Решение № 4283 от 28.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4283 гр. София, 28.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100514923 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 20.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 71506/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 166 състав, по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че Т. В. И. / ЕГН **********/ дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 1 868.92 лв., представляваща цена на доставена в топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „******* 2“, *******, аб.№ 132693, през периода от 1.05.2016 г. до 30.04.2018 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва от 30.11.2018 г. до изплащане на вземането; сумата 100.05 лв.мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до 16.11.2018 г.; и сумата 54.38 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 30.11.2018 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 18.12.2018 г. по ч.гр.д. № 76292/ 2018 г. на СРС, 166 състав, като исковете са отхвърлени: относно таксата за дялово разпределение /главница/- за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 69.92 лв.; относно лихвите за забава при плащане на главницата за топлинна енергия- за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 105.23 лв., и относно мораторната 1 л и х в а върху главницата за дялово разпределение- за сумата 11.65 лв. /изцяло/, претендирана за периода от 30.11.2015 г. до 16.11.2018 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Т. В. И. е осъдена да заплати на ищеца „Топлофикация София” ЕАД сумата 89.68 лева- разноски за заповедното производство, и сумата 1 172.36 леваразноски за исковото производство пред СРС. Със същото решение на основание чл.130 ГПК е прекратено производството по делото в частта по предявения от „Топлофикация София” ЕАД срещу Т. В. И. / ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за установяване дължимост на вземания за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.10.2015 г.- 30.04.2016 г.

Постъпила е въззивна жалба от Т. В. И. /ответница по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на горе-посочените суми- главници и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответницата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- гр. София не изразява становище по повод жалбата на ответницата.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата 100.05 лв.- мораторна лихва върху главницата /стойност на топлинна енергия/, дължима за периода от 15.09.2017 г. до 2

16.11.2018 г., както и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски.

В останалата обжалвана от ответницата част- относно признатата от СРС дължимост на сумата 1 868.92 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/, и на сумата 54.38 лв.- такса за услугата дялово разпределение, както и относно съразмерно присъдените на ищеца разноски, решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата Т. И. на твърдението, че е собственик на процесния имот, представляващ апартамент № ******* в жк „******* 2“- гр. София, с аб.№ 132693, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2016 г.- м.04.2018 г.

Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сградаетажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период ответницата И. и ищцовото дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им договор за доставка на топлинна енергия. Установява се въз основа на представените от ищеца писмени доказателства, че ответницата Т. В. И.3 в качеството на купувач по сключена с Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 30/ 3.02.2009 г. на софийски нотариус придобивна сделка е собственик на процесния апартамент, а също и че на 24.11.2011 г. е подала заявлениедекларация за откриването на партида на абонат на топлинна енергия, което е прието от топлопреносното предпирятие. Налице е следователно обвързващо страните облигационно правоотношение с предмет- доставка на топлинна енергия до процесния имот, по което ответницата И. има положението на потребител на топлинна енергия /чл.153, ал.1 ЗЕ и чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ/ и се явява пасивно легитимирана да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Няма твърдения, нито данни и доказателства по делото притежаваното от ответницата вещно право върху процесния имот да е било отчуждено, нито е проведено съответно доказване в тази насока. Няма и твърдения и подкрепящи ги доказателства за прекратяване на съществуващата между страните договорна връзка преди началото на процесния период.

Установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответницата през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството какво количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в процесния топлоснабден имот топлинна енергия /за отопление на имота, сградна инсталация и БГВ/ и нейната стойност са събрани релевантни доказателства /извлечения, справки, документи за главен отчет/ и е изслушана съдебно- техническа експертиза, чието експертно заключение е прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено, поради което и дължимото относно размера на главния иск доказване е проведено от страна на ищеца. Доводи относно обема и стойността на потребената в имота топлинна енергия в жалбата на ответницата не са релевирани, поради което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.

При това положение искът за признаване дължимостта на сумата 1868.92 лв.главница, представляваща стойност на доставена в процесния имот през периода 1.05.2016 г. до 30.04.2018 г. топлинна енергия като основателен правилно е уважен, като е призната дължимостта на това вземане на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 30.11.2018 г.- датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК, до окончателното изплащане на сумата.

Останалите наведени в жалбата на ответницата доводи за неправилност на решението в горепосочената част са неоснователни и не могат да доведат като краен 4 резултат както до отхвърляне на иска за процесните главнични вземания, така и до намаляване на техния размер.

Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че следва да бъде призната дължимостта на вземания на ищеца за лихви за забава за периода от 15.09.2017 г. до 16.11.2018 г., тъй като не се установява от доказателствата по делото, поради непровеждане на дължимото от ищеца пълно главно доказване на производящите това спорно материално право факти и обстоятелства, същият да притежава такива ликвидни и изискуеми вземания срещу ответницата.

Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на ответницата за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между страните общи условия на договора за доставка на топлинна енергия. В забава за изпълнение длъжникът може да изпадне в случай, че вземането е ликвидно, т.е. установено по основание и по размер. В случая прогнозно начислените за процесния имот суми, видно от приетото като неоспорено от страните експертно заключение на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- техническа експертиза, са в размер, различен от сумите за реално потребление. Ликвидността на произтичащите от реалното потребление вземания е установена едва с изравнителните сметки, като относно изискуемостта и забавата на дължимите за консумирана през процесния период топлинна енергия суми, за които са издадени общи фактури на 31.07.2017 г. и 31.07.2018 г., приложение намират Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. В ал.3 на чл.32 ОУ2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал.4 на чл.33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2. Тъй като според събраните доказателства отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителните сметки и издаването на общите фактури за процесния период е настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45- дневен срок за плащане /общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2017 г. и 31.07.2018 г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на съответната година- 2017 г., 2018 г., считано от 30.04./, цитираните клаузи на Общите условия са неприложими, като съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито 5 доказва, да е отправена от ищеца до него.