Решение № 13 от 08.01.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Стара Загора, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530103639 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 10, чл.10а, чл.

11,ал.1, т.10 ЗПК.

Ищцата С. Л. К. твърди в исковата си молба, че на 20.11.2024 г. сключила с ответника договор за паричен заем № ..., по силата на който ответното дружество й предоставило в собственост заемни средства в размер на 650.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 50.00% и срок за погасяване на заема 44 седмици. На стр.3 от Погасителния план било уговорено заемателят да заплащал погасителните вноски в размера посочен в колона 3, като към тях се добавяли такса за експресно разглеждане по чл.1,ал.З от договора и уговорената неустойка по чл.5,ал.2 от договора, с което погасителната вноска нараствала на 60.16 лв., видно и от приложената справка с погасителни вноски към договор №.../20.11.2024 г. Всеки съд бил длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провеждала принципа на законността, затова чл.

5 ГПК задавал като основен принцип на гражданския процес и задължавал съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулирали правния спор, преодолявал диспозитивното начало. Съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1/ при нарушение на добрите нрави; 2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя; 3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства. Поради това, следвало да се извърши проверка 1 налице ли било основание за нищожност на договора според твърденията в исковата молба и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следил служебно. Ответникът бил финансова институция по смисъла на чл.З, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което можел да отпуска заеми със средства, които не били набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата била ФЛ, което при сключване на договора действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имали качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Процесният договор за потребителски кредит попадал в полето на Закона за потребителски кредит, от което следвало, че трябвало да отговаря на императивните му разпоредби. Законодателят предявявал строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно бил подчертавал, че националният съд бил длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл били изложени в редица решения. Процесният договор за потребителски кредит нарушавал разпоредби от ЗПК, поради което бил недействителен. На първо място, в договора бил визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност -50.00%. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което водело и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.2, ал.8 било указано, че ГПР на заема не включвал възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.

При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не ставало ясно как бил формиран ГПР от 50.00%, т.е. какво друго било включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент - 40.32%. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагали правилата на чл.143 - 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касаело се до еднотипни 2 договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе и това било служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин ши да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да пршожат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в договора за паричен заем, според която се дължала неустойка в размер на 220,00 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаряло на определени условия, или банкова гаранция, се намирала в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.

Подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторил това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл.16 от ЗПК, бил тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поискал обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключил договора за кредит. Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди била типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.З от Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Общата сума, която трябвало да заплати заемополучателят за експресно разглеждане на заявка и неустойка за непредоставяне на поръчител или банкова гаранция била в размер на 550.00 лв. С включването на тези суми в ГПР, то той щял се промени многократно. Тези суми несъмнено следвало да бъдат включени в ГПР, тъй като били разход във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК. При сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на такси и неустойки било свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането им, като по този начин била заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния 3 процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива, налице била неяснота при определяне на ГПР, което водело до недействителност на договора. По посочения начин се заобикалял законът - чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционирал с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на извод, че нито една от страните нямала реално намерение да се представяло обезпечение или да се ползвали правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи обезпечение - можел да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните допускали възможността исканите обезпечения да се предоставели и „неустойката“ да не се дължала, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предоставело обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив - договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката щяла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая не било налице нито една от тези две хипотези нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да били заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем щял да бъде сключен и ако в него не била включена клаузата за ГПР, като се изходило и от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него било въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая не била приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславяла недействителността на целия договор. Сключеният между страните Договор за паричен заем №.../20.11.2024г. следвало да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона. Ищцата моли съда да приеме за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем №.../20.11.2024 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, 4 ал.1, т.10 ЗПК. Претендира разноски. Прави възражение юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на ответната страна. за прекомерност на