Решение № 17124 от 23.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17124 гр. София, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕД като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110102567 по описа за 2023 година

РЕШЕНИЕ

23.10.2023 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 2567/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „ТТС“ ЕАД срещу Л. Х. Н. и С. Б. Н., в която се твърди, че ответниците били потребители на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр.

......................., аб. № 194574, като била доставена топлинна енергия, по договор за покупкопродажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил топлинна енергия на стойност 526,91 лева за периода от м.11.2019 г. до м.04.2021 г., но ответниците не я били заплатили, поради което изпаднали в забава и дължали и обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия в размер на 68,42 лева за периода от 15.09.2020 г. до 12.07.2022 г. Излага съображения, че била предоставена услугата дялово разпределение, поради което ответниците дължали и сумата от 44,73 лева, представляващи припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода м.06.2019 г. до м.04.2021 г., както и сумата от 9,16 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за 1 периода 31.07.2019 г. до 12.07.2022 г. Навежда довод, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, която била връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявяване на иск за установяване на вземанията.

Иска да бъде признато за установено, че ответниците му дължат разделно претендираните суми, както и да бъдат осъдени да заплатят сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответниците, чрез особения представител, като исковете се оспорват по основание и размер. Поддържа се, че ответниците не са собственици или ползватели на процесния имот и не са били в облигационни отношения с ищеца. Излагат се съображения, че имотът е необитаем и всички радиатори в него са били пломбирани. Оспорва се количеството на доставената топлинна енергия и изчисляването на нейната стойност. Твърди се, че липсва договор за извършване на услугата дялово разпределение. Прави се възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за топлинна енергия и дялово разпределение, както и на съответните мораторни лихви. Искат отхвърляне на претенцията.

Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени средства, като е изразило становище за основателност на исковете. Иска уважаване на претенциите.

С Определение от 14.07.2023 г., съдът на основание чл. 247 ГПК е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Заповед за изпълнение на парично задължени по чл. 410 ГПК от 22.08.2022 г. по ч. гр. д. № 39502/2022 г. по описа на СРС, II Г.

О., 156-ти състав, като по отношение периода на мораторната лихва върху главницата за топлинна енергия, вместо неправилно изписаното „15.09.2020 г. до 12.07.2020 г.“, да се чете правилно: „15.09.2020 г. до 12.07.2022 г.“.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно и пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл.

86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2. продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му 2 с енергия или природен газ.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.

Приложено е писмо от Столична община, дирекция „Общински приходи“, рег. № П4487/19.04.2017 г. в което е посочено, че се предоставя извлечение на данъчна декларация по реда на чл. 14 ЗМДТ за имот в гр. ........................, като имота бил деклариран от Л. Х. Н. и С. Б. Н.. Към имота е представено неподписано извлечение от данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ.

Представено е заявление от Л. Х. Н., с посочен адрес на заявителя и неуточнен адрес на топлоснабдения имот, като от съдържанието на заявлението се настоява за недължимост и преизчисление на суми за топлинна енергия. В заявлението нито се сочи, че заявителят е собственик на неясен имот, дори да се приеме, че това е имота посочен като адрес, нито в описаното приложение към заявлението се сочат доказателства за наличието на собственост или ограничено вещно право на ползване, като по същество се оспорват и отричат твърдени права от ищеца.

Съдът констатира, че ищецът нито е сочил, нито е направил доказателствени искания за събиране на други доказателства по делото, че ответниците действително притежават права върху процесния имот, като в тази насока, съдът отчита и факта на изричното оспорване на тези обстоятелства, което оспорване е направено още с отговора на исковата молба и се поддържа и в о. с. з. от 02.10.2023 г. Тоест, след като между страните е спорно 3 наличието на облигационно отношение, то ищецът носи доказателствената тежест да установи пълно и главно този факт. Въпреки това, при съвкупната преценка на представените от ищеца и третото лице-помагач писмени доказателствени средства, съдът счита, че не е проведено пълно и главно доказване, че е възникнало облигационно отношение, т.е. че ответниците са собственици или вещни ползватели на процесния недвижим имот, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

Необходимо е да се изясни, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство.

Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства.

Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено – т. нар. индиции или доказателствени факти. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Тоест, българският граждански процес не предвижда предустановени или формални доказателства. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност на чл. 235 и чл. 12 от ГПК. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда.