Определение № 978 от 19.05.2023, Районен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 978 гр. Бургас, 19.05.2023 г.

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLVI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРТИН Р. БАЕВ като разгледа докладваното от МАРТИН Р. БАЕВ Частно наказателно дело № 20232120201702 по описа за 2023 година намери за установено следното:

Производството е по реда на чл. 243, ал. 4 и сл. от НПК.

Образувано е по повод жалба на М. М. Ж., действащ в качеството му на законен представител на пострадалия М. М. Ж. (малолетен), чрез повереник – адв. С. К. - БАК, срещу постановление на Бургаска районна прокуратура от 21.04.2023 г., с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК е прекратено наказателното производство по ДП 3388 ЗМ - 114/2022 г. по описа на 05 РУ на ОДМВР-Бургас, пор № 454/2022 г. по описа на БРП, водено за извършено престъпление по чл. 129, ал. 1 НК.

В жалбата се възразява срещу извода на прокурора, че няма извършено престъпление от общ характер, като в тази връзка се застъпва, че би следвало да се назначи повторна експертиза, която да даде отговор на редица въпроси, преди да е възможно да се направи извод за наличие или липса на престъпление от общ характер. В тази връзка се допълва, че вещото лице по настоящата експертиза не е отговорило на въпроса за собствеността на сградата. Счита се, че процесната абонатна станция не е била обезопасена с предпазни парапети, като в хода на разследването не е било установено дали изградените от жалбоподателя съоръжения са достатъчни за обезопасяването на сградата или не. Излагат се съображения, че е следвало общинската администрация да бъде уведомена за необезопасената абонатна станция, за да се избегнат бъдещи инциденти. В заключение се счита, че изводът на прокурора за липса на престъпление от общ характер не държи сметка за това дали във времето някой не е допуснал изграждането на абонатната станция без строителни книжа. Иска се от съда да отмени атакуваното постановление, като върне делото на БРП с указания за продължаване на наказателното производство.

Съдът намира, че така депозираната жалба е процесуално ДОПУСТИМА. Тя изхожда от легитимирано лице – (соченото като пострадало от престъплението лице, чрез неговия законен представител) и е насочена срещу акт подлежащ на съдебен контрол, като е 1 подадена в преклузивния седемдневен срок. Разгледана по същество съдът я намира за НЕОСНОВАТЕЛНА.

Наказателното производство е образувано на 07.03.2022 г. по реда на чл. 212, ал. 1 НПК - с постановление на прокурор и се е водило за извършено престъпление по чл. 129, ал.

1 НК. В хода на производството са извършени множество действия по разследването – приобщени са необходимите писмени доказателства, проведени са разпити на свидетели и са назначени експертизи. След приключване на разследването наблюдаващият прокурор е приел, че разследването е проведено пълно, всестранно и обективно, както и че не са налице доказателства за извършено престъпление от общ характер. Направил е извод, че процесната сграда не се е налагало да бъде обезопасявана срещу падане, доколкото не е била предназначена за минаване/качване. Посочил е, че се касае за инцидент, при който детето самостоятелно е паднало от височина, без да се доказва намесата на друго лице, поради което и е не е налице виновно извършено престъпление от когото и да е. Поради това и на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК прокурорът прекратил наказателното производство по делото.

На първо място съдът следва да посочи, че целта на съдебния контрол по реда на чл.

243, ал. 5 и сл. от НПК е да се извърши проверка за правилността и законосъобразността на постановленията на прокурора, с които се поставя край на наказателното производство. За нуждите на производството по чл. 243 от НПК съдът проверява дали са обосновани и законосъобразни изводите на прокурора, като за целта следи служебно за спазване на материалния и процесуалния закон. В обхвата на тази проверка се включва преценката дали разследването на досъдебната фаза е проведено обективно, всестранно и пълно, за да се спази принципът за разкриване на обективната истина, а когато разследването е в отклонение на тези изисквания, съдът разполага с правомощието да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и да му укаже какви доказателства следва да бъдат събрани и какви следствени действия да бъдат проведени. В това производство съдът не може да изземе компетентността на прокуратурата и на фазата на досъдебното производство да прави преценка дали спрямо конкретно лице следва да се повдигне и/или поддържа обвинение или не. Противното би означавало, че съдът не контролира правилността на прокурорския акт, а изземва ръководно-решаващите функции на прокурора. При произнасянето си съдът следва да извърши преценка дали прокурорът е провел пълно, всестранно и обективно разследване преди да формира окончателното си мнение и дали на база на изведените факти обвинителят правилно е формирал крайните си правни изводи – т.е. дали постановлението е обосновано или не.

На второ място съдът следва да посочи, че настоящото съдебно производство е инициирано по жалба на пострадалия (чрез законния му представител). При това положение и в съответствие с правилото „reformatio in peus“ – т.е. забрана за влошаване на положението на обжалващия, съдът не може да се произнесе в ущърб на обжалващия и да влоши положението му, повече отколкото преди обжалването.

Ръководейки се от горните принципни положения и след запознаване с материалите 2 по делото и с прокурорския акт, съдът счита, че в конкретния случай фактическата обстановка е правилно описана в постановлението за прекратяване, поради което и настоящият състав е на мнение, че е безпредметно да преповтаря изложената от прокурора фактическа обстановка, а се присъединява напълно към възприетото от него, съсредоточавайки се в настоящите мотиви върху направените възражения за неправилно приложение на закона.

В тази връзка съдът следва да посочи следното.

Няма спор, че на 31.10.2021 г. пострадалото дете – М. М. Ж., заедно с брат си и баща си, са се качили върху покрива на помещение, използвано за абонатна станция и находящо се в гр. Бургас, ж.к. „Л.“, до бл. ****. Няма спор и че в момент на невнимание бащата е оставил детето без надзор и то е паднало от височина, вследствие на което е получило и средна телесна повреда. Единствените възражения, въведени в жалбата, касаят липсата на произнасяне от вещото лице чия собственост е сградата, както и дали тя е била изградена съобразно строителните изисквания, респективно дали някой не е виновен за това, че не е била обезопасена с парапет.

Съдът не възприема тези оплаквания. Чие е правото на собственост върху помещението е правен въпрос, който не само, че не изисква произнасяне от вещо лице (или пък обследване, както се настоява в жалбата), а дори и ако вещото лице изрази становище, това би излязло извън неговите компетенции. В конкретния случай органите на досъдебното производство са предприели всички необходими действия и са изисквали всички относими документи, на чиято база правилно прокурорът е заключил, че се касае за помещение, изградено в непосредствена близост до бл. **** и функционално свързано с него, посредством топлоинсталации (топлопроводи) и предназначено за абонатна станция на блока – т.е. по естеството си и по предназначението си служи за общо ползване от всички съсобственици в блока. Поради това и поради липса на каквито и да е доказателства в обратна насока (акт за държавна или общинска собственост, друг титул за собственост и т.н.) следва да се приеме, че по силата на чл. 38 от Закона за собствеността и чл. 140, ал. 3 от Закона за енергетиката – помещението е обща част (по предназначение) на бл. ****.

Възраженията на адв. К. – БАК, че понеже етажната собственост не е поръчала или финансирала изграждането на помещението, то и то не е обща част на блока, не се възприемат от съда, доколкото не почиват на правилното приложение на закона, който не обвързва предназначението на едно помещение с неговото финансиране/поръчване при изграждането на сградата. Противното би означавало, че асансьорът в сградата, който също очевидно не е поръчан или финансиран от етажната собственост при построяване на сградата, също да не се третира като обща част, което е неправилно.

Съдът не възприема и възражението, че не е изследвано дали покривът на помещението е следвало да бъде обезопасен срещу падане. На какви изисквания следва да отговарят покривите и другите конструктивни елементи на сградите/помещенията също е правен въпрос и той намира своя отговор в нормите на редица действащи и отменени законови и подзаконови нормативни актове, като например – ЗУТ или ЗТСУ (отм.) и т.н.

3

Така например в чл. 89 от действащата Наредба № 7 от 22 декември 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони изрично е предвидено, че когато се касае до тераси, балкони, лоджии и външни стълби – то те трябва задължително да бъдат обезопасени и да имат парапети, които да отговарят на определени изисквания за височина, здравина и т.н. Такива изисквания за обезопасяване с парапети и други подобни на покривите на завършените помещения обаче не са предвидени в нормативната база (с изключение на случаите когато покривът се използва и като тераса, което в случая обаче не е налице), което е и напълно закономерно. Това е така, доколкото покривът не е част от сградата/помещението, което е предназначено за преминаване, игра и въобще – за наличие на хора върху него, което пък да налага да бъде обезопасяван срещу падане (там въобще не би трябвало да има хора). Противното би налагало върху покрива на всяка една сграда – къща, гараж и т.н. да има монтиран парапет, което освен, че очевидно не е така, е и граничещо с абсурд. Поради това съдът счита, че правилно РП-Бургас е преценила, че в случая не може да се говори за неизпълнение на задължение за обезопасяване на покрива, което да не е изпълнено и което да е довело до настъпилия резултат.

Тук е мястото да се посочи, че по мнение на съда немалък принос за настъпване на инцидента има самият св. М. Ж., който като баща на малолетното лице е следвало да полага непрекъснати грижи за него. Съгласно чл. 125, ал. 3 от Семейния кодекс – „Родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете“, а съгласно чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето – „Родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие“. В случая св. Ж. в нарушение на тези си задължения е допуснал детето му да се качи върху покрив на помещение, където въобще не е трябвало да бъде и без да съобрази възможните рискове от това, включително и възможността от падане. След това той е оставил детето без надзор и контрол (макар и за кратко) и то е паднало от покрива. По мнение на съда в случая се касае до нещастно стечение на обстоятелствата, за което без съмнение бащата е изпитал огромен стрес, страх и притеснение, доказващо се и от последвалите му действия по поставяне на козирка на мястото, но ако се говори за евентуално извършено престъпление, то именно неговото бездействие хипотетично би могло да се мисли дали не консумира състава на престъплението по чл. 133 НК. Доколкото обаче съдът вече уточни, че в настоящето производство не може да влошава положението на обжалващия, а и доколкото по сила на чл. 161, ал. 1 НК престъплението по чл. 133 НК, по отношение на низходящ, се преследва по тъжба на пострадалия, то и съдът не се спира подробно на това.

В заключение съдът счита, че доводите на адв. К. – БАК за неосъществена сигнална функция от прокуратурата, са неотносими към настоящия спор. Действително прокуратурата, както и всеки един граждани, може да сигнализира държавните (РДНСК) или общинските органи, ако счита, че са налице обстоятелства, които потенциално застрашават 4 здравето и живота на гражданите. Тази функция обаче е отделна и независима от наказателното производство и няма отношение към изводите за извършено престъпление от общ характер, респективно към наличието на основанията за прекратяване на производството. Няма никаква пречка и след прекратяване на производството прокуратурата или самият жалбоподател, да сигнализират на съответните органи, които ако преценят, да вземат мерки за обезопасяване на помещението или до ограничаване на достъпа до него.