Решение № 1316 от 09.10.2024, Районен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1316 гр. Плевен, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20244430101481 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Д. И. П., чрез адв. Д. М., против „КРЕДИТ Г.“ ООД, ЕИК***, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за възлагане на поръчителство от 03.10.2023г, с който се обезпечава договор за кредит №*** е нищожен. Твърди се, че на 03.10.2023г. ищцата е сключила Договор за паричен заем №3-1-9424-301953, с КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД, за сумата от 400лв., при ГПЛ от 36% и ГПР от 42,58%. Твърди се, че по силата на чл.1, ал.2 от Договора, заемателя се задължава да предостави на кредитора обезпечение- по посочени варианти. Твърди се, че на 03.10.2023г. е сключен договор за предоставяне на поръчителство, между заемодателя, заемополучателя и ответното дружество, по силата на който ответникът се е задължил да обезпечи пред кредитора задълженията по договора за заем, срещу възнаграждение от 393,30лв; възнаграждението е платимо заедно с месечната вноска по кредита. Твърди се, че валидността на договора за предоставяне на поръчителство се предпоставя от валидността на договора за заем. Твърди се, че двете дружества са свързани лица. Твърди се, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е 1 включен в ГПР по договора за кредит и по този начин се заобикаля нормата на чл.19, ал.5 от ЗПК. Твърди се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен, поради противоречие с добрите нрави, както и поради липса на основание. Претендират се разноски.

Представят се писмени доказателства.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „КРЕДИТ Г.“ ООД, ЕИК***, изразява становище за недопустимост, респ. за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че искът е насочен против ненадлежен ответник, тъй като посоченият ответник не е страна по договора за заем и не отговаря за пороците му. Твърди се, че въз основа на договора за възлагане на поръчителство от 03.10.20123г, на 09.10.2023г. между ответникакато поръчител и ищеца е сключен договор за поръчителство, с което ответникът е изпълнил поетото задължение да се задължи солидарно с ищецазаемополучател за изпълнение на задълженията. Посочва се също, че договора за възлагане на поръчителство не съставлява договор по чл. 138 и сл. ЗЗД.

Оспорват се изложените в ИМ твърдения за свързаност между двете дружества. Твърди се, че извън предмета на делото е правилното изчисляване на ГПР по договора за заем.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

По делото, с определение №2126/29.05.2024г, съдът е посочил като факти, които са безспорни и не се нуждаят от доказване между страните: факта на сключване на договор за Договор за паричен заем №*** между ищеца- като заемател и „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, като заемодател и факта на сключване на Договор за възлагане на поръчителство от 03.10.2023г. между страните по делото.

По делото се установява, видно от представеният договор за потребителски кредит тип кредитна линия №***- л.15, че същият е сключен за сумата от 300лв.- максимална сума, която може да бъде усвоявана, при кредитен лимит от 2000лв, при лихвен процент от 36%. Посочено е, че ГПР по договора е отразен в Приложение №1 към него- който варира съобразно броя на погасителните вноски. В случая съдът установи, че съобразно погасителен 2 план, сумата подлежи на връщане на 5 вноски, всяка от 87.34лв., при ГПР от 43,77 %.

От съдържанието на Договора се установява също, че заемателят следва да предостави на заемодателя обезпечение, в една от следните форми: 1.

Двама поръчители, които да отговарят на определени условия; 2.. Банкова гаранция или 3. Одобрено от заемателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.

По делото, както бе посочено по- горе, съдът е постановил за безспорен между страните факта на сключване на процесния Договор за възлагане на поръчителство от 03.10.2023г., в изпълнение на задълженията по договора за заем /въпреки, че същият не е представен на хартиен носител, и двете страни се оспорват неговото сключване/. По делото е представен и погасителен план за възнаграждението за обезпечение –л.20, платимо на падежните дати по кредита, на 5 вноски, всяка от 78,66лв. /общо сумата от 393,30лв/. По делото се установява също, че между „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД- като заемодател и ответника К. Г. като поръчител, е сключен Договор за поръчителство от 09.10.2023г. въз основа на който поръчителя се е задължил спрямо кредитора за изпълнението на задълженията по процесния договор за заем. Следва да се посочи, че предмет на настоящето дело е действителността на Договора за възлагане на поръчителство от 03.10.2023г, без да е предявяван осъдителен иск във връзка с възнаграждението по него.

При така установено от фактическа страна, съдът намира за установено от правна страна следното:

Сключеният между ищеца и „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД-договор за заем е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма 3

- чл. 10, ал. 1 ЗПК.

Предмет на изследване в настоящето производство обаче не е договорът за заем, поради което съдът не следва да излага съображения в насока неговата действителност, но следва да изложи съображения относно действителността на клаузата по т.4, вр чл. 1, ал.2 от същия, задължаваща заемателя да представи, в полза на заемодателя, в петдневен срок от сключването на договора, на определени видове обезпечение, подробно описани. Съдът приема, че клаузата по т. 4 от договора за заем е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в т. 4 от Договора за паричен заем – задължение на три да осигури обезпечение, като може да направи избор между два вида обезпечения- поръчители, физически лица, които да отговарят на определи условия, банкова гаранция или сключване на договор за поръчителство с посочено от кредитора лице, са трудно осъществими и поради посоченият в чл. 1а л.2 кратък – петдневен срок от сключването на договора, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.

Дължимото възнаграждение по договора за поръчителство по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 4 кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.

5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

За процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 43,77%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с ответното дружество, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. съдът намира, съобразно приетото за установено по делото, че е налице свързаност, която обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя.

Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

5

Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР , въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен – над 50%. Съдът намира, въпреки, че всеки един от представените договори- за заем и за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, сключването на договора за предоставяне /възлагане/ на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и ззаемодателят и договорът, сключен между потребителя и ответника- като поръчител, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността на клаузата по т. 4 от Договора за заем, неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията.