Решение № 61 от 30.01.2025, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. Разград, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20243330101948 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл.

22 от ЗПК.

Образувано е по искова молба от Д. А. А. от с. Благоево, обл. Разград, чрез процесуалния представител адв. Н. М. от АК Ямбол, против „СИТИ КЕШ“ ООД гр. София, с която моли съдът да приеме за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за паричен заем № 1032899/08.03.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Сочи се, че ищцата е страна по Договор за потребителски кредит № 1032899, сключен с ответното дружество на 08.03.2024 г., по силата на който получила сумата от 1500 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 50 % и ГПР в размер на 62,55 %, със срок за погасяване на кредита на 12 месечни вноски и крайна падежна дата 10.03.2025 г. На основание чл. 5 от договора за кредит страните се споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които трябвало да отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция.

Съгласно чл. 11 при неизпълнение на това изискване заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 1 815.28 лв., която предвидили да се плаща разсрочено като се кумулирала към падежните вземания по погасителния план.

Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не пораждала валидни правни последици, поради нейното противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД), значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, водеща до злепоставяне интересите на потребителя на финансовите услуги с цел извличане на собствена изгода от страна на кредитора.

Договорът бил нищожен и като сключен при неспазване изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от 1

ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ. В него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че уговореният в договора ГПР 62.55 % излизал извън законоустановените рамки, очертани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР.

На собствено основание нищожна била и клаузата за неустойка, която предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Така се създавали предпоставки кредиторът да получи вземане, некоректно наименувано като „неустойка“, която изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функция, а съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 от ЗПК, неизпълнението на изискванията в съдържанието на договора да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит, водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно – потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не и лихва и други разходи по заема.

Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 от ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 от ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 от ЗПК. Договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50.00 % бил прекомерно висок, като договорката за лихва се явявала нищожна, поради прекомерност, тъй като се надвишавал трикратният размер на законната лихва. Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва било противно на добрите нрави, тъй като се получавало неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота. Следователно, уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречала на справедливостта, че се явявала нищожна. След като тази уговорка била нищожна, кредиторът не можел да я ползва като правно основание за претендиране заплащането на лихви по съдебен ред.

Твърди се, че размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към него би следвало да се добави уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита лихва. Вземането по чл. 11 от потребителския договор имало характер на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавало присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функция. Кредиторът именувал вземането „неустойка“, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Така търговецът си гарантирал получаване на вземането срещу предоставените в заем средства, чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция.

Счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 от 33П, защото при сключване на договора потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение, като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена по кредита в размер на 50.00 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 от ЗПК на заемателя не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо, какви са икономическите последици на поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора и на това основание трябвало да престира неустойката по чл. 11 от същия.

Не били изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, според който кредиторът следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Под „условия за прилагане“ се имало предвид предварително разяснени на потребителя и инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения 2 процент, от които да става ясно как се начислявал този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника, или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук – дали вноските са анюитетни или намаляващи. Счита, че в конкретния случай действителният ГПР е различен от посочения в договора, а кредиторът, вписвайки ГПР от 62.55 %, е заблудил потребителя, което водело до неравноправност на уговорката за ГПР, поради заобикаляне изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. На това основание и съгласно чл. 21 от ЗПК, клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22 от ЗПК – нищожност на цялата кредитната сделка, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит. Вземането по чл. 11 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3. т. 1 от ЗПК. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал. 1 от ЗПК следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 50.00 % без в него да е включена скритата лихва по чл. 11 от договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 62.55 %. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Освен това, в процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочването на абсолютните стойности на лихвения процент и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите – кои компоненти точно са включени в него и как е формиран, което от своя страна нарушавало основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин.

Съгласно процесния договор неустойката се дължала при неизпълнение на договорно задължение, което обаче не съставлявало основната престация по договорът и се престирала независимо дали кредиторът претърпял вреди от настъпило неизпълнение. Вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито е конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, сам да оцени платежоспособността на потребителя и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и обезпечителна функция, доколкото било уговорено, че се дължи в тридневен срок след сключване на договора. В чл. 71 от ЗЗД се предвиждали различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно – право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни последици, което разкривало целта му – да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана като неустойка.

В заключение счита, че не е приложима и нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза обуславяла недействителност на целия договор, поради което сключеният между страните Договор за паричен заем № 1032899/08.03.2024 г. следвало да бъде прогласен за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл.

22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона. Претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на ответника.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба, но в молба по даване ход на делото изразява становище за неоснователност на исковите претенции, като прави искане за тяхното отхвърляне.

3

Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, а настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Ако неустойката се приеме за нищожна, то същата следвало да се счита изначално за неуредена между страните, поради което твърдението за нищожност на целия договор заради това, че тя не била включена в ГПР, се явявали неоснователни.

Счита, че при формирането на годишния процент на разходите били спазени всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. В договора за потребителски кредит ясно бил посочен размерът на ГПР и начинът на формирането му, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай се уговаряла като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ясно било, че изначално е невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, който бил сбор от разходите, представляващи цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО, която в чл. 19, т. 2 сочи, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.