Решение № 263 от 17.11.2020, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

Номер 263

17.11.2020 г.

Град

В ИМЕТО НА НАРОДА

Апелативен съд – Пловдив

3-ти търговски състав

На 04.11.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Красимир К. Коларов

Георги В. Чамбов

Емил Л. Митев

Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Красимир К. Коларов Въззивно търговско дело № 20205001000488 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Обжалвано е Решение № 251 от 17.06.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 292/2019 г., с което съдът е решил следното:

„ОСЪЖДА Г. ф., гр. С., да заплати на И. А. П. сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от телесни повреди/травматично проникване на кръв и въздух в лявата гръдна кухина, счупване на 6, 7, 8, 9, 10, 11 леви ребра, контузия на белите дробове/, получени при ПТП на 26.02.2018 г. на автомагистрала „Т.“, виновно причинени от водач на неидентифицирано моторно превозно средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 17.01.2019 г. до окончателното изплащане.“ В полза на ищеца са присъдени и разноски, в размер на сумата 1 850 лева.

Решението се обжалва от Г. ф., гр. С., с подробни съображения за неговата неправилност.

Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.

1

Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:

Искът е по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди – телесни увреждания и свързаните с тях болки и страдания, причинени му от настъпилото на 26.02.2018 г. на магистрала Т. пътно транспортно произшествие, което било предизвикано от моторно превозно средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено.

1.

Поддържаното в процеса становище на Г. ф. е, че описаното в исковата молба неустановено (неидентифицирано) моторно превозно средство е пълна измислица на ищеца, че подобно МПС въобще не е участвало по никакъв начин като причинител на реално станалата на 26.02.2018 г. катастрофа на автомагистрала Т., км. 202 + 400 м. и че единствената причина за сблъсъка между управлявания от ищеца лек автомобил С. Г. В. и спрелия в аварийната лента микробус М. е била неадекватното, несъобразено с лошите пътни условия поведение на самия ищец.

Свидетелят А. С. Х., който е бил разпитан в съдебното заседание от 17.10.2019 г. (л. 81 и сл.), е очевидец и участник в катастрофата от 26.02.2018 г. на автомагистрала Т. и – с крайно несъществени за самия инцидент разминавания – е потвърдил фактите, изложени от ищеца в исковата молба.

Без значение е, че името на този свидетел не е вписано в съставения след сблъсъка на колите констативен протокол, той – точно като присъстващ очевидец (л. 43) – е бил разпитван в досъдебното производство по приложената много подробно водена Преписка № .../... г. Свидетелят е установил, че е бил пътник, возещ се на предната дясна седалка до пострадалия ищец, автомобилът им се е движел в лявата, изпреварващата лента на магистралата, със скорост, съобразена със зимните тогава условия. В момента, в който управляваният от ищеца автомобил доближил почти на 10 – 2

15 м. успоредно движещия се пред, тях в лентата им от дясно лек автомобил, водачът му ненадейно променил посоката си на движение на ляво и „колата ни засече пътя, влезна в нашата лента“. „Тази кола – продължава свидетелят – тръгна внезапно наляво, без пътен показател, без нищо, беше на не повече от 10 – 15 м. от нас, когато тръгна (наляво)“. Според възприетото от свидетеля Х., „в аварийната лента, тъй като имаше сняг от снегорините и беше наполовина затрупана, се е движел някакъв микробус, който аз видях в момента на удара, дотогава не го бях видял. Микробусът се е движел наполовина в аварийната лента и наполовина в дясната (средната) лента, този който засече нас дойде зад микробуса и за да го изпревари той засече нас“. А оценката на очевидеца е: „Ако И. не беше реагирал щяхме да се ударим, защото отляво беше мантинелата, а отдясно беше белият седан и ако беше завил волана надясно щеше да се ударим в колата, която ни засече“.

Заключението по автотехническата експертиза на вещото лице инж.

С.М. (л. 62 и сл.) е, че „техническата причина“ за настъпилото ПТП е загубата на странична устойчивост на управлявания от ищеца автомобил, предизвикана от задействане на спирачната му система и че в анализираната от вещото лице пътна ситуация, т. е. при движение със скорост от около 80 км. ч. и при съобразяване на данните, описани в обстоятелствената част на исковата молба, „от момента, в който водачът на л. а. „С. Г. В.“ (ищецът) е реагирал, той е нямал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране“. Но тази „техническа причина“ за страничното поднасяне и завъртане на колата (задействането на спирачките) не обяснява и няма никаква пряка или косвена връзка с онова, което всъщност е предизвикало реакцията на ищеца – за онази фактическа причина, която го е накарала да задейства спирачките – вж. и разясненията на вещото лице С.М., дадени в съдебното заседание от 17.10.2019 г. (л. 81 и сл.). Така единствените събрани в процеса достоверни данни, от които става ясна причината за иначе нелогичното, неоправдано и в такъв случай безсмислено задействане на спирачната система от ищеца, ако той наистина (според ответника) е управлявал автомобила на равен прав участък от пътя, без никакви видими препятствия отпред и от дясно, в последна сметка остават фактите, 3 съдържащи се в показанията на свидетеля А. С. Х..

Затова Апелативният съд приема, че хипотезата по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ е била доказана и на датата 26.02.2018 г. ищецът наистина е получил твърдените в процеса увреждания в пътно транспортно произшествие на автомагистрала Т., причинено от моторно превозно средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено (неидентифицира-но моторно превозно средство).

2. Данните в приетите по делото заключения по изготвените от вещото лице д-р Д. М. (л. 60 и сл.) и д-р М .Б. (л. 129 и сл.) съдебномедицински експертизи са, че при безспорно настъпилата на 26.02.2018 г. катастрофа ищецът И. П. е преживял „травма вътре в купето на превозното средство“ – удар на тялото му „в лявата врата в подлакътника“, ударът причинил „травматично проникване на кръв и въздух в лявата гръдна кухина, счупване на 6, 7, 8, 9, 10 и 11 леви ребра, контузия на левите дробове“, всяко от които наранявания само по себе си е било разстройство на здравето, временно опасно за живота, проведено е било спешно оперативно лечение с 2 активни аспирации от лявата гръдна половина и дренаж, счупването на ребрата е довело до затрудняване на движенията му, като пострадалият П. е изпитвал „значителни до умерени по сила и интензитет болки, до пълното му изчезване след неговото приключване“.

Свидетелят А. И. П., на 73 години, баща на ищеца, разпитан в съдебното заседание от 17.10.2019 г. (л. 81 и сл.), е установил, че синът му е останал в болницата 19 дни, първите дни не можел да се движи и изпитвал големи болки , а след като го изписали за домашно лечение, не можел да вдига лявата си ръка и продължил да изпитва болки. След инцидента отслабнал драстично, а от стреса при катастрофата се обострил и съществуващия диабет, преди синът му бил „само на хапчета“, а „сега 4 пъти на ден си бие инсулин“, 4 болките продължили „около 4 – 5 месеца“.

Апелативният съд дава вяра на този близък на ищеца свидетел и н е трябва да се мисли, че евентуалната му заинтересованост по смисъла на чл.

172 ГПК е – сама по себе си – необорим признак за недостоверност на неговите показания, подобен подход към преценката на събраните в процеса доказателства поставя по-скоро емоционални, но рационално неоправдани пречки към разкриването на истината (чл. 10 ГПК) и затова би бил не само необосновано предубеден, но и процесуално недопустим.

При тези събрани в процеса доказателства и като има предвид и възрастта на пострадалия, който, на 47 години по време на тежкия удар, все пак не е бил толкова млад, преценката на настоящата инстанция е, че посоченото от окръжния съд парично обезщетение в размер на сумата 35 000 лева, дължимо в настоящото производство по чл.

557, ал. 1, т. 1 КЗ, като предвидена и допустима от закона компенсация на доказани те и подлежащи на репариране негови неимуществени вреди, по размер е определено правилно.

3.

Подробното заключение по съдебномедицинската експертиза на д-р М .Б. (л.

129 и сл.) е ясно и категорично: травматичните увреждания на ищеца нямат характеристиката на т. н. „воланна травма“, която би била признак за поставен предпазен колан, но при установения от експертизата конкретен и доста силен удар на тялото във вътрешната лява част на купето, „ролята на предпазния колан е сведена до минимум“. Пострадалият – според вещото лице – е бил „с поставен триточков предпазен колан, който не е могъл да задържи тялото при страничното движение на ляво“.

При установените в процеса данни няма основания и да се мисли, че ищецът е трябвало или е можело да предполага, че при наличната и все пак съобразена с лошите условия на пътя скорост от около 75 – 80 км. ч., при вече успоредното му движение от ляво на изпреварвания лек автомобил, неговият водач ненадейно ще реши да отбие и той наляво, за да се отдалечи на безопасно разстояние от намиращия се пред него, спрял в аварийната лента с включени аварийни светлини микробус. В подобна ситуация на шофиране в лента за движение, която от ляво е била преградена от мантинела, а отпред и отдясно – от изведнъж отклоняващия се наляво, но дотогава намиращ се успоредно от дясно автомобил, водачът не е имал друг избор, освен да употреби спирачките. Затова колата му е избегнала сблъсъка 5 отпред и отдясно с изпреварвания автомобил, но забавяйки скоростта си, за сметка на това е поднесла странично, завъртяла се е и ударът със спрелия в аварийната лента микробус е станал неизбежен.

Затова възраженията на жалбоподателя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД: за непоставен от пострадалия ищец предпазен колан и за несъобразено с конкретната пътна обстановка управление на автомобила – като обусловени само от твърдения, но не и от установени в процеса факти – не е можело да бъдат уважени (чл. 154, ал. 1 ГПК).

Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен и правилен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към мотивите на Пловдивския окръжен съд.

На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на процесуалния представител на ответника по жалбата – адвокат В. Д. М. , ще следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната на И. А. П. безплатна адвокатска помощ и съдействие в производството, проведено пред настоящата инстанция, в размер на сумата 1 580 лева.

Ето защо Пловдивският апелативен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 251 от 17.06.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 292/2019 г.

ОСЪЖДА Г. ф., БУЛСТАТ ..., да заплати на адвокат В. Д. М. , ЕГН ..., адвокатско възнаграждение за оказаната на И. А. П. , ЕГН **********, безплатна адвокатска помощ и съдействие в производството, проведено пред настоящата инстанция, в размер на сумата 1 580 /хиляда петстотин и осемдесет/ лева.

6

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

7