Определение № 2911 от 11.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2911 гр. София, 08.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

И.ка Ангелова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20248002900455 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Стояев К. от гр. София - чрез пълномощник адв. И. П. от САК, срещу решение № 4392 от 07.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1127/2023 г. на Софийски градски съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 13.10.2022 г. по гр. д.

№ 68439/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.430, ал.2 ТЗ, че И. Стояев К. дължи на „Общинска банка“ АД сумата 7 088.55 евро - възнаградителна лихва за периода от 19.10.2013 до 27.02.2015 г. по договор за банков кредит № ФЛ-04-Т от 19.02.2009 г. и анекс № 1 от 23.06.2014 г., извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г. и анекс № І1 от 22.05.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 66023/2019 г. на Софийски районен съд.

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен по отношение на възнаградителната лихва по кредита за периода от 28.02.2015 г. до 11.06.2015 г. в размер на 1 441.86 евро (разлика над сумата 7 088.55 евро до сумата 8 530.41 евро).

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушения на 1 материалния закон. Касаторът поддържа оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел за действителни оспорените като неравноправни клаузи в договора за кредит, с които е уговорена възнаградителната лихва по кредита, не е извършил преценка за неравноправни клаузи в договора, определил е неправилно началния момент на погасителната давност относно вземането на ищеца за възнаградителни лихви и е приложил неправилно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните твърдения : „Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на І т. о. и в други посочени решения по чл.290 ГПК по въпроса „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 ЗЗП клауза в потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка, при положение, че в договора не са предвидени начин за изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му“;

Въззивният съд е допуснал нарушения на закона при преценката на действителността на клаузата на чл.8.2 от договора за кредит, като е постановил решението си в противоречие с разпоредбите на чл.32, ал.8 ЗПК, чл.41, ал.4 ЗКНИП и чл.146, ал.1 във вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП, както и не е отстранил допуснато от първоинстанционния съд нарушение във връзка с доклада по делото; Относно характеристиките и правната същност на допълнителните споразумения към договорите за банков кредит, които са неразделна част от тях, относимостта им към предмета на спора, както и доказателствената стойност на споразуменията, приети от съда и неоспорени от страните - въпроси, чийто отговор се съдържа в решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І т. о., и решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І т. о.; По касационните основания за допуснати от въззивния съд нарушения на закона при постановяване на решението по осъдителните искове с правно основание по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД; Постановеното решение е в противоречие с практиката на СЕС, а именно С-168/2005 г., С-484/2008 г., Директива 93, С-260/89 г.“. Наред с така изложените твърдения, в касационната жалба касаторът се е позовал и на неправилно произнасяне от 2 въззивния съд по въпросите за началния момент, от който започва да тече давностният срок по вземания за лихви - решение № 90/31.01.2014 г. по гр. д.

№ 6629/2013 г. на ВКС, ІV г. о., и за „неравноправността на някои клаузи в договора за кредит“ - решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС.

Ответникът по касация „Общинска банка“ АД - гр. София, не е подал отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК допустим установителен иск за съществуване на вземане за възнаградителна лихва по сключен между ищеца „Общинска банка“ АД и ответника И. К. договор за банков кредит от 19.02.2009 г., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 66023/2019 г. на Софийски районен съд. Ищецът - кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение относно вземането за възнаградителна лихва, след като в предходно заповедно производство по ч. гр. д. № 34647/2015 г. на Софийски районен съд, приключило с издаване на заповед за изпълнение за просрочената главница по кредита, ведно с неустойки, законни лихви и разноски, е отказано издаване на заповед за изпълнение за възнаградителната лихва с мотив за недостатъчна индивидуализация на периода, за който се дължи лихвата. Преди издаване на заповедта ищецът е изпратил нотариална покана, връчена на ответника на 19.02.2015 г., с която е поканил последния да му заплати в 7-дневен срок дължимите лихви за ползване на кредита, отсрочени за периода от 19.07.2014 г. до 13.02.2015 г. и за периода от 23.06.2014 г. до 13.02.2015 г., в размер съответно на 6 684.14 евро (лихва върху редовна главница) и 110.97 евро (лихва върху просрочена главница), с предупреждение, че при неплащане ще счита кредита за предсрочно изискуем съгласно чл.60 ЗКИ и чл.8, ал.1, т.1 от договора за кредит.

3

Въз основа на събраните в хода на делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за кредит от 19.02.2009 г. банката - ищец е отпуснала на ответника кредит в размер на 50 000 евро със срок на издължаване до 19.02.2033 г. В договора е уговорено, че погасяването на кредита ще се извърши чрез заплащане на една изравнителна вноска и на 287 месечни анюитетни вноски в размер на 530.19 евро, всяка от които включва главница и лихва, дължими до 19-то число на месеца. Договорът е сключен при уговорен в чл.3, ал.1, изр.1 лихвен процент по кредита 12 % годишно, формиран на база стойността на 3-месечен EURIBOR и надбавка 9.072 %. Предвидена е възможност за кредитора да променя едностранно размера на възнаградителната лихва в случай на повишаване/намаляване на 3месечния EURIBOR с над 2 пункта от действащия към момента на сключване на договора - 2.928 %, като по преценка на компетентния орган на банката приложимият лихвен процент може да бъде завишен/намален до размер на разликата, след като кредитополучателят бъде уведомен писмено за промяната и след като му бъде предоставен преизчислен погасителен план (чл.3, ал.1, изр.2).

На 23.06.2014 г. е сключен анекс № 1 към договора за кредит, с който ответникът се е задължил да погасява дълга си към „Общинска банка“ АД в размер на 47 800.59 евро съобразно нов погасителен план, заплащайки 12 равни месечни вноски в размер на по 250 евро в периода от 17.07.2014 г. до 19.06.2015 г., а след изтичане на този период остатъкът от дълга да се погасява на равни месечни вноски до изтичане на уговорения в договора краен срок за издължаване на кредита - 19.02.2033 г. С анекса е постигнато съгласие (чл.2) плащането на дължимите към датата на сключването му лихви по редовна и по просрочена главница, както и текущо начисляваните лихви за първоначалния период от 12 месеца да бъде отложено от тринадесетия месец след подписването му, на падежна дата за погасяване на главницата, като лихвите се разпределят пропорционално до 19.02.2033 г. Уговорена е и промяна на приложимия лихвен процент, считано от 23.06.2014 г., като кредитът се олихвява с общ лихвен процент, формиран от сбора на базовия лихвен процент на банката - кредитор, възлизащ към датата на подписване на анекса на 9.20 % годишно, и надбавка от 1 % годишно. Относно базовия лихвен процент е предвидено той да се изчислява всеки месец и промяната да се разгласява по начин, посочен в клаузата на чл.3, ал.2 от анекса, като в 4 случай на промяна на базовия лихвен процент общият лихвен процент по кредита да се счита променен автоматично в съответствие с измененията, считано от 20-то число на месеца или от първия присъствен ден след него, при запазване на договорената лихвена надбавка.

В периода на действие на договора страните са сключили и извънсъдебно споразумение от 15.12.2015 г., с което са се съгласили, че към 15.12.2015 г. задълженията на ответника по договора за кредит и по образувано от банката изпълнително дело за принудително събиране на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 34647/2015 г. на Софийски районен съд, са в размер на 54 863.45 евро и 2 945.33 евро, в т. ч. 8 530.41 евро - просрочени лихви. Със споразумението е постигнато съгласие през първите 12 месеца след подписването му ответникът да заплаща на банката по 1 000 лв. за погасяване на присъдената със заповедта главница и законни лихви, след което остатъкът от дълга да бъде погасен чрез заплащане на 12 погасителни вноски. На 22.05.2017 г. е подписан анекс към споразумението, с който страните са се съгласили, че задължението на ответника по договора за кредит и допълнителните съглашения към него е с общ размер 54 123.70 евро и 3 125.33 лв., в т. ч. 8 530.41 евро - просрочени лихви (възнаградителни) за периода 19.10.2013 г. - 11.06.2015 г., и че погасяването му следва да стане чрез заплащане в продължение на 21 месеца на по 510 евро (начислена законна лихва и част от присъдена главница), а остатъкът от дълга, заедно с текущо начислена законна лихва - на крайната падежна дата 22.03.2019 г.

В производството пред първата инстанция е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, което въззивният съд е кредитирал и въз основа на същото е приел за установено, че целият предоставен от ищеца кредит в размер на 50 000 евро е усвоен от ответника на 23.02.2009 г. и че възнаградителната лихва по кредита за периода от 19.10.2013 г. до 11.06.2015 г. е в размер на 8 530.41 евро.

След съобразяване на очертаните с въззивната жалба и с отговора предели на въззивна проверка съставът на Софийски градски съд е преценил, че при така установените факти по делото спорът във въззивното производство е съсредоточен върху действителността на клаузите за възнаградителна лихва, съдържащи се в договора за кредит и в анексите, както 5 и върху погасителната давност за вземането на ищеца, релевирана от ответника в срока по чл.131 ГПК.

Относно клаузата на чл.3, ал.1, изр.2 от договора за кредит, с която е уговорено право в полза на банката - кредитор да променя едностранно размера на възнаградителната лихва в случай на промяна на 3-месечния EURIBOR, въззивният съд е приел, че на практика банката - кредитор не се е позовала на нея и не е увеличавала месечната лихва, респ. дължимите от ответника месечни погасителни вноски, в периода от 19.10.2013 г. до 27.02.2015 г. - датата, на която кредитът е станал предсрочно изискуем. В подкрепа на извода, че през релевантния за спора период от време банката не е прилагала посочената клауза и не е упражнявала даденото й с нея право да увеличава едностранно лихвения процент, е изтъкнато и обстоятелството, че с анекса от 23.06.2014 г. първоначално уговореният в договора лихвен процент 12 %, е намален на 10.20 %. Без да изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд за неравноправен характер на обсъжданата клауза, въззивният съд се е произнесъл, че след като банката не е упражнила правото си на едностранна промяна чрез увеличение на размера на първоначално уговорената лихва, правата на ответника като потребител не са накърнени (и няма опасност да бъдат накърнени в бъдеще поради обявената предсрочна изискуемост на кредита) и признаването на клаузата за нищожна по смисъла на чл.146 ЗЗП в мотивите към решението е безпредметно. Уговорката в чл.3, ал.1, изр.1 от договора за кредит, според която за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихви в размер на 12 % годишно, както и уговорката в чл.3, ал.1 от анекс № 1/23.06.2015 г., с която общият размер на лихвения процент е определен на 10.20 %, е преценена от въззивния съд като действителна. Изложени са съображения, че тези уговорки са формулирани по ясен и разбираем за кредитополучателя начин в съответствие с изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, отразяват възмездния характер на договора за кредит чрез определяне на отнапред известен за кредитополучателя размер на дължимата лихва за ползване на кредита, не нарушават изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните.