Решение № 147 от 06.03.2024, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 1231/2023
- Вид
- Решение № 147
- Подписан
- 06.03.2024
- В сила
- 06.03.2024
- Състав
- Зоя Атанасова, Димитър Димитров, Владимир Йорданов
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал. 1, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283, изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 62, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 432, ал. 1 · Кодекс за застраховането
- чл. 492 · Кодекс за застраховането
- чл. 493а · Кодекс за застраховането
- чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 · Кодекс за застраховането
- чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 · Кодекс за застраховането
- чл. 497 · Кодекс за застраховането
- чл. 51 ал. 1 · Кодекс за застраховането
- § 7 · Кодекс за застраховането
- чл. 6, ал. 2 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ
№ 147 гр. София, 06.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове:
Владимир Йорданов
Димитър Димитров при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002101231 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7721/12.12.2022 година, подадена по пощата на 09.12.2022 година, от Л. А. А. и А. А. Т., с която същите обжалват частично решение № 304/02.11.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година.
С касационната жалба въззивното решение на Апелативен съд Варна се обжалва в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 142/15.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 700/2021 година, е отхвърлен предявеният от А. А. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л.. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите по
1 застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л.
А. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л.. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане.
В подадената от А. А. Т. и Л. А. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Варна в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявените от касаторите срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр.София искове, с правно основание чл.
432, ал. 1 от КЗ, да бъдат уважени, така както е посочено в жалбата.
Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД гр.София е подал отговор на същата с вх. № 1493/24.02.2023 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.
А. А. Т. и Л. А. А. са били уведомени за обжалваното решение на 11.11.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 7721/12.12.2022 година, като е подадена по пощата на 09.12.2022 година.
Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
С определение № 2464/16.08.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 1230/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по частното дело е присъединено за разглеждане към настоящото производство.
2
Присъединеното производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 650/26.01.2023 година, подадена от А. А. Т. срещу определение № 859/23.12.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година с което оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 7560/05.12.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 304/02.11.2022 година, в частта му за разноските, в частта му, с която след отхвърляне на иска му е преразпределена отговорността за направените разноски за първата инстанция.
В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от А. А. Т. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 650/26.01.2023 година за изменение на постановеното по делото решение № 304/02.11.2022 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена като бъдат намалени поради прекомерност присъдените в полза на ЗД „Бул Инс“ АД гр. София разноски за производството по гр. д. № 700/2021 година по описа на Окръжен съд Варна до размера предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 6636.00 лева с ДДС.
ЗД „Бул Инс“ АД гр. София е подало отговор на частната жалба с вх.
№ 1984/14.03.2022 година, с който е изразило становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
А. А. Т. е бил уведомен за обжалваното определение на 19.01.2023 година, а частната му жалба е вх. № 650/26.01.2023 година, като е подадена по пощата на 25.01.2023 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал.
1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С постановеното по делото определение № 2465/16.08.2023 година 3 обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за начина на определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД и за критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година.
По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:
Отговорът на първия от въпросите, по който е допуснато касационно обжалване се съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е 4 нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „Гражданска отговорност“ съдилищата могат да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
По втория въпрос трябва да се посочи, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 5 година на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия поС.на, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от КРБ и с чл. 20 и чл. 47 от ХОПЕС равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях-ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща 6 предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи-когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.
Разпечатката съдържа 31 от 100 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/46a09dad-516d-4a97-8abb-ede468431b33