Решение № 7 от 14.01.2022, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№7 гр. гр. Димитровград, 14.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20215610101366 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на клауза от сключен между страните договор за потребителски кредит.

Ищецът Г. СТ. Л. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски кредит №202010210551450070/21.10.2020г., сключен с ответника „**“ООД. Съгласно този договор тя трябвало да върне сума в размер на 1236 лева, при сума на получаване 1000 лева, при ГПР 49,72%, годишен лихвен процент 41,05 лева и срок на кредита от 12 месеца.

Според чл.6 от Договора ищецът трябвало да заплати неустойка в размер на 1080 лева, като по този начин общото задължение по кредита било в размер на 2316 лева. Счита, че така уговорената клауза за неустойка е нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.22 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП. Твърди, че в случая налице било накърняване на добрите нрави и добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, водещо до несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Предвид накърняването на добрите нрави се достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Клаузата за неустойка била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея, е в размер по-висок от този на отпуснатия кредит- 1000 лева. Въпросната неустойка била дължима в случай, че длъжника не осигури обезпечения чрез гаранция или банкова гаранция на задължението си. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, било пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза от договора, в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Предвидената клауза за неустойка била и неравноправна, тъй като тя била необосновано висока. По съществото си същата била добавка към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора. Основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за 1 сметка на кредитополучателя. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Предвид изложеното иска съдът да постанови решение, с което да приеме, че клаузата на чл.6 от Договор за потребителски кредит №202010210551450070, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1080 лева, е нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.22 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП, като бъде прогласена нейната невалидност.

Претендира присъждане и на направените по делото разноски.

Ответникът „**“ООД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че същия е недопустим и неоснователен. Счита, че за ищеца не съществувал правен интерес от предявяването на настоящия иск. Предявеният иск бил основан на твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, включена в цитирания договор, сключен между страните, като с това се мотивирала и евентуалната нищожност на целия договор, тъй като въпросната клауза била съществена и без нея той нямало да бъде сключен. Твърди, че ищецът никога не бил дължал неустойката, уговорена в горепосочената клауза, тъй като бил спазил задължението си. Той получил паричните средства по договора, като не върнал цялата дължима сума от него, а именно главница и възнаградителна лихва. Спрямо ищеца не били начислявани, нито той бил заплащал суми, представляващи неустойка. Поради това, счита, че ищеца няма правен интерес от предявяване на настоящия иск, тъй като клаузата за неустойка не била приложена и изпълнена, а установяването на действителността на същата нямало да внесе промяна в правната сфера на ищеца. На следващо място посочва, че уговорената неустойка била дължима само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция. Кредитополучателят имал възможност да осигури гаранция и след изтичане на срока по чл.4 ал.3 от Договора. Така той можел да избегне задължението за неустойка или да ограничи неговия размер, в случай, че предостави надлежно обезпечение и след изтичането на срока по чл.4 ал.3 от Договора. Уговореният размер на неустойката от 1080 лева бил горната граница, до която можела да се начислява тя, като същата можело да бъде и в много по-нисък размер, в случай на представяне на надлежно обезпечение от длъжника.

Твърдяното от ищеца нарушение на добрите нрави и на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП било погрешно. Уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушавало добрите нрави, особено при условията на пазарна икономика. Ищецът бил получил информация за условията на договора и размера на евентуално дължимата неустойка още преди сключване на договора.

Предвидената в договора неустойка имала превантивна функция, а именно да мотивира кредитополучателя да обезпечи задължението си. Същата имала и обезщетителна функцияда възстанови вредите на кредитора за времето, през което задължението не е било обезпечено. Неустойка била предвидена единствено при неизпълнение на задължение, свързано с обезпечаване връщането на получените кредитни средства ведно с уговорената възнаградителна лихва. В настоящия случай максималния размер на неустойката бил 1080 лева, което при неизпълнение на задълженията на длъжника щяло да покрие главницата заедно с част от дължимата възнаградителна лихва. От това следвало, че договорената неустойка имала обезпечителна функция без да я надхвърля и без да води до неоснователно обогатяване на кредитора. На следващо място, поддържа, че не са били нарушени разпоредбите на чл.11 ал.1 т.9,10 , чл.19 ал.4 и чл.21 ал.1 от ЗПК. Твърди, че на ищеца била предоставена необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване на договора за потребителски кредит. Лихвеният процент, съответно ГПР, описани в предоставения й Стандартен европейски формуляр, в последствие били възпроизведени в сключения между страните договор за кредит. ГПР от 49,72% не бил по-висок от три пъти размера на законната лихва по просрочените задължения в левове и валута. Предвидената неустойка при липса на обезпечение от страна на кредитополучателя, не се включвала в ГПР. В случай, че страната изпълнела точно своите задължения, отговорността й за плащане на неустойка нямало да възникне, т.е. тя нямало как да бъде предвидена в ГПР. Предвид изложеното иска съдът да отхвърли предявения иск като недопустим, а при условията на 2 евентуалност, като неоснователен. Претендира присъждане на направените по делото деловодни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от представения с исковата молба препис от Договор за потребителски кредит №202010210551450070, на 21.01.2020г. „**“ООД и Г. СТ. Л. са се договорили ответникакредитор да предостави на ищеца-кредитополучател кредит под формата на заем в размер на 1000 лева, която сума представлява главницата и чистата стойност на кредита.

Договарянето между страните е осъществено чрез средствата за комуникация от разстояние, като договора за заем е сключен във формата на електронен документ при спазване изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи и Закона за електронния документ и електронния подпис и Закона за задълженията и договорите и сключването му се признава от двете страни.

От своя страна Л. се задължила, при условията и сроковете в този договор, да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита.

В чл.3 от Договора е предвидено, че кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита на вноски в срок до 22.10.2021г. Съгласно чл.6 от Договора, в случай, че кредитополучателя не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4 ал.3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 1080 лева.

Неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл.4 ал.3. Ако срокът, за който се начислява неустойката е по –кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредита е бил без осигурена гаранция. В този смисъл, ако кредитополучателя осигури надлежна гаранция по кредита, макар и след изтичането на срока по чл.4 ал.3, неустойката спира да се начислява. Ако действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който действието на гаранцията е било прекратено, неустойката отново се начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план.

Видно от разпоредбата на чл.4 ал.3 от Договора е, че в срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1236 лева със срок на валидност до 23.10.2021г. В чл.11 от Договора са определени разходите по кредита- ГЛП 41,05%, ГПР49,72%, както и размера на месечната погасителна вноска- 103 лева, включваща главница и лихва.

На последно място, страните се договорили в чл.13 ал.2 от Договора, че вземанията на кредитора за лихви, обезщетения, главница, неустойки и други дължими плащания се запазват и след прекратяване на действието на договора.

С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен на 21.10.2020г. Договор за потребителски кредит №202010210551450070, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Няма спор между страните, че ответникът "**" ООД представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. На последно място, не се спори, че във връзка с 3 процесния договор на ищеца е бил предоставен кредит в размер на 1000 лева, който тя реално е получила и е следвало да върне на 12 равни месечни вноски до 22.10.2021г., чиято обща стойност е 1236 лева, в т.ч. главница и договорна лихва от 236 лева.

Спорно по делото е нищожна ли е клаузата на чл.6 от Договора за плащането от страна на ищеца на неустойка от 1080 лева, поради противоречие на закона и добрите нрави.

На първо място, съдът намира, че ищеца има правен интерес от така предявения иск, тъй като към момента на депозиране на исковата молба в съда срока на процесния договор за кредит не е бил изтекъл, като тя е продължавала да дължи изпълнение на задълженията си по него. Обстоятелството, че след изтичане на неговия срок на 22.10.2021г., както и в хода на производството по делото ответника не е заявил изрично, че претендира плащането на неустойка от ищеца не означава, че той не може да търси такава, още повече предвид разпоредбата на чл. 13 ал.2 от Договора, съгласно която вземанията на кредитора за лихви, обезщетения, главница, неустойки и други дължими плащания се запазват и след прекратяване на действието на договора.