Решение № 5143 от 20.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5143 гр. Пловдив, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330115923 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от К. А. Т. против „Макроадванс“ АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.

10 от Договор за потребителски кредит № ***/ 17.02.2022г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на вземането за неустойка, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/ 17.02.2022г., по силата на който ответното дружество му е предоставило паричен заем в размер от 2 000 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 10 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение под формата на поръчител, който следва да отговаря на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 20 от договора. Изтъква се, че дължимата по чл. 10 от договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 10 от Договора. Сочи се 1 и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора и именно поради това следва да бъде включена при формиране на ГПР.

Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД е подал писмен отговор, с който признава изцяло така предявения иск. Възразява, че с поведението си ответното дружество не е станало повод за иницииране на исковия процес, поради което и не следва да му бъдат възлагани сторените от ищеца разноски. В случай, че съдът приеме, че следва да бъдат присъдени сторените от ищеца разноски, то се възразява, че не са били налице предпоставките за предоставяне на безплатни правни услуги на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 19, ал. 5, вр. ал 4 ЗПК, с който се претендира да бъде обявена нищожността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № ***/ 17.02.2022г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на вземането за неустойка, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

Така предявеният иск е допустим, доколкото ищецът като страна по процесния договор, всякога разполага с интерес от прогласяване нищожността на целия договор или на отделна клауза от него (какъвто е и процесният случай). Допълнително, искът е предявен и срещу надлежна страна, тъй като именно ответникът е кредитор за вземанията по процесния договор за потребителски кредит.

С оглед направеното от ответника признание на исковата претенция (с отговора на исковата молба), както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че исковата претенция е основателна и следва да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № ***/ 17.02.2022г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на вземането за неустойка, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.2 ГПК в мотивите на решението е 2 достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави, както и че не касае право, с което страната не може да се разпорежда. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита като заявява, че се отказва от защита срещу иска, тъй като искът е основателен. Това може да се осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК или ще остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК.

Доколкото ответникът заявява изрично в отговора на исковата молба, че признава иска, а ищецът с молба от 09.12.2024г., че иска постановяване на решение съобразно изразеното признание, съдът постанови своето решение на основание чл.237 ГПК.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В тази връзка, съдът счита за нужно да посочи, че макар и ответникът да признава иска, то с поведението си е дал повод за иницииране на исковия процес, поради което и следва да възстанови на ищеца сторените разноски в рамките на настоящото производство. Самото съществуване на нищожна клауза в процесния договор за кредит обосновава достатъчен интерес на ищеца да претендира обявяване на недействителността й по съдебен ред. Предвид това, без значение е дали ответникът – кредитор е търсил заплащане от ищеца на сумата по недействителната клауза.

Ищецът не е длъжен да изчаква кредитора да потърси права по недействителната клауза от договора и едва тогава да възрази срещу нея. Ищецът като потребител на финансови услуги може предварително да защити правата си и да поиска от съда прогласяване нищожност на съответната клауза от договора за кредит, формирайки сила на пресъдено нещо по този въпрос.

Ищецът е представил доказателства за заплатена държавна такса в размер от 58, 32 лв., която сума следва да му бъде възстановена от ответното дружество.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Е. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 14/ сключен с Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на дружеството, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери 3 на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.

Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че производството е приключило в едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ следва да се определи възнаграждение в размер от 360 лв. с вкл. ДДС, което да бъде заплатено от ответника (по делото е представен акт за регистрация на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ по реда на ЗДДС).

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК нищожността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № ***/ 17.02.2022г., сключен между ищеца К. А. Т., ЕГН ********** като заемател и ответника „Макроадванс“АД, ЕИК 201127485 като заемодател, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на 4 горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Макроадванс“АД, ЕИК 201127485 да заплати на К. А. Т., ЕГН ********** сума в размер от 58, 32 лева /петдесет и осем лева и тридесет и две стотинки/, представляваща държавна такса за образуване на исковото производство.

ОСЪЖДА „Макроадванс“АД, ЕИК 201127485 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК 180978004 сума в размер от 360 лева с вкл. ДДС /триста и шестдесет лева /, представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство на ищеца К. А. Т., ЕГН ********** в рамките на настоящото производство, уговорен при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, вр. чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок считано от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5