/05 г., II г. о., и Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. N 6295/14 г., IV г. о., клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три пъти размера на законната лихва за забава. В случая е уговорен годишен лихвен, който надхвърля допустимия размер. От посоченото следва, че договор за кредит е недействителен в неговата цялост и на това основание.

Нищожността на клаузата, регламентираща лихвения процент представлява част от същественото съдържание на договора, поради което нищожността й води до нищожност на целия договор за кредит тъй като след премахването на нищожната клауза той не може да се изпълнява. Последното следва от тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. (дело С- 453/10 Perenicova и Percnic, т. 35 и С397/11 Erika Joros, т. 45), където се приема, че директивата допуска възможността при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, като следва да се има предвид, че договорът не би бил сключен от търговеца без наличие на клаузата за лихва.

3

Дейността и целта на ответника е именно реализиране на печалба от лихви (чрез предоставяне на заеми), от тук нищожността па уговорката за възнаградителна лихва влече след себе си недействителност на целия договор. Евентуално, в случай, че се приеме, че договорът за кредит не е нищожен на основанията, съгласно чл. 22 от ЗПК, твърди, че уговорената в договора клауза за неустойка по чл.29 от договора за кредит, за неизпълнение на задължение за предсотавяне на обезпечение е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП, тъй като се касае до неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, която предвижда ищеца да заплати обезщетение, значително надхвърлящо размера на дължимата мораторна лихва. Неустойката за неизпълнение излиза извън присъщите й функции и цели единствено кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на длъжника. Заявява, че неустойката на практика представлява допълнително обезщетение за вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано в срок, но тези вреди подлежат на обезщетяване чрез мораторната лихва, поради което чрез неустоечната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Моли да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника,в който се изразява становище,че ищецът упражнява правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Същият е депозирал пред РАЙОНЕН СЪД- ГР. ТЕТЕВЕН две напълно идентични искови молби, с които се оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях множество договори. Въз основа на исковите молби са образувани следните дела по описа на РАЙОНЕН СЪД- ГР. ТЕТЕВЕН: гр. д. № ш г. Молбите се отнасят до различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорва една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Така ищецът злоупотребява с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по две отделни производства. Твърдим, че процесуалното поведение на ищеца цели неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки че ищецът е имал възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на една уговорка, съдържаща се и в множеството договори, сключени между страните в различни периоди от трайните им отношения на заемодател и заемател, той е образувал две дела с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлява очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Съобразно установената съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 52/24.01.2017 по дело № 222/2017 на ВКС, ГК, IV г. о.; К. с/у Италия, № 9381/81,25 юни 1987 г., Серия A № 119; Шюрмели с/у Германия, № 75529/01, 8 юни 2006 г. ; М. с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24 март 2005 г.; /Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК,; Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия 4