Решение № 15332 от 31.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15332 гр. София, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЕТЯ П. СТОЯНОВА при участието на секретаря БЕЛОСЛАВА В. ИСПИРИДОНОВА като разгледа докладваното от ПЕТЯ П. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20241110166183 по описа за 2024 година

РЕШИ:

Р Е Ш Е Н И Е

№

31.07.2026 година

В

И М Е Т О

Н А

СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД състав град София

Н А Р О Д А

IIІ ГО, сто петдесет и пети

На втори април две хиляди двадесет и шеста година в публично заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ П.СТОЯНОВА

Секретар Белослава Испиридонова

1

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Петя П. Стоянова гражданско дело номер 66183 по описа за 2024 година на СРС, 155 състав, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на П. А. Т., с ЕГН **********, от гр.

..., против „...“ ООД, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. ... представлявано от управителя И. Н. Х., за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 99,06 лв., платена от ищеца на ответника без основание по Договор за потребителски кредит № .... от 16.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба - 06.11.2024 г. до окончателното изплащане плащане, както и направените по делото разноски.

В исковата молба ищцата твърди, че на 16.11.2021 г. сключила с ответника Договор за потребителски кредит № ...., съгласно който следвало да върне сумата от 1 236 лв. при главница от 1 000 лв., която сума следвало да бъде върната на 12 вноски, при годишен лихвен процент от 41,05 % и годишен процент на разходите от 49,71 %. В договора било уговорено, че ищцата дължи и неустойка в размер на 1 080 лв. Излага твърдения, че е платила предсрочно сума в размер на 1 300 лв., с която погасила кредита. Излага съображения за нищожност на процесния договор поради непосочване на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. Не спори посочване на ГПР в договора, но твърди липса на условия за прилагането му. Сочи, че нито в договора, нито в погасителния план, е посочен размера на дължимата възнаградителна лихва. Твърди, че посоченият в договора ГПР не отговаря на реалният размер, който е по-висок от действителния и е в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Също така твърди, че липсва методика за изчисляване на ГПР и не е ясно от какви компоненти същият е формиран. Навежда доводи за предвидена неустойка по договора в размер на 1 080 лв., която не била включена в ГПР. Твърди, че невключването на допълнителни услуги в ГПР и уреждането им като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което и сключеният между страните договор е нищожен. Излага съображения и за наличие на заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, със закона, заобикаляща закона и неравноправна. Излага съображения за накърняване на добрите нрави на клаузата за неустойка, което водело до нищожност на договора. Оспорва клаузата на чл. 6 от процесния договор. Излага подробни съображения, позовава се на съдебна практика. Ангажира доказателства.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява, не изпраща представител. По делото е депозирано становище по съществото на спора.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба по смисъла на чл.

131 от ГПК от ответното дружество „...“ ООД, с който оспорва исковите претенции като 2 неоснователни. Не спори сключването на Договор за потребителски кредит № .... от 16.11.2021 г., по силата на който на ищеца е бил предоставен кредит в размер на 1 000 лв. Не оспорва настъпилите факти. Оспорва изложените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата на чл. 6 от договора като противоречаща на добрите нрави и неравноправна, както и твърдения за нищожност на договора като противоречащ на закона и заобикалящ закона.

Твърди, че сключеният между страните договор отговаря на изискванията на закона, а ГПР е в съответствие с разпоредбата на чл. 19 от ЗПК. Също така твърди, че в ГПР не са включени разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.

Излага твърдения, че по процесния договор не е била начислена неустойка, като дружеството е получило обезпечение от трето лице – „Кредит гарант БГ“ ООД. Моли съда да отхвърли исковата претенция, претендира направените по делото разноски, прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ангажира доказателства.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.

По делото е депозирано становище по съществото на спора.

Така предявената искова претенция е с правно основание и чл. 55, ал. 1, предл.

1 от ЗЗД. Направени са възражения по чл. 22 от ЗПК, както и са искания по реда на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.

Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От представения и приет като доказателство заверен препис от Договор за потребителски кредит № .... от 16.11.2021 г. се установява, че същия е сключен между „...“ ООД и П. А. Т., по силата на който ответното дружество предоставило на ищцата кредит в размер на 1 000 лв. под формата на заем за срок до 17.11.2022 г., при договорен фиксиран лихвен процент от 41,05 % и годишен процент на разходите от 49,72 %, с приложен към договора погасителен план, като договорът е сключен при общи условия.

От представените от ответника писмени доказателства, се установява, че на 16.11.2021 г. е бил издаден проект за Гаранция за плащане № ecca071a-0d8c-0b0f73bf271c от „Кредит гарант БГ“ ООД до бенефициента „...“ ООД, като гаранцията е била издадена на П.

А. Т. във връзка с Договор за потребителски кредит № .... от 16.11.2021 г.

От постъпилата по делото справка от „Изипей“ АД се установява, че в периода от 16.11.2021 г. до 07.03.2022 г. за П. А. Т. не са намерени данни за наредени парични преводи в брой през системата на „Изипей“ АД с получател „...“ ООД, както и че П. А. Т. няма открита платежна сметка при „Изипей“ АД.

От приетото заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните по делото, което съдът възприема като обективно и безпристрастно, се установява, че ищцата е заплатила на ответното дружество общо 1 099,06 лв. по процесния договор, която сума е разпределена, както следва: погасена главница в размер на 1 000 лв. и погасена договорна лихва в размер на 99,06 лв. Вещото лице също така 3 установява, че по справка от ответното дружество общо платената сума е 1 092,35 лв., която е разпределена, както следва: погасена главница в размер на 1 000 лв. и погасена договорна лихва в размер на 92,35 лв. Вещото лице установява несъответствие между данните, предоставени на експертизата, и счетоводната справка, приложена поделото, като разликата възлиза на 6,71 лв.

При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:

По делото е безспорно установено, че между ищцата и „...“ ООД е бил сключен Договор за потребителски кредит № .... от 16.11.2021 г., който намира правното си основание в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, който е сключен при общи условия, както и че ищцата е погасила сума по справки на ответника в размер на 1 099,06 лв., съответно 1 092,35 лв. Спори се относно действителността на договора, както и за извършено надплащане над дължимата сума въз основа на нищожна клауза.

По делото се правят възражения за нищожност на сключения между страните договор поради противоречие със закона и заобикаляне на закона, оспорват се отделни клаузи от договора.

От представения по делото договор се установява, че същият е сключен от разстояние, при спазване на изискванията на закона за сключване на договор от разстояние, като по делото не е представено доказателство за представена предварителна информация, но същото обстоятелство не се оспорва от ищеца, поради което съдът приема, че такава по смисъла на чл. 5 ал. 10 от ЗПК е била предоставена на ищеца преди сключване на договора.

Не се спори, че екземпляр от договора е бил предоставен на ищеца по смисъла на чл. 5, ал.

13 от ЗПК. По отношение на формата на договора следва да се отбележи, че тогава, когато договорът се сключва в присъствие на страните, формата е писмена. В случаите, при които договорът се сключва от разстояние, посредством интернет платформа, подписът на страните се полага във форма и вид, предвидени в ЗПФУР. По аргумент от противното на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, за да е нищожен договорът по смисъла на чл. 22 от ЗПК, се изисква липса и на трите кумулативно предвидени предпоставки по отношение на елементите на договора, които трябва да бъдат представени с еднакъв вид, формат и размер на шрифта, последният не по-малък от 12. В конкретния случай видът и форматът на използвания шрифт са едни и същи, което се установява и с просто око. По отношение на размера на шрифта в конкретния случай по делото не е било изслушано вещо лице специалист, което да даде заключение дали използваният размер на шрифта е по-малък от 12, но същевременно липсват и наведени твърдения от страна на ищеца за наличие на заболявания на очите, което да представлява затруднение да се запознае със съдържанието на договора. Ето защо съдът приема, че само неспазване на размера на шрифта, дори той да е по-малък от 12, но не по-малък от 10, който позволява договорът да бъде прочетен от физически здраво младо лице, за което липсват данни за заболявания, не е достатъчно да обоснове нищожност на договора за кредит.

По отношение на предвиденото в чл. 22 от ЗПК основание неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира следното:

4

В чл. 11, ал. 1 от процесния договор страните са договорили фиксиран лихвен процент по кредита от 41,05 %, а в ал. 4 от същия член – ГПР в размер на 49,72 %. Съдът намира, че в случая не е нарушено изискването на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора е посочен годишният процент на разходите. Ето защо съдът намира направеното възражение за неоснователно.

По отношение на предявеното възражение за нищожност на клаузата, като противоречаща на чл. 19 от ЗПК, съдът намира следното:

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съобразно с член единствен, ал. 1 от ПМС № 426/2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от първи януари, съответно от първи юли на текущата година плюс десет процентни пункта. За периода на договора от 16.11.2021 г. до 17.11.2022 г. основният лихвен процент на БНБ е, както следва: от 01.11.2021 г. – 0,00 на сто, от 01.10.2022 г. – 0,49 на сто и от 01.11.2022 г. – 0,593 на сто. Следователно уговореният в договора годишен процент на разходите от 49,72 % към момента на сключване на договора е под предвидения в закона петкратен размер на законната лихва. Ето защо съдът приема, че договореният лихвен процент по договора не противоречи на закона, поради което и договореното между страните възнаграждение е в размер на 236 лв. Съдът намира за неоснователно възражението на предявеното основание, поради което същото следва да бъде оставено без уважение.

По отношение на наведеното възражение за противоречие с добрите нрави, съдът намира възражението за неоснователно, като ответното дружество е предоставило кредит на ищцата при договорен лихвен процент, който се явява възнаграждение за предоставения кредит, и не цели обогатяване за сметка на потребителя. За пълнота следва да се посочи, че преди сключване на договора на ищцата е била предоставена информация и същата е имала възможност да сравни предоставяната от ответника финансова услуга с други сходни услуги, предлагани на кредитния пазар и да направи избор. Отделно от това ищцата е имала право да реализира правото си на отказ по смисъла на чл. 29 от ЗПК в законоустановения срок, което не е сторила. Ето защо съдът намира, че сключеният между страните договор не противоречи на добрите нрави и възражението следва да бъде оставено без уважение.