Решение № 24 от 24.01.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. Пловдив, 24.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно търговско дело № 20235001000231 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 260096/ 19.08.2022 г. по т. д. № 1332/2020 г. ОС – Стара Загора е осъдил „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“ ЕАД да заплати на Н. С. Й. и К. Б. Й. сумата от по 180 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания вследствие на смъртта на сина им С. Н. С. при ПТП, настъпило на 17.05.2020 г., ведно със законната лихва от 23.06.2020 г.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“ ЕАД, в която се релевира оплакване за незаконосъобразност с подробно развити доводи в четири насоки: липса на вина на водача на застрахования водач за настъпване на произшествието; наличие на съпричиняване поради управление след употреба на алкохол и несъобразена скорост; прекомерност на присъденото обезщетение и неправилно определяне на началната дата на лихвата за забава, чийто начален момент е изтичането на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ. Предвид изложеното иска да се отмени 1 обжалваното, вместо което се постанови ново, с което да се отхвърлят предявените искове или при условията на евентуалност – да се намали определеното обезщетение поради съпричиняване и прекомерност.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите Н. С. Й. и К. Б. Й., които чрез пълномощника си я оспорват като неоснователна.

С Определение № 260617/ 22.12.2022 г. съдът е оставил без уважение искането на „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“ ЕАД за изменение на постановеното решение в частта на разноските чрез намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение.

Против определението е подадена частна жалба от „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“ ЕАД с твърдения, че не следва да се присъждат отделни хонорари за всеки ищец, както и че върху дължимото адвокатско възнаграждение не следва да се начислява ДДС. Иска да се отмени обжалваното определение и се постанови ново, с което присъденото адвокатско възнаграждение за всеки ищец се намали от 12 312 лв. общо на 8 730 лв. без ДДС.

Ответникът по частната жалба – адв. П. К. – оспорва същата и иска да се остави без уважение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима.

Производството по т. д. № 1332/ 2020 г. на ОС – Стара Загора е образувано по предявени от Н. С. Й. и К. Б. Й. против „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“ ЕАД субективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от по 180 000 лв. за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния син С. Н. С., починал при ПТП на 17.05.2020 г.

Отговорността на застрахователя произтича от сключения между него и прекия причинител на вредата договор за застраховка „гражданска отговорност", поради което отговорността му е обусловена и функционално свързана с деликтната отговорност на застрахования.

2

По делото не е спорно, че на 17.05.2020 г. ПП I - 6 е настъпило ПТП между л. а. „М.П.“ с peг. № **********, управляван от М.Н.Л., и л. а. „Ф.М.“ с peг. № ********* , управляван от С. Н. С., който е починал вследствие на произшествието.

От представената във въззивната инстанция влязла в сила на 03.01.2024 г. присъда по НОХД № 1234/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора е видно, че М.Н.Л. е признат за виновен за това, че на 17.05.2020 г. на ПП I - 6, км. 302 при управление на л. а. „М.П.“ с peг. №******** поради нарушаване на правилата за движение е причинил смъртта на С. Н. С..

Не е спорно, че за л. а. „М.П.“ с peг. № ******* е сключена застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите със „ЗАД Д.Б.:Ж.З.“ ЕАД (Застрахователна полица № ***************/29.07.2019 г. ) със срок на валидност от 01.08.2019 г. до 31.07.2020 г.

С писмо, получено на 23.06.2020 г., застрахователят е уведомен за настъпилото събитие от родителите на починалия С. Н. С.- Н. С. Й. и К. Б. Й., по което е заведена Щета № ***** – ******/ **** – **.

Гореизложеното налага извод за наличие на предпоставките на чл. 477, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя за причинените от процесното ПТП вреди.

Застрахователят оспорва обжалваното решение с доводи в няколко насоки: за липса на вина на водача на застрахования автомобил, съпричиняване от починалия водач, прекомерност на определеното обезщетение и неправилно определяне на началната дата на забавата на застрахователя.

С представената във въззивното производство влязла присъда по НОХД № 1234/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора вината на застрахования водач М.Н.Л. е установено по несъмнен начин (чл. 300 ГПК), поради което възражението на застрахователя за липса на виновно поведение като изключващо отговорността му обстоятелство е неоснователно и не следва да бъде допълнително обсъждано.

При това положение с оглед характера на релевираните оплаквания на първо място следва да се обсъди въпросът за размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а след това възражението за 3 съпричиняване.

С оглед задължителните постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. При определяне справедлив размер на обезщетението за претърпени болки и страдания при причиняване на смърт, следва да се съобразят редица критерии като възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, причинените на последния морални страдания, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на икономическите условия в страната, а като ориентир за последните - нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Фактор с определящо значение за интензитета и продължителността на претърпените вреди вследствие на смърт е степента на близост, привързаност и обич между увредения и починалия.

В тази връзка при преценка размера на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на сина им С. Н. С. следва да се отчете съществувалата силна емоционална и духовна връзка между тях, основана на взаимна обич, уважение и подкрепа, в каквато насока са показанията на свидетелите Т.Т., А.С. и Х.Х.. От показанията им се установява, че до 2003 г., до когато е бил кмет на с. Д.С., починалият е живял заедно със своите родители, като след раждането на второто му дете със семейството си се преместил да живее в гр. К.. Всяка седмица посещавал родителите си, поддържал къщата, носил им храна и лекарства, а често ги посещавал и по време на обедната си почивка или след работа. Били много задружно семейство, заедно отбелязвали празниците. Ищците много тежко приели неговата смърт, която ги лишила завинаги от неговата обич и подкрепа, от която още не могат да се съвземат.

Преждевременната смърт на дете е най – голямата загуба за един родител. Касае се за изключително болезнено и нежелано преживяване, което дори и да отслабва с времето, никога не изчезва. Болката и страданието от неочакваната смърт на дете са неизмерими и никаква имотна облага не би 4 могла да ги замести. Независимо от изложеното настоящата инстанция намира, че определеното от окръжния съд обезщетение в размер на 180 000 лв. е завишено и не съответства на присъжданите от съдилищата парични обезщетения за сходни случаи. Първоинстанционният съд не е съобразил, че починалият е на 47 години, създал е свое семейство с две деца, с което живее отделно от своите родители. Макар и да не прави по – малка болката от неговата смърт следва да се отчете и обстоятелството, че ищците имат друго дете, което може да им осигури необходимата помощ и подкрепа, в който смисъл са показанията на св. Т.Т. – съпруг на дъщеря им, който сочи, че след смъртта на сина им е поел ангажимента за осигуряване на лекарства и храна.

Не е отчетена възрастта на ищците – съответно на 75 и 67 години. Поради изложеното справедливият паричен еквивалент на претърпените от ищците болки и страдания от смъртта на сина им С. следва да се определи на 120 000 лв., който размер съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената съдебна практика (Определение № 2107 от 12.07.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 4941/2022 г. , Определение № 50496 от 12.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1848/2022 г., I т. о., ТК .).

Присъжданите над този размер обезщетения (Определение № 3929 от 6.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1582/2023 г., IV г. о., ГК , Определение № 50432 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1604/2022 г. ) касаят случаи, при които починалият е в млада възраст, в началото на самостоятелния си житейски път, като ранната му смърт е съкрушила надеждите на родителите да станат съпричастни на неговата реализация в живота, да получат материална и морална подкрепа, когато имат нужда, което допълнително увеличава чувствата на скръб и тъга. Целта на паричното плащане при непозволеното увреждане е да „замести“ настъпилите морални неудобства, да му позволи да понесе по - леко негативните последици от увреждането и да му спомогне да преодолее психическите травми, а в случая присъждането на обезщетение за неимуществени вреди над 120 000 лв. ще бъде в противоречие с неговия репарационен характер.

Що се отнася до релевираното и поддържано във въззивната жалба възражение за съпричиняване поради управление на лекия автомобил от пострадалия след употреба на алкохол и с превишена скорост е неоснователно. Съпричиняване е налице, когато със своето неправомерно поведение пострадалият е създал предпоставки за настъпване на вредоносния 5 резултат. Съпричиняването е обусловено от две предпоставки – неправомерно поведение на пострадалия и причинна връзка с настъпилите вреди вредите.

Управлението на лекия автомобил от пострадалия с концентрация на алкохол в кръвта от 0. 38 промила не е в причинна връзка с настъпилия резултат, тъй като само по себе си не е станало причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие, каквато може да бъде само нарушаване на правилата за движение.

Второто възражение - за управление на лекия автомобил с превишена скорост – изисква да се разкрие механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие. От заключението на приетата в настоящето производство съдебноавтотехническа експертиза се установява, че починалият С. Н. С. е управлявал л. а. „Ф.М.“ по път I – 6 в посока запад – изток. По същото време на същия път в същата посока се е движел л а.

„Д.М.“, а на аварийна отбимка в южната част на пътното платно е бил спрял с предната част в посока изток л. а. „М.П.“, управляван от М.Н.Л.. Когато л. а.

„Ф.М.“ е отстоял на около 146 м. от мястото на удара, водачът на л. а. „М.П.“ е потеглил, като е навлезнал на платното за движение в посока изток, непосредствено след което се е отправил към чешма, разположена северно от платното за движение. Когато л. а. „М.П.“ е започнал да навлиза в северната пътна лента, от който момент се е превърнал в опасност за л. а. „Ф.М.“, последният се е намирал на 16. 57 кв. м. от създаващата се конфликтна точка, като се е движел изцяло в северната пътна лента със скорост от 90. 12 км./ ч., изпреварвайки л. а. „Д.М.“. В този момент разстоянието, в което се е намирал л. а. „Ф.М.“, е била по – малко от дължината на опасната му зона на спиране от 75. 65 м., поради което пострадалият не е имал техническа възможност да предотврати удара.

Твърдението на жалбоподателя, че пострадалият водач се е движел с превишена/ несъобразена скорост, се опровергава от заключението на приетата във въззивното производство съдебноавтотехническа експертиза, според която скоростта на л. а. „Ф.М.“ е била в рамките на максимално допустимата за пътния участък от 90 км./ч. (чл. 21, ал. 1 ЗДП). Вярно е, че между вещите лица е налице разминаване по този въпрос, тъй като в. л. И. И. поддържа, че скоростта е била над 100 км/ ч., но съдът кредитира становището на останалите две вещи лица, което е в унисон със заключението на в. л. инж. Т.П. по назначената пред първата инстанция комплексна 6 съдебномедицинска и автотехническа експертиза, според която скоростта на л. а. „Ф.М.“ е била 90. 39 км/ч. Посоченото възражение е с оглед твърденията, че при по – ниска скорост на движение от действителната е нямало да се стигне до фатален резултат, но то е релевантно само при движение с превишена скорост, а в случая скоростта на л. а. „Ф.М.“ е била в рамките на максимално разрешената.