Решение № 145 от 19.05.2026, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 145 гр. Ботевград, 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: С. Ив. И. при участието на секретаря Т. В. Б. като разгледа докладваното от С. Ив. И. Гражданско дело № 20251810101188 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по редовна и допустима молба на „А.за с.на в.“ („*“) ЕАД, ЕИК: *, гр.

С., р-н „Л.“, бул. „Д-р П. Д.“ № *, ет. *, оф. *, срещу И. С. Д., ЕГН: **********, с. В., ул. „Т. м.“ № *, с правно основание чл. 422 ГПК.

В исковата молба (ИМ) на „А.за с.на в.“ („*“) ЕАД се твърди, че: На 10.06.2022 г. бил сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания на основание чл. 99 и сл. ЗЗД между „*“ АД като стар кредитор (цедент) и „*“ ЕАД като нов кредитор (цесионер), по силата на който стария кредитор е прехвърлил на новия кредитор вземането му срещу И. С.

Д., породено от Договор за потребителски кредит „*“ № */29.08.2019 г., по силата на който банката (кредитодател) е отпуснала кредит на физическото лице (кредитополучател) от сумата от 3000 лв. (главница) срещу задължението на длъжника да върне сумата на 17 ежемесечни вноски (от 25.09.2019 г. до 25.02.2021 г.) от по 223.37 лв., или всичко от 4020.29 лв., при фиксиран ГЛП от 40 %, а ГПР от 47.33 %. Длъжникът не бил погасил нито една ежемесечна вноска, а за цесията бил уведомен с ИМ. С оглед на изложеното „*“ ЕАД моли БРС да постанови решение, с което да приеме за установено, че Д. му дължи 3 000 лв. за главница, 4 424.14 лв. за договорна лихва за периода от 25.09.2019 г. до 24.02.2021 г., 620.01 лв. за обезщетение за забава от 26.12.2019 г. до 04.03.2025 г., без периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., ведно със законната лихва от 05.03.2025 г. до окончателното й изплащане.

Ответницата И. С. Д. е подала отговор на ИМ (ОИМ) след изтичане на срока за това по чл. 131 ГПК, но още в заповедното производство е възразила, че дългът й е погасен по давност: първите шест вземания за главница били погасени с изтичането на пет годишен давностен срок (т. е. от 25.09.2019 г. до 25.02.2020 г.): чл. 110 ЗЗД, всички вземания за възнаградителна лихва били погасени с три годишен давностен срок: чл. 111, б. „в“ ЗЗД, вземанията за законна лихва били частично погасени на същото основание досежно първите шест вземания за главницата, които били погасени по давност. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, тъй като не било ясно как е формиран ГПР (чл. 19, ал. 5, във вр. с чл.

11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 ЗПК ЗПК), а освен това противоречал на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните 1 доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

На 28.08.2019 г. е било постигнато съгласие, обективизирано в „*“ № */29.08.2019 г., между „*“ („БАКБ“) АД като кредитодател и И. С. Д. като кредитополучател, с който банката отпуснала на физическото лице сумата от 3 000 лв., която трябвало да се върне на 17 вноски от по 223.37 лв. и от 18. вноска от 223 лв., дължими на 25. число на съотв. месец.

Общата дължима сума е била 4 020.29 лв., вкл. ГЛП от 40 %, респ. 47.33 % за ГПР. От погасителния план е видно, че първата вноска е била дължима на 25.09.2019 г., а последната на 25.02.2020 г.

На 10.06.2022 г. бил сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания между „БАКБ“ АД като стар кредитор (цедент) и „*“ ООД, ЕИК: 201257149, като нов кредитор (цесионер), по силата на който стария кредитор е прехвърлил на новия кредитор вземането му срещу И. С. Д., породено от Договор за потребителски кредит „*“ № */29.08.2019 г.

В ИМ се твърди, че на 01.07.2024 г. „*“ ООД като цедент е прехвърлило вземането си срещу И. С. Д. на „*“ ЕАД. Такъв договор обаче не е представен по делото, въпреки че съдът е дал указания за това на ищеца с Протоколно опр. № 675/18.11.2025 г. по гр. д. № 1188/2025 г. съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК.

По правото:

БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) на „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК: *, гр.

С., р-н „Л.“, бул. „Д-р П. Д.“ № *, ет. *, оф. *, срещу И. С. Д., ЕГН: **********, с. В., ул. „Т. м.“ № *, с който се „А.за с.на в.“ ЕАД иска да бъде установено по отношение на И. С. Д., че ответницата дължи на ищцовото дружество следните суми: 3 000 лв. за главница, 4 424.14 лв. за договорна лихва за периода от 25.09.2019 г. до 24.02.2021 г., 620.01 лв. за обезщетение за забава от 26.12.2019 г. до 04.03.2025 г., без периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., ведно със законната лихва от 05.03.2025 г. до окончателното й изплащане, по силата на Договор за потребителски кредит „*“ № */29.08.2019 г., сключен между „*“ АД като кредитодател и И.

С. Д. като кредитополучател, който е бил прехвърлен (цедиран) от „*“ АД като стар кредитор (цедент) на „*“ ООД с договор за продажба на вземания (цесия) от 10.06.2022 г., а „*“ ООД по-късно прехвърлило (цедирало) същото вземане на „А.за с.на в.“ ЕАД като найнов кредитор (цесионер) с Договор за продажба на вземания (цесия) № Д-24-001881/01.07.2024 г. – чл. 240, чл. 79, 99 и 86 ЗЗД и чл. 9 ЗПК. Ответникът възразява, че вземанията са частично погасени по давност (чл. 110 и сл. ЗЗД), а при условията на евентуалност – че договорът за потребителски кредит е нищожен (чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД).

По доказателствената тежест съдът е указал следното на страните:

Ищцовото дружество носи доказателствена тежест, за да установи, че е бил (1) сключен договор за заем в писмена или приравнена на нея електронна форма (чл. 240, ал. 2, изр. 1 ЗЗД), по силата на който (2) заемодателят е предал сумата от 3 000 лв. на заемополучателя срещу задължение за плащане на лихва (чл. 240, ал. 1 и 2, изр. 1 ЗЗД), както и че (3) вземането за връщане на заема е станало изискуемо (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), така и че е бил (4) сключен договор за цесия между заемодателя „*“ АД като цедент и „*“ ООД като цесионер с договор за продажба на вземания (цесия) от 10.06.2022 г. (чл. 99, ал. 1 ЗЗД), а по-късно бил (5) сключен договор за цесия между „*“ ООД като цедент и „*“ АД като цесионер (чл. 99, ал. 1 ЗЗД), а също и че всичко това е било (5) съобщено на длъжника от стария кредитор/заемодателя (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Искането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обусловено от доказването на изискуемо вземане, което не е погасено.

Ответникът носи доказателствена тежест, за да докаже, че вземането на кредитора е погасено по давност, която за главницата е пет годишна (чл. 110 ЗЗД), а за лихвите – три годишна (чл. 111, б. „в“ ЗЗД), както и да обоснове правните си доводи, че договорът е нищожен.

Съдът е указал на страните, че петгодишният давностен срок е спрял да тече през 2 периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. Срокът е продължил да тече от 21.05.2020 г. по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (наричан за кратко по-долу: „Закон за извънредното положение“).

По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на страните, че всички факти са спорни. Съдът е указал на ищцовото дружество, че не е представило доказателства досежно придобиването на вземането от неговия праводател „*“ ООД като цесионер от „*“ АД като цедент: чл. 146, ал. 2 ГПК. След указанието ищецът не е представил такова доказателство и съдът е длъжен да счете за нестанало всичко, което не е било доказано (per contrario: чл. 154, ал. 1 ГПК). Всичко това налага извод, че така предявените искове са изцяло неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, тъй като праводателят на ищецът „*“ ООД никога не е придобил вземането от „БАКБ“ АД. Следователно, „*“ ООД не прехвърлил вземането към И. С. Д. на „*“ ЕАД, защото никой не може да прехвърли права, които не притежава (D. 50.17.54).

По разноските:

При този изход на делото право на разноски има ответникът (чл. 78, ал. 3 ГПК), но той не е претендирал такива. съд

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск по чл. 422 ГПК, с който „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК: *, гр. С., р-н „Л.“, бул. „Д-р П. Д.“ № *, ет. *, оф. *, срещу И. С. Д., ЕГН:

**********, с. В., ул. „Т. м.“ № *, с който се „А.за с.на в.“ ЕАД иска да бъде установено по отношение на И. С. Д., че ответницата дължи на ищцовото дружество следните суми: 3 000 лв., респ. 1 533.88 евро, за главница, 4 424.14 лв., респ. 2 262.03 евро, за договорна лихва за периода от 25.09.2019 г. до 24.02.2021 г., 620.01 лв. за обезщетение за забава от 26.12.2019 г. до 04.03.2025 г., без периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., ведно със законната лихва от 05.03.2025 г. до окончателното й изплащане, по силата на Договор за потребителски кредит „*“ № */29.08.2019 г., сключен между „*“ АД като кредитодател и И. С. Д. като кредитополучател, който е бил прехвърлен (цедиран) от „*“ АД като стар кредитор (цедент) на „*“ ООД с договор за продажба на вземания (цесия) от 10.06.2022 г., а „*“ ООД по-късно прехвърлило (цедирало) същото вземане на „А.за с.на в.“ ЕАД като най-нов кредитор (цесионер) с Договор за продажба на вземания (цесия) № Д-24-00188-1/01.07.2024 г. – чл.

240, чл. 79, 99 и 86 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, като НЕДОКАЗАН и НЕОСНОВАТЕЛЕН.

Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от получаване на съобщението.

Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________

3