Решение № 3021 от 13.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3021 гр. Пловдив, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330100068 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от А. М. М., ЕГН ***, срещу „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сума в размер на 1126,53 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №***, сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

В исковата молба се твърди, че през месец ноември 2024 г. на ищцата е било изпратено съобщение от ответното дружество, в което се сочи, че дължи 1126,53 лв. по паричен заем №***, сключен между нея и „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Ищцата не дължала плащане, понеже нямала спомен да е сключвала такъв договор за паричен заем, което я възпрепятства да посочи неговите индивидуализиращи белези, а дори и да съществува посочения договор, се посочва, че вземането по него е погасено с изтичането на петгодишната погасителна давност, считано от 26.07.2017 г.

С оглед на изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 1126,53 лв., представляваща претендирана сума 1 по процесния договор, вземанията по който били прехвърлени на ответника с договор за цесия от ***. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който излага становище за допустимост и основателност на предявения иск. Процесният договор № *** бил сключен на *** между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като вземането по него било прехвърлено на ответника с подписване на Приложение № 1 от *** към Рамков договор за покупко-продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен на *** между дружеството ответник и „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

С настоящия отговор искът се признава за основателен поради настъпила 5годишна погасителна давност по отношение на задълженията на ищцата, произтичащи от процесния договор. Твърди, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, не била повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичане на срока за отговор на исковата молба.

Ответникът сочи, че доколкото в срока за отговор релевира признание на предявения иск, то се осъществява хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК и била налице предпоставка за изключване на отговорността за разноски на ответника. Моли да не се присъждат разноски на ищцовата страна поради факта, че ответникът не е дал повод за завеждане на настоящото производство.

С оглед на изложеното иска на основание чл. 237 ГПК да бъде поставено решение при признание на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2, вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на заявената искова претенция с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, ищецът следва да докаже онези положителни факти, от които извлича благоприятни за себе си последици, като докаже, че е настъпил падежът на претендираните от ответното дружество вземания, както и че е изтекъл предвидения в закона давностен срок от датата на настъпването му.

С оглед направеното от ответника признание на исковите претенции, 2 както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.2 ГПК в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК, като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави, както и че не касае право, с което страната не може да се разпорежда. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита, като заявява, че ищцовата претенция е основателна. Това може да се осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл.

237 ГПК, или да остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК.

Доколкото ответникът заявява изрично в отговора на исковата молба, че признава предявения иск, а ищецът в открито съдебно заседание, проведено на 27.05.2025 г. заяви, че иска постановяване на решение съобразно изразеното признание, съдът постанови своето решение при условията на чл.

237 ГПК.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 42.50 лева. Ищецът е представляван и от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатиа хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Относно възнаграждението за процесуалния представител адв. Б. съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 4/, съгласно който за адв. Б. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищцата. При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, 3 че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид материалния интерес, фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че същото е приключило в едно съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева.

Неоснователно се явява искането на ответника в настоящия случай да се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, предвид обстоятелството, че същият не е дал повод за завеждане на делото. Доколкото от ищеца в отговора на исковата молба изрично се заявява, че е налице макар и извънсъдебна покана до ищеца за плащане на дължимите суми, които признава за погасени по давност, то съдът счита, че не са налице предпоставките по чл. 78, ал. ГПК и ответникът следва да понесе разноските в производството.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявения иск о т А. М. М., ЕГН ***, срещу „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД ЕИК 207172780, с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК, че ищцата не дължи на ответното дружество сума в размер на 1126,53 4 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №***, сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД ЕИК 131576434, вземанията по който са прехвърлени от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на ответника с Приложение № 1 от ***. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от *** год.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД ЕИК 207172780, да заплати на А. М. М., ЕГН ***, сумата в размер на 42.50 лева, представляваща разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД ЕИК 207172780 да заплати на на адв. Д. Г. Б., с личен номер ***, с адрес ***, сумата от 300 лева– адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по настоящото гр.д. № 68/2025 г. по описа на РС Пловдив на ищцата А. М. М., ЕГН ***.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок, считано от съобщаването му, с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5