Решение № 52 от 26.01.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. Перник, 26.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Колева при участието на секретаря МИХАЕЛА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело № 20251720102882 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на Л. Т. Д. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Ищецът твърди, че на ******** сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор № ******* за предоставяне на паричен заем в размер на 1250 лв., със седмична вноска, при непосочен месечен лихвен процент. Съгласно чл. 4 от договора за заем същият следвало да бъде обезпечен с гарант – две физически лица поръчители, отговарящи на определени изброени в договора условия, или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. На същата дата между ищеца и ответника било сключено съглашение, именувано като „договор за поръчителство“ № *******, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД поел задължение да обезпечи пред кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД изпълнението на договора за паричен заем, срещу което ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение в размер на 354,64 лв. Посочената сума била разсрочена и платима заедно с месечната вноска на договора за кредит към заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“, като последният бил изрично овластен да приеме плащането, след което да превежда сумите на поръчителя.

С влязло в сила Решение № 315/01.04.2025 г., постановено по гр.д. № 2489/2024 г. по описа на РС-Перник съдът е признал недействителността на договор за паричен заем № *******. Изложени са съображения, че в тази хипотеза кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност на договора, но не и други разходи.

При изложените съображения в исковата молба и уточнителната молба моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 72,36 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем № *******/********, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба на 27.05.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

Претендира разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява становище, че ищецът чрез процесуалния си представител превратно упражнява процесуалните си права. Поддържа се, че разгледаният по гр.д. № 2489/2024 г. на 1

РС-Перник иск е бил недопустим, тъй като с влизането в сила на решението по същия не е бил постигнат целения от страната правен резултат, а страната е могла да реализира правата си в рамките на едно производство. Посочва, че е заплатил всички разноски, присъдени с решението и не е обжалвал същото, поради което и с оглед липсата на покана за заплащане на други суми счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на настоящия процес, поради което моли да бъде приложена нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК. В условията на евентуалност са изложени съображения във връзка с отговорността за разноски и прекомерността на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с осъдителен иск, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за връщане на суми, заплатени договор за потребителски кредит № № *******/********, прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение.

Уредбата на нищожността на договорите е дадена с императивни правни норми, установени в обществен интерес. Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати определени, изчерпателно изброени, правно значими пороци, вследствие на което той не поражда изначално целените от страните по него правни последици. Когато по нищожния договор е била осъществена престация, следва да се проявят правните последици на чл. 34, вр. чл. 55 ЗЗД, понеже изначално липсва правно основание, оправдаващо даването.

Ако договорът за кредит е недействителен, то съгласно чл. 23 ЗПК, вр. чл. 34 ЗЗД кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, който е получил.

Възникването в полза на ищеца на вземането, предмет на насрещната претенция, се поражда от следните материални предпоставки: 1) процесната сума 472 лв., да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, без да е съществувало валидно правоотношение между страните.

Между страните не се спори, а от представените доказателства се установява сключването между страните на договор за паричен заем, който е бил обявен за нищожен с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 2489/2024 г. по описа на РС-Перник. Сочените обстоятелства са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото.

Ответникът изрично е признал, че ищецът е заплатил по договора неговата чиста стойност в размер на 1250 лв., както и сумата от 72,36 лв.

Доколкото сключеният между страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК (като по въпроса за недействителността съдът е обвързан от пределите на СПН по гр.д. № 2489/2024 г.), ищецът дължи връщане единствено на чистата стойност на същия – арг. чл. 23 ЗПК, т.е. 1250 лева, поради което липсва основание за задържане на суми над този размер.

Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. От доказателствата по делото бе установено, че сумата от общо 72,36 лева е напуснала патримониума на ищеца и е постъпила в правната сфера на ответника.

Ответникът не твърди наличието на правно основание /годен юридически факт/ за задържане на сумата над 1250 лв.. Следователно, с оглед успешно проведеното от ищеца пълно и главно доказване на обстоятелството, за което носи доказателствена тежест – че процесната сума е излязла от правната му сфера и е постъпила в имуществения комплекс на ответника, искът за присъждане на платената в полза на ответника сума от 72,36 лева е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

Основното спорно между страните обстоятелство в процеса е относно отговорността за разноските, съответно дали с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на настоящото производство, респ. дали дължи разноски.

Съдът намира не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото макар ответникът да е признал правопораждащите юридически факти, не е направил изрично 2 признание на иска по см. на чл. 237 ГПК, което да обуславя приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК.

На второ място, задължението за връщане на дадено при начална липса на основание възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо. При връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо, вземането е изискуемо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора (в този смисъл и ТР № 5 от 21.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 5/2017 г., ОСГТК). Според общото правило на чл.

68, б. „а“ от ЗЗД, паричните задължения са носими, а не търсими. т. е. длъжникът е този, който следва да намери начини дължимата сума да достигне лично до кредитора, за да може да се освободи от отговорността си за заплащане на тази сума. Нормата на чл. 95 ЗЗД регламентира хипотезите на кредиторовата забава - когато кредиторът неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Ето защо, за да бъде поставен кредиторът по парична престация в забава, следва да се установи, че е отказал получаването й.

В настоящото производство няма твърдения и данни ответникът да е предлагал изпълнение, а ищецът неоправдано да е отказал да получи изпълнение. Няма данни и плащане да е било извършено в рамките на настоящия процес.

Ето защо съдът намира, че не е налице нито една от предпоставките, обуславящи приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Ответникът е направил и възражение за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, което е основателно, поради което искането на ищеца за присъждане на разноски на следва да бъде оставено без уважение на осн. чл. 3 ГПК. Мотивите за това са свързани със съвкупната преценка на процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ищеца – проведеното вече производство по иска за недействителност на договора, липсата на извънсъдебна покана за доброволно плащане и наличието на други висящи производства между страните.

Въпросът за допустимостта на отрицателния установителен иск, разглеждан по гр.д.

№ 2489/2024 г. на ПРС не може да бъде обсъждан в настоящия процес, но проведеното вече производство по гр.д. № 2489/2024 г. на ПРС следва да бъде обсъдено в контекста на отговорността за разноски. При наличие на твърдения за наличие на надплащане по нищожния договор, осъдителният иск дава по-ефективен способ за защита на правото. В процесния случай проведеният установителен иск за нищожност не е дал в пълнота търсената защита, доколкото спорното материално право вече е било не просто застрашено, а накърнено. При предявен осъдителен иск за заплащане на парична сума, като получена от ответната страна при начална липса на основание (нищожен договор, респ. на отделна негова клауза), ищецът може да се позове на тази недействителност, а съдът да е длъжен служебно да се произнесе по нея в мотивите си. Тоест, при предявен единствено осъдителен иск в хипотезата на твърдения за надплащане ищецът би получил в по-голям обем защита, която ще даде осъдителният иск в конкретния случай, при съпоставяне със защитата, която би дал установителният иск на същото право.

Право на ищеца е да прецени по какъв ред да реализира защитата си, но в конкретния случай обективно е била налице възможност правоотношенията във връзка с даденото по нищожния договор да бъдат изцяло разрешени в един исков процес. Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права.

Наред с изложеното, видно от представената от ищеца справка от ЦКР, между ищеца и ответника са налице 9 договора за потребителски кредит в периода 2020-2025 г.

Същевременно, при служебна справка се установява, че в периода 2022-2025 г. по искова молба на ищеца срещу са образувани общо 14 искови производства (вкл. настоящото). При тези данни, наред с липсата на извънсъдебна покана до длъжника (каквато разбира се 3 ищецът не е длъжен да отправя, но житейски е утвърдена като средство за ограничаване на разноските), при липса на спор относно правопораждащите факти, липсата на обем на съдопроизводствените действия, предвид вече проведеното исково производство, се поставя въпросът доколко образуването на настоящото дело има за единствена цел да се разрешат правоотношенията, доколкото основните възражения на страните на практика са концентрирани около дължимостта на разноски в процеса.

Злоупотребата с право е налице, когато конкретно право се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други субекти (чл. 57, ал. 2 от КРБ). Въз основа на съвкупната преценка на всички изложени обстоятелства съдът намира, че процесуалното поведение на ищеца, макар и формално насочено към упражняване на права, на практика е насочено към генериране на разноски, съответно не преследва легитимна цел и присъждането на разноски в негова полза би противоречало на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за добросъвестност у страните. Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба.