Определение № 1090 от 06.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1090 гр. София, 06.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Касационно гражданско дело № 20258002104551 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца Х. К. К., чрез адв. Н.Д. и адв. Г.Р. и на ответника „А Груп Инвест“ ЕООД, [населено място], чрез адв. В.М., срещу решение № 181/25.06.2025г. по гр.д.№ 264/25г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, е уважен предявения иск по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 01.09.2022г. до размер от 86 005, 20 лева, ведно със законната лихва от 01.09.2022г., отхвърлен е за разликата до пълния предявен размер от 126 005,20 лв., присъдени са 5160 лева - законна лихва за периода 01.09.2022г.-13.12.2023г. върху изплатената част от обезщетението и е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК.

Касаторът ищец иска отмяна на решението в отхвърлителната част като твърди, че справедливият размер на обезщетението е 160 000 лева, а не 120 000 лева и от този размер не е следвало да се приспада изплатеното застрахователно обезщетение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпросите 1/ за обстоятелствата, които следва да бъдат отчетени от съда като критерии за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и част от тях ли са инфлацията и икономическата конюнктура в страната и 2/ подлежи ли на намаляване дължимото от работодателя по чл. 200 КТ обезщетение за неимуществени вреди с платеното на пострадалия обезщетение по застраховка „ Трудова злополука“ ?

Касаторът ответник атакува решението в уважителната му част с доводи за недопустимост и 1 неправилност. Обжалва и имащата характер на определение част от решението – с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК. Отбелязва, че в диспозитивите на първоинстанционното и въззивното решение липсва посочване, че обезщетението е за болки и страдания от трудовата злополука и настъпилите при нея телесни увреждания /както е заявено с исковата молба/, поради което постановеното било по непредявен иск. Твърди, че с въззивното решение съдът се е произнесъл свръх петитум, доколкото с въззивната жалба на ищеца се искало искът за бъде уважен в неговата цялост от 80 000 лева, а съдът присъдил общо 86 005, 20 лева. Във връзка с оплакванията за неправилност в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят пет групи въпроси, които настоящият състав обобщава и уточнява по следния начин: 1/ За приложението на чл. 201, ал.2 КТ; 2/ За процесуалните задължения на въззивния съд когато промени подлежащи на доказване факти и за обвързващата материална доказателствена сила на протокола по чл.58, ал.6 КСО; 3/ Как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да е съобразен със съдебната практика за сходни хипотези, какви са критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД; 4/ Как се преценяват от съда събраните по делото доказателства, в частност – свидетелските показания и заключенията на вещите лица и 5/ Кои са критериите, от които се ръководи съдът при определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА и какви обстоятелства следва да съобрази при произнасяне по възражението по чл. 78, ал.5 ГПК? Твърди се, че по всяка от групите въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС, вкл. задължителна такава, а при условията на евентуалност се сочат допълнителните селективни критерии на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Настоящият състав намира за неоснователни исканията на страните за допускане до касационно обжалване. Съображенията на съда са следните:

Искът по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука от 01.09.2022г. е предявен първоначално като частичен – за 80 000 лева от общо дължими 160 000 лева. С молба от 15.02.2024г. / лист 369 от делото на РС Казанлък/ ищецът е направил отказ за част от главницата, а именно за сумата 33 994, 80 лева. В резултат от отказа си изрично е заявил, че предявеният частичен иск е за 46 005, 20 лева от общо дължими 126 005,20 лева. С молба от 23.02.2024г. / лист 370-371 от делото на РС Казанлък / ищецът е потвърдил направения отказ и на основание чл. 214 ГПК е поискал да бъде допуснато изменение на иска му като същият се счита предявен за 126 005, 20 лева т.е. за пълния размер на обезщетението. Като е съобразил изявленията на ищеца първостепенният съд е допуснал исканото изменение и е прекратил производството поради отказ от иска за разликата над 126 005, 20 лева до 160 000 лева. Явно е, че разгледаният иск по чл. 200 КТ не е частичен и е с цена 126 005,20 лева. Въззивната жалба на ищеца не е била съобразена с направените от него и допуснати от съда изменения на иска и съответно с диспозитива на първоинстанционното решение,с което искът е отхвърлен за разликата над 38 005,20 лева до пълния предявен размер от 126 005,20 лева. С твърдения, че справедливият размер на обезщетението е 120 000 лева, а не както е определил първостепенния съд – 80 000 лева и 2 същото следва да бъде редуцирано единствено с изплатеното от застрахователя обезщетение от 33994, 80 лева, въззивникът ищец е заявил, че му се дължи обезщетение от 86 005, 20 лева и съответно следва да бъде уважен изцяло предявения частичен иск от 80 000 лева.

Въззивният съд правилно е съобразил така заявеното като изявление за обжалване на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част изцяло и искане да бъде уважен предявения иск по чл. 200 КТ в пълния му размер т.е. до 126 005, 02 лева. В тази връзка не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено свръх петитум, както твърди касаторът ответник. Въззивното решение не е постановено и по непредявен иск – съдът се е произнесъл по предявената претенция по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, а дали в диспозитива е пояснил, че вредите са болки и страдания от травматичните увреждания от трудовата злополука, няма никакво отношение към допустимостта на произнасянето.

За да уважи иска по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди до размер от 86 005, 20 лева, въззивният съд е приел за установено при съобразяване със събраните доказателства /писмените - разпореждане № 97 от 16.09.2022 г. на ТП на НОИ - Стара Загора и заключенията на СМЕ и СПЕ/, че настъпилата на 01.09.2022 г., около 8,30 ч. в арматурния цех на ответното дружество в [населено място] злополука с ищеца, при която той е претърпял кръвонасядания по клепачите на двете очи, а в областта на дясното око разкъсно-контузна рана с пролабиране и загуба на вътреочни тъкани, което е довело до пълна загуба на зрение с дясното око, в резултат от удар с транспортна лента, откъснала се от пачка метал при повдигане на последната с мостов кран, е трудова, а сумата 120 000 лева ще компенсира в най- пълна степен причинените на пострадалия вреди предвид следните обстоятелства: социално – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането; възраст на ищеца към този момент -47г.; вида и тежестта на полученото травматично увреждане; наличието на трайно остатъчно явление – пълна загуба на зрението на дясното око; вида и интензитета на преживените болки; неудобствата от личен, битов и социален характер по време на възстановителния период и по принцип, предвид повлияването в негативен аспект на качеството на живот; неблагоприятното отражение на инцидента и последиците от него върху психо-емоционалното състояние на ищеца.

Така определеният справедлив размер на обезщетението е намален единствено с изплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по застраховка трудова злополука в размер на 33994, 80 лв. Въззивният съд не е редуцирал имуществената отговорност на работодателя на основание чл. 201, ал.2 КТ, защото е приел да не е доказано съпричинително поведение на пострадалия при груба небрежност. До този извод, съдът е стигнал като е изходил от принципната позиция, че ответникът своевременно е направил възражение по чл. 201, ал.1 КТ и то се основава на твърдението, че ищецът, предвид длъжността му на шофьор, не е имал задължение да бъде в арматурния цех, където е настъпила злополуката; не е бил с предпазно облекло, не е бил е предпазна маска/очила на лицето, както и с каска на главата. Приел е обаче, че присъствието на ищеца в арматурния цех не е в нарушение на трудовите му задължения, а изпълнението им не изисква носене на предпазно облекло/каска/ очила; не е проява на самонадеяно поведение, нито е в нарушение 3 на проведения инструктаж, а скъсването на транспортната лента, с която е била вързана пачката с арматурно желязо при издигането й с кран и отхвръкването й по начин да удари ищеца е случайно събитие, доколкото не зависи от ничие виновно поведение. При това заключение и подчертавайки обективния характер на отговорността на работодателя по чл.

200 КТ, въззивният съд е изтъкнал, че се дължи обезщетение за всички преки и непосредствени вреди от увреждането.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Първият въпрос на ищеца и третият на ответника – за приложението на чл. 52 ЗЗД покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната. Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

Въззивният съд е определил за справедлив размер на обезщетението сумата 120 000 лева /както е поискал ищецът с въззивната си жалба/, съобразявайки се с установените по делото и възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии, включително икономическата конюнктура, като е отказал да индексира обезщетението поради настъпила инфлация. Под икономическа конюнктура най-общо се разбира създалото се положение в стопанския живот на страната при отчитане посоката и степента на изменението му спрямо предшестващ момент. Съобразяването на този критерий изисква при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да бъде отчетено състоянието на икономическата обстановка в 4 страната към датата на увреждането/проявлението на вредите, а не инфлационните процеси в периода след тези моменти / ако те са различни/ до присъждане на обезщетението.