Решение № 44 от 07.03.2023, Районен съд - Тутракан

РЕШЕНИЕ

№ 44 гр. Тутракан, 07.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Огнян К. Маладжиков при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело № 20223430100297 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по редовна и допустима искова молба с вх.№ 2742/07.07.2022 на Б. И. М. с ЕГН **********, Т. Б. Р. с ЕГН ********** и Б. Б. И. с ЕГН ********** срещу М. И. М. с ЕГН **********.

Делото касае спор за собственост на недвижим имот: Дворно място с площ от 1399 кв.м., представляващо урегулиран поземлен имот № VII – 210, в квартал 23 по плана на село Коларово, одобрен със Заповед № 93 от 15.03.1993 г., отреден за жилищно застрояване, ведно с построените в него: паянтова жилищна сграда със застроена площ 60 кв.м., масивна стопанска сграда със застроена площ 28 кв.м., паянтова стопанска сграда със застроена площ 31 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застроена площ 15 кв.м., при съседи за дворното място по скица: улици от две страни, УПИ с №VIII - 211 и УПИ с № VI-212.

Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от местонахождението на имота – чл. 109 ГПК, и от цената на иска, която е 3467,60 лева (данъчната оценка на недвижимата вещ).

Ищците твърдят, че ответникът М. И. М. е брат на Б. И. М. и е чичо на Т. Б. Р. и Б. Б. И.. Излагат, че през 1989 г. ответникът напуснал страната и се установил в ***, а от десетилетия ищецът Б. М. живее на адреса в ***.

Уточняват, че в края на 1989 г., хора от селото са казали на ищеца Б. М., че процесната къща е необитаема и може да се настани в нея със семейството си.

Оттогава къщата се ползва от Б. И. и приживе от съпругата му. Имотът, твърдят ищците, е поддържан и стопанисван само от тях. Те настояват, че Б.

И. лично, а заедно с децата си Т. Р. и Б. И. като наследници на Сааля Осман М.

1

(поч. на 06.06.1997 г.) са собственици по давностно владение на спорния имот. Установили са обаче, че по отношение на същата вещ ответникът се е сдобил с Констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство с № 56, том II, общ.рег.№ 1624, дело № 177 от 2022 г. на нотариус А.Р., вписан в СВ-Тутракан под акт № 180/01.04.2022, том II, дело № 369/2022. Оспорват констатациите на нотариуса в постановлението му от 01.04.2022 г., издадено въз основа на обстоятелствената проверка, при която единият от свидетелите е ищецът Б.

М.. Твърдят, че той страда от заболяване, което на моменти не му позволява да ръководи постъпките си, и ответникът, знаейки това, е издебнал момент, когато другите не са около брат му Б., за да го заведе при нотариуса и да бъде разпитан за обстоятелства в подкрепа на твърдяното от него владение.

Упрекват ответника, че по този начин е злоупотребил със здравословното състояние на брат си. Молят съда да постанови решение, с което да бъдат признати за собственици на процесната недвижима вещ и да бъде отменен констативният нотариален акт за собственост в полза на ответника.

Претендират разноски.

Ответникът М. И. М. не депозира писмен отговор.

В съдебното заседание ищците чрез техните процесуални представили поддържат исковата молба, а ответникът се явява лично и оспорва иска, излага своята гледна точка по фактите.

От фактическа и правна страна съдът намира следното:

Касае се за установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79 от ЗС, съединен с иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на охранителен акт – констативния нотариален акт за собственост.

Съгласно тези законови текстове всеки може да предяви иск, за да установи съществуването на едно право, когато има интерес от това.

Интересът на ищците се извежда от твърдението им, че те са собственици на процесния имот, а ответникът е лицето, което се легитимира като такъв с нотариален акт.

Правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години – чл. 79, ал. 1 ЗС.

Владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя – чл. 68, ал. 1 от ЗС. За разлика от владението, държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя – чл. 68, ал. 2 ЗС. По принцип намерението е трудно доказуемо и затова е достатъчно да се докаже фактическата власт, за да се предположи на основание чл. 69 от ЗС, че владелецът държи вещта като своя. Тази презумпция обаче е оборима, което прави възможно да се докаже, че въпреки осъществяваната от лицето фактическа власт върху вещта, намерение му не е било да я свои. Тогава придобиването на собствеността по давност е изключено, защото осъществяваната фактическа власт не представлява владение.

С Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 на ВКС по тълк.дело № 1/2012 на ОСГК е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо 2 основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Тоест, при наследяването презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за изначално оборена; сънаследникът владее своята идеална част, но държи вещта като обща. Той е държател на идеалните части на останалите съсобственици (сънаследници).

От справка в НБД „Население“ за ответника М. И. М. се установява, че същият е в граждански брак от 21.07.1986 г. с Р.А. М. с ЕГН **********.

Независимо че съдът указа на страните и на самата Р. М. възможността да я привлекат, респ. по свое желание да встъпи в процеса като съответник със съпруга си, тъй като са необходими, но факултативни другари, нито страните, нито тя пожела да се възползва от възможността и вместо това предпочетоха да вземе участие по делото като свидетел.

От признанията на страните, от разпитите на свидетелите и от справките в НБД „Население“ от нотариалната преписка по н.д.№ 177/2022 на нотариус А.Р. се изяснява, че ищецът Б. М. е най-голямото от четирите деца на И.М.А. и В.А.А.. След него се е родила сестра му А.И.Е., с име в Р.*** Х.Ч.. Следва по-малката им сестра С. И. и най-малкият им брат ответникът М. М..

Семейството се нанася в процесната къща още през 1965 годна, за който факт двамата братя Б. и М. не спорят. Към този момент ищецът е бил 15годишен, а ответникът 6-7-годишен. Достоверно се явява свидетелското показание на сестра им С. И., че къщата е била на баща им. Как точно я е придобил, е без значение за делото. През 1976 г. свидетелката се омъжва и заживява в ***. Бащата И.М.А. умира през *** г. Не е спорно между страните, а и всички разпитани свидетели потвърждават, че през 1989 г. ответникът М., по-голямата сестра А. и майка им напускат процесната къща, в която са живели дотогава, и заминават за ***; установяват се да живеят там. Към 1989 г. ищецът Б. М. живее със своето семейство в края на ***, като този факт се признава в исковата молба и се потвърждава от свидетелите. Бащината къща остава необитаема 2-3 години и през 1992 г. ищецът Б. М. и семейството му се пренасят в нея, за което дават показания всички разпитани свидетели Е.А., Д.К., Ю.Х., Р. М. и С. И.. През 1997 г. умира съпругата на ищеца Б. М., оставяйки за наследници него и двете им деца Т. Р. и Б. И.. До ден днешен ищецът Б. М. живее в спорния имот.

При така установената фактическа обстановка съдът намира искът за собственост на основание изтекла десетгодишна придобивна давност за неоснователен.

Най-напред, съдът обръща внимание на чл. 3 от ГПК, озаглавен „Добросъвестност“, който във второто си изречение гласи, че участващите в съдебните производства лица и техните представители са длъжни да изнасят пред съда само истината. Това изискване не е теоретична абстракция или пожелание за добросъвестно поведение само заради обстоятелството, че изнасянето на неистина или затаяването на истината от страните по делото не е наказуемо като престъпление по подобие на лъжесвидетелстването. Член 3 от ГПК гарантира правата на страните в случай на процесуални нарушения от страна на съда, но само ако са добросъвестни, и обратното – не им позволява 3 да черпят права от собственото си противоправно/недобросъвестно поведение, когато в съответствие само със заявените факти и при затаяването на истината или изнасяйки само част от истината, съдът им е указал съответната доказателствена тежест. Изискването за добросъвестност е доразвито в много други разпоредби на процесуалния закон, една от които е чл. 147 от ГПК, съдържаща забрана за въвеждане на нови факти и обстоятелства по делото, когато са могли да бъдат посочени своевременно.

Във връзка с горното, най-същественият факт, който ищците са „пропуснали“ да посочат в исковата си молба е обстоятелството, че процесният имот е бил собственост на бащата на ищеца Б. М. и на ответника.

Това, което се твърди в исковата молба, че през 1989 година хората в селото казали на ищеца, че къщата е необитаема и биха могли да се настанят там, е изопачаване на истината, защото надали самият ищец не е знаел къде са изчезнали брат му, сестра им А. и майка им; едва ли не къщата е била нечия чужда, на никому непознати хора. В съответствие с наведените твърдения съдът е обявил доклада по делото и в него, естествено, липсват укритото от ищците съществено обстоятелство, че в действителност имотът е бащината къща на Б., М., А. и С. и се явява съсобствен между тях, при това придобит по наследство. Разликата е огромна и има значение за доказателствената тежест, която е указана от съда на ищците за доказване само на заявените от тях факти. Ако имотът беше чужд, към което обстоятелство навежда подредбата на твърденията в исковата молба, доказаното обстоятелство, че от 1992 г. (а не от 1989 г.) досега само семейството на ищеца Б. М. е осъществявал необезпокоявана фактическа власт върху имота чрез ползването и стопанисването му, щеше да е достатъчно за признаването на ищците за собственици по давност. Обаче, ако ищците бяха добросъвестни и бяха разкрили, че ищецът Б. М. и ответникът са съсобственици на имота по наследство, щеше да им се укаже друга тежест, а именно да заявят и да докажат фактическите действия, с които са демонстрирали, че отхвърлят собственическите права на останалите съсобственици по наследство, не само спрямо ответника М. М., но и спрямо двете им сестри А. и С. – защото ищците претендират цялата собственост, а не само частта на ответника. Ето защо, липсата в доклада по чл. 146 ГПК на тези обстоятелства и на указана във връзка с тях доказателствена тежест, не може да обоснове извод, че първоинстанционният съд е извършил процесуално нарушение, след като тази липса е в резултат на нарушение на чл. 3 ГПК от страна на ищците още в исковата им молба.

След като ищецът Б. М. е съсобственик по наследство, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 на ВКС по тълк.дело № 1/2012 на ОСГК, презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за изначално оборена, защото фактическата власт, която той е упражнявал и продължава да упражнява върху вещта, представлява владение на своята идеална част, а по отношение на идеалните части на останалите съсобственици (сънаследници) – представлява държане.

Колкото и време да продължи и каквото и да е субективното му отношение, тази фактическа власт не може да доведе до придобиването на 4 чуждите идеални части по давност. Само ако е променил намерението си и е превърнал държането във владение, в негова полза би започнала да тече придобивна давност. Но за да се приеме, че е налице промяна в намерението му да упражнява фактическата власт вместо за другиго изключително за себе си, тази промяна е следвало да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите сънаследници – в този смисъл Решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о. По изложените по-горе причини, свързани с нарушение на чл. 3 от ГПК, в исковата молба нито се твърди, нито съдът е докладвал, нито е указвал доказателствена тежест, а още по-малко – не са събрани доказателства, че пред ответника е манифестирана промяна в намерението на ищеца Б. М. да владее вещта изключително за себе си. Ответникът казва само, че през 19921993 г. разбрал, че Б. се е нанесъл в къщата, която М. М. считал за своя.