Решение № 33 от 27.02.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. Варна, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело № 20243000500578 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по в.гр.д. 578/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по въззивна жалба на Я. П. Т., подадена чрез адв.

Д. П., против решение № 1062/21.10.2024 г., постановено по гр.д. № 410/2024 г. по описа на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА, с която Я. П. Т. е осъдена да заплати на Б. Д. Б. сумата от 16 000,26 лв., представляваща половината от платено задължение от 32 000,52 лв. по договор

№ 027LD-R001864/29/11.2018г. за банков кредит “Жилищен/ипотечен кредит право на избор” и Анекс към него от 13.04.2020г., сключени между Б. Б., в качеството на кредитополучател и Я. Т., като съдлъжник и “ПИБ” АД, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 23.02.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 3 071,40 лв., представляваща сторени по делото съдебно - деловодни разноски, на осн. 78, ал. 1 ГПК.

Въззивницата е настоявала, че решението на окръжния съд е неправилно - постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано, като е молила за отмяната му в обжалваната осъдителна част и за отхвърляне на иска с присъждане на сторените по делото разноски и на адвокатско възнаграждение за адв. П. по чл. 38 ал.1 т.2 ЗАдв.

Навела е следните оплаквания: Окръжният съд уважил иска при липсата на пълно и главно доказване от ищеца на солидарност с ответницата за 1 плащане на дълга по кредита към банката, както и на доказателства, че изтегленият кредит е използван за ремонта на общото им жилище и при оборването на тези твърдения от ответницата по делото. Предпоставка за уважаване на иска било наличието на заплатено задължение от солидарен длъжник, каквото качество ответницата нямала, тъй като конкретното правоотношение било уговорено като поръчителско - въззивницата била страна по договора и посочена като солидарен длъжник, но имала качеството по чл. 138 и сл. от ЗЗД - гарант пред кредитодателя за вземането на кредитополучателя, предоставила като обезпечение своята част от съсобствения имот. Липсвала и законова солидарност в отношенията на страните по чл.32, ал.2 от СК, тъй като те не били съпрузи. Съдът извел неправилен извод за наличие на признание от ответницата, че сумата от кредита е ползвана за ремонт на съсобственото с ищеца жилище при положение на заявеното от нея, че ремонт бил извършен, но не със средствата от кредита и не отчел твърденията й за финансовото й и лично участие в ремонта. Съдът не взел предвид доказателства сочещи, че със средствата от процесния кредит, ищецът погасил свои стари задължения по два договора за кредит (заключението на вещото лице и банковите преводи), а остатъкът от сумата насочил към новото си семейство (арг. от това, че настоящата му съпруга превела на ищеца сумите, послужили за погасяване на процесния кредит) и помогнал финансово на своите родители. Съдът не обсъдил възражението в отговора на исковата молба за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца за възстановяване на сумите, платени в погашение на цитирания договор за кредит по-рано от 5 години преди депозиране на исковата молба. Съдът не съобразил също, че ответницата не била поставена в забава, тъй като липсвала покана за плащане на задължение по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД и затова претенцията за лихви била неоснователна. Позовала се е и на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, само ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца, както и на служебното задължение на окръжния съд да следи служебно за него.

Въззиваемият Б. Д. Б., чрез адв. К., е подал писмен отговор на въззивната жалба, с който е оспорил същата и по съображения за неоснователността на оплакванията и такива за правилността на решението в обжалваната му част, е молил за потвърждаването му в същата част и за присъждане на разноските.

Решението на окръжния съд не е обжалвано в отхвърлителната му част.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните лично чрез своите процесуални представители, са поддържали съответно въззивната жалба и отговора и са претендирали присъждане на разноски.

Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част, а по правилността му с оглед наведените оплаквания намира следното:

Предмет на производството пред Варненския окръжен съд е бил, 2 предявеният от Б. Д. Б. срещу Я. П. Т. иск по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 45 406, 80 лв., представляваща половината от платено задължение по договор № 027LD-R001864/29/11.2018г. за банков кредит “Жилищен/ипотечен кредит право на избор” и Анекс към него от 13.04.2020г., сключени между Б. Б., в качеството на кредитополучател и Я. Т., като съдлъжник от една страна и “ПИБ” АД – от друга, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 23.02.2024г. до окончателното изплащане на задължението.

Ответницата е оспорвала иска и е молила за отхвърлянето му.

По отношение на следната, установена от доказателствата по делото фактическа обстановка не се спори: Страните по делото са живели на съпружески начала от 2012 г. до месец септември 2020 г., като от фактическото им съжителство е родено едно дете. На 27.06.2016г. те заедно са закупили жилище в гр. Варна, ж.к.„*“, бл. *, вх. „*“, ет. * с площ от 97,17 кв.м.

На 29.11.2018 г. двамата са сключили договор за банков кредит “Жилищен/ипотечен кредит право на избор” за сумата от 80000 лв. и срок за погасяване до 25.11.2038 г., като ищецът е посочен като кредитополучател в договора, а ответницата – като съдлъжник. В договора е посочено също, че кредитът е предоставен за текущи нужди и погасяване на съществуващи задължения към банката. Вземането на банката е обезпечено с ипотека върху собствения на страните имот.

Установено със заключението на вещото лице по съдебноикономическата експертиза е, че на 07.12.2018 г. сметката на ищеца кредитополучател е заверена със сумата от 80 000 лв., като в същия ден той е погасил свои задължения по два други лични договора за кредит: задължението по договор за кредит № 014LD -R - 007736/21.12.2017 г. е погасил със сумата от 28 089, 33 лв. (главница и възнаградителна лихва) и задължението по договор за кредит № 014LD -R - 009368/30.10.2018 г. е погасил със сумата от 19866,44 лв. (главница и възнаградителна лихва) или общо двата кредита е погасил със сумата от 47 999,48 лв. След плащането, от отпуснатия кредит по процесния договор за кредит от 29.11.2018 г., е останала разполагаема сума от 32 000,52 лв. За времето от усвояване на банковия кредит на 07.12.2018г. - до 02.02.2024г., ищецът е погасил главница от 14693,13 лв. и възнаградителна лихва от 10 986,47 лв., вкл. текущо начислена и отсрочена с Анекс към договора за кредит. На 02.02.2024г. ищецът е погасил предсрочно главница в размер на 65 306, 87 лв. и възнаградителна лихва от 1 055, 27лв., вкл., както текущо начислена, така и остатък от отсрочената лихва по Анекс към договора за кредит от 13.04.2020 г. Или общо, ищецът е погасил сумата от 92 041, 74 лв., от която главница от 80 000 лв. и възнаградителна лихва от 12 041, 74 лв.

Предявеният иск е по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, с който ищецът претендира половината от платено задължение по договор за кредит, по който ответникът е солидарен длъжник. Според чл. 127, ал.1 от ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на 3 кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, а според ал.2, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

По спорните по делото въпроси:

Оплакването на ответницата – въззивник, че не следва да отговаря, защото няма качеството на солидарен длъжник по договора за кредит, а е поръчител по него, е неоснователно. В договора за кредит ответницата е посочена като съдлъжник, наред с кредитополучателя, като видно от текста на договора и съдържанието на отделните му клаузи, разгледани и в съвкупност, тя е поела задължение за връщане на сумата по кредита, наред с кредитополучателя – ищец по делото. Така в чл.10 от договора изрично е посочено, че дължимата и от нея (наред с кредитополучателя) сума е в размер на 111 953 лв., включваща общия размер на кредита, както и разходите по кредита, лихви, комисионни и т.н. Пак наред с кредитополучателя, тя носи отговорност при забава и има и други, посочени в договора задължения по отношение на кредита и наред с кредитополучателя (чл. 4, чл.6, чл.8, чл.18 и др.). При наличието на такава обвързаност, то ответницата отговаря за изпълнението на договора, наред с ищеца и има качеството на солидарен длъжник, защото банката има правото за изисква от всеки от двамата цялото дължимо изпълнение. Тя няма качеството на поръчител, в каквато насока са оплакванията й, защото отговорността на поръчителя е различна – от него не може да се иска изпълнение преди главният дълг да стане изискуем.

Поръчителят обезпечава кредитора за всички последици от виновното поведение на длъжника, а както бе посочено случаят не е такъв - ответницата отговаря за изпълнението на задълженията по договора, за всички вноски по главница, лихви и др., наред с ищеца. Солидарността на задължението произтича от смисъла на поетите задължения (че страните като кредитополучател и съдлъжник дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно). Не е необходимо това солидарно задължение да е формулирано в някакви специални фрази, нито непременно да се употреби думата „солидарно“ в договора. В случая солидарността следва от договора, а не от закона, поради което и позоваването от въззивницата на липсата на законова солидарност по чл.32, ал.2 от СК, заради липса на брачна връзка, е неотносимо към казуса и оплакванията в тази връзка също са неоснователни.

Установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. В случая е доказано по делото, че част от получената от кредита сума в размер на от 47 999,48 лв., ищецът е разходвал за погасяване на свои задължения по два други лични договора за кредит, т.е. оборена е презумпцията по отношение на тази сума. За нея, в полза на ищеца не е възникнало регресно 4 право да претендира припадащата му се част от това, което е платил за погасяването й. Това е прието и от окръжния съд и е постановено отхвърляне на иска за част от претенцията, поради което неоснователни са оплакванията в жалбата, че това не е отчетено от съда в решението.

Спорният въпрос е по отношение на останалата, разполагаема част от кредита в размер на сумата от 32 000,52 лв. Както е посочено в решение № 211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2011 г., IV г. о., ГК и решение № 232 от 12.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7488/2013 г., IV г. о., ГК, в случай на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т. е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. При оборването на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници не са съпрузи, получилият заема длъжник също трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не е съществувала или е останала неудовлетворена. Ако получилият заема длъжник не заяви, за какво е разходвана сумата, също следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения двамата не дължат по равно, а ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено - в равна полза на двамата. В случая, ищецът е заявил, че тази сума е разходвана за ремонт и обзавеждане на закупеното от страните жилище в гр.Варна, като е посочил и конкретно извършените работи, за които е платил, закупените материали и обзавеждане и е приложил писмени доказателства в тази връзка. Ответницата е възразила, като е сочила, че сумата е била разходвана за негови нужди – подпомагане на негови близки, като за ремонтите тя дала свои средства и вложила личен труд.