Определение № 933 от 03.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 933 гр. София, 01.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Ж. като разгледа докладваното от Мадлена Ж. Касационно търговско дело № 20228002902272 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Отбранителни системи и технологии“ ЕООД, гр. София срещу решение № 254 от 18. 04. 2022 г. по в. т. д. № 125/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 261261 от 4. 08. 2021 г. по т. д. № 523/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав в частта, с която по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск е признато за установено, че касаторът дължи на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, МВР, гр.

София сумата от 57 494 лв., представляваща неустойка по чл. 18, ал. 1 от договор за обществена поръчка № УРИ-5785-ОПД-47/ 2. 08. 2018 г., за което задължение са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 10467/2019 г. на Софийския районен съд, ГО, 74 състав.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че докладът по делото, изготвен от първоинстанционния съд, бил непълен и в него доказателствената тежест била неправилно разпределена. Изразява становище, че тъй като основание за прекратяване на договора на страните от 1 страна на касатора било липсата на осигурено финансиране – отрицателен факт, то оспорващия този факт ищец следвало да докаже осигуреното финансиране. Счита, че въззивният съд е следвало да констатира и отстрани нарушенията в доклада на СГС и да изготви нов доклад, в който правилно да разпредели доказателствената тежест. Касаторът се позовава на противоречие в мотивите на въззивния съд и на необоснованост на извода в обжалваното решение, че за ответника не е възникнало правото по чл. 25, ал. 3 от процесния договор да го прекрати поради неосигурено финансиране. Оспорва като неправилно заключението на състава на Софийски апелативен съд, че процесният договор е прекратен с уведомление от 2. 11. 2018 г. на възложителя и за него е възникнало правото да претендира уговорената в договора неустойка за разваляне на договора. В касационната жалба са изложени и оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че уговорката за неустойка не противоречи на добрите нрави, съответно не е нищожна и не е прекомерна. Касаторът моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. Как съдът следва да разпредели доказателствената тежест за установяване на отрицателен факт, включително в случаите, когато твърденият от страната отрицателен факт се оспорва от насрещната страна?; 2. Дължи ли се неустойка за неизпълнение по законосъобразно развален договор при положение, че това не е изрично уговорено между страните по договора?; 3. След като договорът не е сключен под условие по смисъла на чл. 114 ЗОП и при положение, че страните са уговорили в договора прекратително условие, чието осъществяване е в контрола на една от тях, чие е задължението при сбъдване на това условие да уведоми другата страна за това обстоятелство с оглед започване изпълнението по договора – на страната, в чийто контрол е сбъдването на условието, или на другата страна по договора?; 4. След като договорът не е сключен под условие по смисъла на чл. 114 ЗОП, допустимо ли е страните да договорят такива условия съобразно предоставената им в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне?; 5. При направено възражение за противоречие на уговорена неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или 2 отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивите на решението си да разгледа и прецени критериите, посочени в т. 3 от ТР №1/2009 г. на ВКС (като функции, естество, справедливост на неустойката и др.) или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства?; 6.

Следва ли при постановяване на съдебното решение съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото и в частност размера на действително претърпените вреди при преценка на възражение за намаляване на неустойка поради прекомерност? Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпросът по т. 1 – в противоречие с решение № 394 от 18. 05. 2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г., решение № 211 от 26. 11. 2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., I г. о., решение № 361 от 31. 05. 2011 г. по гр. д. № 484/2009 г. и Тълкувателно решение № 1 от 2. 04. 2014 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 13. 11. 2013 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по т. 5 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и въпросът по т. 6 – в противоречие с решение № 223 от 19. 04. 2016 г. по т. д.

№ 3633/2014 г. По отношение на въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението на касатора се прави позоваване на произнасяне на въззивния съд в отклонение от практиката на ВАС – решение № 13211 от 23. 10. 2020 г. по адм. д. № 6755/2020 г. и решение № 9169 от 17. 06. 2019 г. по адм. д. № 9388/2018 г. и на ВКС – решение № 347 от 11. 10. 2011 г. по гр. д. № 290/2010 г., IV г. о. и решение № 349 от 21. 05. 2012 г. по гр. д. № 453/2010 г., I г. о., както и на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът моли да бъде извършена и проверка относно вероятна нищожност и недопустимост на въззивния акт, както и за очевидната му неправилност, представляващи самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането на касационен контрол.

Ответникът по касационната жалба Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, МВР изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното:

3

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийски апелативен съд е приел, че с договор за обществена поръчка № УРИ-5785ОПД-47/2. 08. 2018 г. „Отбранителни системи и технологии“ ООД се е задължило да достави на възложителя Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, МВР противокуршумна каска с балистичен визьор, марка „MSA Gallet“, модел „ТС Special Forces V2“, в комплект с балистичен протектор за защита на врата - 100 броя и балистична каска, марка „OPS CORE“, модел „FAST LE HIGH CUT HELMET“ - 44 броя в срок от три месеца от датата на сключване на договора, срещу заплащане на възнаграждение от 363 120 лв., с включен ДДС, франко мястото на изпълнение. Установил е, че с уведомление вх. № УРИ 578500-7705/5. 11.

2018 г. изпълнителят е отправил до възложителя изявление за прекратяване на договора на основание чл. 25.3, като в писмен отговор изх. № 578500-7877/9.

11. 2018 г. възложителят е отрекъл съществуването на това основание за прекратяване на договора, тъй като финансирането е било осигурено както към момента на сключване на договора, така и към момента на публикуване на поканата за сключване на договор по реда на чл. 20, ал. 6 ЗОП. Въззивният съд е приел, че с писмо изх. № УРИ 578500-8587/3. 12. 2018 г. възложителят е уведомил изпълнителя, че договорът е прекратен на основание чл. 24, т. 3 - с 14- дневно предизвестие от възложителя, като в 10-дневен срок от получаването на съобщението следва да бъде изплатена начислената неустойка в размер на 72 624 лв. по чл. 18, ал. 1 от договора, както и че на основание чл. 22, ал. 11 внесената от изпълнителя гаранция е усвоена.

Въззивният съд е изтъкнал, че страните не спорят, че правоотношението между тях е възникнало по силата на валидно сключен при условията на чл.

20, ал. 6 вр. ал. 1, т. 4 ЗОП договор за доставка на оборудване, включено в списъка на продуктите, свързани с отбраната, приет на основание чл. 2, ал. 1 от Закона за експортния контрол на продукти, свързани с отбраната, и на изделия и технологии с двойна употреба, както и че изпълнение по сделката не е било осъществено. Възражението на ответника, че за него е възникнало правото да поиска прекратяване на договора без предизвестие, тъй като в тримесечния срок от сключването му изпълнение не е започнало поради 4 неосигурено финансиране, съдът е счел за неподкрепено с доказателства.

Посочил е, че нито в поканата за представяне на оферта за възлагане на обществена поръчка, нито в договора съществува клауза, която да поставя изпълнението на договора под условието за бъдещо осигуряване на финансирането му. Акцентирал е на липсата на кореспонденция между страните, от която може да се направи заключение, че финансирането на сделката е било проблемно, в резултат на което изпълнението на доставката е било осуетено.

В решението е направен извод, че неизпълнението на договора се дължи на виновното поведение на ответника, като за ищеца е възникнало правото по чл. 24, т. 3 да прекрати договора поради виновното неизпълнение на задълженията на изпълнителя с изпращането на 14-дневно писмено предизвестие, което е упражнено с изпращането на писмо от 3. 12. 2018 г.

Решаващият състав е счел, че предизвестието следва да се счете за надлежно връчено на ответника при приложение на фикцията по чл. 26, ал. 3 от договора на страните. Изтъкнал е, че според тази уговорка уведомлението се счита за редовно връчено, ако адресатът е променил посочения в договора адрес, като в случая от куриерската фирма е удостоверена промяна на адреса на получателя изпълнител по договора.

В обжалваното решение е направен извод, че прекратяването на договора в хипотезата на чл. 24, т. 3 – при виновно неизпълнение на задълженията на изпълнителя с 14-дневно писмено предизвестие на възложителя е предпоставка за възникване на правото на възложителя да претендира уговорената в чл. 18, ал. 2 неустойка в размер на 20 % от цената на договора. Като е съобразил разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 7 от 13. 11. 2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е посочил, че в конкретния двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, неустойката е уговорена за обезщетяването на претърпените от възложителя вреди от неизпълнението поради разваляне, поради което неизправната страна дължи плащането й.

В решението са изложени съображения за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на уговорката за неустойка в хипотезата на чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави.

Съдът е подчертал, че в случая договорът е за доставка на специфични по 5 своето предназначение стоки на значителна стойност, при липса на уговорени други способи, които обезпечават изпълнението; че сделката е сключена от възложителя в обществен интерес – за осигуряване на специално оборудване, чието предназначение е да бъде използвано за опазване на реда и сигурността на гражданите и заплащането на стоката е със средства, предоставени на ведомството от държавния бюджет. С оглед тези особености на договора съдът е отхвърлил възраженията на ответника за поставянето му в „по-слаба и неблагоприятна позиция“ и невъзможност да договаря по-нисък размер на неустойката. Подчертал е, че при съобразяване на условията на възложителя при сключването на договора изпълнителят осъществява преценка дали капацитетът на предприятието и икономическите му възможности позволяват да изпълни поръчката, респ. да понесе отговорността за неизпълнението й.