Решение № 1749 от 14.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1749 гр. Пловдив, 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330119737 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от В. П. П., ЕГН **********, с адрес ******, против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец, жк Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата, обективирана в глава VІ от Договор за паричен заем № ****** от 08.04.2024 г., предвиждаща заплащане на допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 750 лв. е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответното дружество са сключили договор за потребителски кредит № ****** от 08.04.2024 г. за сумата от 1000 лв., при ГЛП от 41,00 % и ГПР от 48,82 %. Твърди се още, че съгласно Глава V от Договора „Поискани от клиента допълнителни възможности“ била предоставена на ищцата услугата „Флекси“ – предоставяне на право на промяна на погасителния план на кредита, срещу възнаграждение от 750 лв., предвидено в Глава VІ от Договора „Параметри по кредита“. Ищцата поддържа, че била усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължала плащане на такса за процесната допълнителна услуга. Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на подобна такса се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като сумата по същата представлявала реално допълнителна печалба за кредитора, извън възнаградителната лихва. Счита, че по аналогия относно действителността на процесната клауза следва да се приложи приетото в т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относно преценката за нищожност на клаузи за неустойка, която излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено обогатяване на кредитора за сметка на потребителя. Изтъква се, че размерът на таксата не кореспондирал с последиците от 1 неизпълнението на договора, а обстоятелството, че тя се заплаща и кумулира с погасителните вноски по кредита потвърждавал извода, че таксата водела до скрито оскъпяване на кредита, неоснователно обогатяване на кредитодателя и нарушение на изискванията за добросъвестност. Предвид изложеното в исковата молба се моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Профи Кредит България” ЕООД, който признава иска на основание чл. 237 ГПК. Моли да не се възлагат разноски в негова тежест, доколкото не бил дал повод за завеждане на делото. При евентуално присъждане на разноски в полза на ищеца, се моли същите да са в размер под минимума по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като се развиват съображения в тази насока.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори, а и се установява от представения с исковата молба договор за кредит и приложенията към него, че между ищцата В. П., като кредитополучател, и „Профи Кредит България” ЕООД, като кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № ****** от 08.04.2024 г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 1000 лв., с фиксиран ГЛП по заема – 41,00 %, при посочен ГПР от 48,82 % и обща дължима сума – 1461,82 лв. В договора е уговорено заплащане на възнаграждение от общо 1200 лв. по закупен пакет от допълнителни услуги, от които 450 лв. за услугата „Фаст“ и 750 лв. за услугата „Флекси“. Първата дава възможност за приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, а втората услуга – възможност за промяна на погасителния план при изначално дефинирани в договора условия. Видно от представения погасителен план, изплащането на посочените суми по договора се осъществява посредством месечните погасителни вноски, като общата вноска е в размер на 110,92 лв., включваща 60,92 лв. вноска по кредит (сбор от главница и договорна лихва) и 50 лв. вноска по закупени допълнителни услуги.

При тези данни, съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № ****** от 08.04.2024 г., при което В. П., като физическо лице има качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока тя се ползва със законоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното следва да се отбележи, че съдът споделя изложеното в исковата молба относно противоречието на процесния договор с изискванията на чл.

19, ал. 4 ЗПК, доколкото възнаграждението за допълнителните услуги води до завишаване на ГПР повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. За да достигне до този извод съдът съобрази, че всяко от възнагражденията за допълнителните услуги, и в частност за услугата „Флекси“, е следвало да бъде взето предвид от кредитодателя, при изчисляването на процента на годишните разходи за потребителя. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая възнаграждението по закупената допълнителна услуга „Флекси“ е разход по кредита, по смисъл на цитираната разпоредба, доколкото е пряко свързано с и произтича от договора за кредит. Целта на услугата, съгласно посоченото в преддоговорната информация, е да 2 обслужва изпълнението на договора. Качеството на това възнаграждение като разход по кредита се извежда още от реда за изплащане му, а именно едновременно с погасителните вноските по кредита, съгласно уговореното в погасителния план.

Следователно клаузата по пакета от допълнителни услуги „Флекси“, предвиждаща заплащане на възнаграждение в размер 750 лв. е трябвало да се включи в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Конкретно приложимият ГПР по кредита не е 48,82 %, доколкото размерът на таксата от 750 лв. е 75 % от чистата стойност на кредита и предвид ГЛП от 41,00 %, при срок на договора от две години и главница от 1000 лв., то неминуемо се извежда заключение за несъответствие на посочения в договора ГПР с действителния такъв по кредита, размерът на който положително би надхвърлил законния лимит в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното е самостоятелно основание за нищожност на клаузата, освен и заради общата недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед характера на посочената в договора „допълнителна услуга Флекси“, за която е предвидено възнаграждение (възможност за променя на погасителния план) се налага също така изводът, че тя се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Отделно от предходното, разглежданата услуга се характеризират с условност и зависи изцяло от волята на потребителя да се ползва от нея, респ. и за кредитора да одобри предложената до него промяна в погасителния план, поради което в случая не е налице реално предоставена услуга, получена от кредитополучателя, срещу което последният да дължи изначално заплащане на договорена допълнителна цена. При това положение съдът намира, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. нар. скрита възнаградителна лихва, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК

Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

С оглед на гореизложеното настоящият установителен иск се явява доказан по своето основание и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

В принципен план при горния изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК. По настоящото дело обаче е заявено признание на иска от страна на ответното дружество. Видно е също така, че по предходно дело – гр.д.

14367/2024 г. на ПдРС, VІ гр.с., водено между същите страни, е постановено влязло в сила решение № 4881/08.12.2024 г., с което е уважен предявен иск на В. П. П. против „Профи Кредит България” ЕООД за прогласяване нищожността на клаузата, обективирана в глава VІ от Договор за паричен заем № ****** от 08.04.2024 г., предвиждаща заплащане на допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 450 лв., по аналогични на настоящите съображения, вкл. и тези, предвиждащи нищожност на 3 цялата кредитна сделка.

При това положение следва да намери приложение правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК, което предвижда, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. В настоящата хипотеза ответното дружество е признало изцяло претенцията, като заявяването на искане от страна на ищеца за постановяване на решение по реда на чл.

237 ГПК не е условие за приложение на цитираната разпоредба за разноските. Със своето поведение пък дружеството не е дало повод за завеждане на настоящото дело, доколкото ищецът сам е преценил да завежда два аналогични иска досежно две отделни клаузи от един и същ договор за кредит, сключен между двете страни по делото, но които клаузи страдат от еднотипни пороци. Следователно ответникът не трябва да търпи разноските и по двата процеса, а само по по-рано заведения, който е по гр.д. 14367/2024 г. на ПдРС, VІ гр.с., но не и по настоящото дело. Противното би довело до резултат, при който посредством злоупотреба с процесуални права да се генерират разноски в полза едната страна и в частност на процесуалния й представител. По тези съображения в тежест на ответника няма да се възлагат разноски.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните В. П. П., ЕГН **********, с адрес ******, и „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец, жк Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, че клаузата, обективирана в глава VІ от Договор за паричен заем № ****** от 08.04.2024 г., сключен между настоящите страни, предвиждаща заплащане на допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 750 лв. е нищожна като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.