Решение № 418 от 03.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 418 гр. Стара Загора, 03.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №

20255530103174 по описа за 2025 година

Предявени са установителни искове по чл. 26 ал. 1 предл. първо от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, съединен с евентуални искове за признаване нищожност на отделни клаузи от потребителски договор.

Ищецът М. Е. А., твърди в исковата молба, че между него, в качеството му на заемополучател и “Микро Кредит” АД, в качеството на заемател, бил сключен Договор за заем Mircocredit № 9042-00163136 от 29.11.2023г. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1300 лева. Съгласно договора годишен лихвен процент на заема бил от 40.48%, а годишният процент на разходите бил 48.90%.

Уговореният срок на договора между страните бил 18 месеца.

В същият ден и час, с подписването на основания договор, ищецът сключил и Договор за допълнителни услуги към заем Mircocredit №9042-00163136, съгласно който на клиента се предоставял пакет от допълнителни услуги "Комфорт" в размер от 1800 лева.

Съгласно сключения Договор за заем Microcredit № 9042-00163136 от 29.11.2023 година и погасителния план към него, заемът в размер на 1300 лева трябвало да бъде погасен за 18 месеца - с падежна дата 29 число на всеки месец, до окончателното погасяване на заема.

Размерът на месечната вноска бил определен в размер 97.53 лева. Съгласно Договора за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9042-000163136 предоставената услуга от 1800 лева трябвало да се изплати също за 18 месеца, с падежна дата на 29-то число на месеца.

Съгласно т. 3 от Договора за допълнителни услуги за предоставяне на пакет "Комфорт" ищецът се възползвал от услугите, посочени в договора за допълнителни услуги към заема, а именно: Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, 1 безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на Микро кредит АД, безплатно внасяне на вноска директно в офис на Мирко Кредит АД, безплатно плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал, безплатно предоговаряне и разсрочване на заем, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции.

Твърди, че споразумението било нищожно на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, тъй като същото било договорено в противоречие с нормата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Включените в допълнителния пакет услуги по същината си представлявали действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че са допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Регламентираните в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК допълнителни услуги били такива, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай посочените в споразумението допълнителни услуги по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора, респективно - на кредитодателя по отношение на описаните допълнителни услуги, които по същността си представляват действие по усвояването и управлението на кредита. Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на суми по пакета за допълнителни услуги не представлявало плащане за услуга, а реално представлявало прикрити разходи по кредита, с които би се довело до надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. В противоречие на императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги било определено общо възнаграждение за плащане. Същевременно следвало да се отбележи, че с процесното споразумение било договорено предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е. то било дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените услуги и без значение дали някоя от тези услуги щяла да бъде използвана от потребителя. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изисквали потребителят да заплатял такса за реално, а не за евентуално ползване на определена услуга. Следвало да се има предвид и фактът, че с оглед естеството на част от изброените допълнителни услуги, на практика се въвеждало задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната имала по силата на закона, безплатно предоговаряне и разсрочване или безплатно внасяне на вноски, което водело до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение - на практика потребителят заплащал правото си да договоря с другата страна - кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му бил гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата страна - кредитора.

Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Такива клаузи съобразно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП били нищожни, с изключение на тези, които били индивидуално уговорени, а предвид ал.2 на 2 цитирания текст, не били индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не бил имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така било и в конкретния случай - клаузите били бланкетни, а не индивидуално уговорени и били в хипотезата на договор при общи условия. Разпоредбите на глава шеста от ЗЗП били приложими спрямо настоящото материално правоотношение, тъй като по силата на същото кредиторът бил предоставил финансова услуга, изразяваща се в отпускане на кредит и приложимите норми били както тези на вътрешното ни право, обективирани в ЗЗП, така и тези от правото на ЕС, в частност - Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, които били станали част от нашето законодателство. В този смисъл били както задължителната (Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/13 на ОСГТК на ВКС), така и трайно установената съдебна практика, обективирана в голям брой решения.

В тази връзка счита, че при калкулиране на ГПР не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 48.90%. Видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишния процент на разходите при включена само възнаградителната лихва бил 48.90 %, но заплащането на допълнителна такса за допълнителни услуги не била включена в ГПР, въпреки че трябвало. Това правело основания договор за заем нищожен, поради опита на ответника да заобиколи императивните разпоредби на ЗПК, а в следствие на недействителност на основния договор бил нищожен и допълнителния договор за услуги към договора за заем. Предвид това обстоятелство, счита, че дължал единствено чистата стойност на кредита, а не всичко което бил заплатил.

Счита, че процесният договор за кредит е недействителен, на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като Заемодателя изискал и събрал от него лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, който не били предвидени в сключения договор за потребителски кредит.

Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 48.90%/. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща 3 изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия било недопустимо.

Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по - горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.

Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи.

Счита че Договор за допълнителни услуги към заем Mircocredit №9042-00163136 от 29.11.2023г., подписан с ответното дружество, съгласно който следвало да заплати сумата в размер на 1 951.20 лева бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че бил сключен и при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, aл. 1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип, било то чрез изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В тази връзка, моли съда да приеме, че Договор за допълнителни услуги към заем Mircocredit №9042-00163136 от 29.11.2023г., подписан с ответното дружество, съгласно който следвало да заплати сумата в размер на 1800 лева, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. с чл. 10а, чл. 11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Счита, че договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните били уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.48% годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който можело да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразявали всички относими обстоятелства.

Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което правело клаузата, уговаряща размер й нищожна. Сочи съдебна практика в тази насока.

С оглед гореизложеното счита, че по Договор за заем Mircocredit №9042-00163136 от 29.11.2023г. и Договор за допълнителни услуги към заем Mircocredit № 9042-00163136 не бил погасил всички претендирани суми от ответника по процесния договор за кредит и договор за допълнителни услуги, но платил сума еквивалентна на получения заем. В тази 4 връзка за ищеца възникнал правен интерес да сезира съда с искане за установяване на недействителност на договорите на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26 от ЗЗД и чл.