Решение № 3266 от 14.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3266 гр. София, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Ирина Ст. В.а като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20261100503557 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. Р. Г. срещу Решение № 1251/22.01.2026 г. по гр.д. № 69701/2024 г. по описа на Софийски районен съд в частта, в която молбата на М. Й.

Т. за издаване на заповед за защита в нейна полза по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) е уважена. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост на решението при твърдения за липса на правен интерес у молителя от търсената защита и за превратно ползване на правото на защита по този закон за уреждане на спор относно изпълнение на режим на лични отношения с детето Д. А. Г., родена на **** г. Твърди се неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част, поддържа се постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в разрез с материалния закон. Отправено е искане за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото, а в условията на алтернативност – за отмяната му в обжалваната част и постановяване на друго, с което молбата за защита на М. Й. Т. да бъде в цялост отхвърлена. Претендира се присъждане на сторените в първоинстанционното и въззивно производство разноски.

В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна М. Й. Т. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност. Желае се потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените в 1 производството разноски.

М. Й. Т., действаща в лично качество и като майка и законен представител на малолетната си дъщеря Д. А. Г., е подала въззивна жалба срещу Решение № 1251/22.01.2026 г. по гр.д. № 69701/2024 г. по описа на Софийски районен съд в частта на определените мерки за защитата й по чл.5, ал.1 ЗЗДН и в частта, в която е отхвърлена молбата й за защита по реда на ЗЗДН по отношение на детето Д. срещу А. Р. Г.. В жалбата са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението в обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.

Отправено е искане за отмяна на първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлена молбата й за защита на детето Д. по ЗЗДН и постановяване на друго, с което същата да се уважи в тази част, както и да се определят мерки с оглед пълна защита на майката. Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна А. Р. Г. е депозирал отговор на въззивната жалба на М. Й. Т., с който изразява становище за нейната неоснователност. Желае се потвърждаване на решението в обжалваните части и присъждане на сторените в производството разноски.

Жалбите са допустими. Подадени са в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от молител и ответник в първоинстанционното производство, притежаващи правен интерес от обжалването, насочени са срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Доводите във въззивната жалба на А. Р. Г. за недопустимост на първоинстанционното решение, доколкото е постановено въз основа на молба, в която отсъстват фактически твърдения за осъществени актове на домашно насилие, при липса на правен интерес от подаване на молбата и при превратно ползване на правото на защита по този закон за уреждане на спор относно изпълнение на режим на лични отношения с детето Д. са неоснователни.

Производството пред първоинстанционния съд е инициирано от процесуално легитимирана страна по смисъла на чл.8, т.2 ЗЗДН. Соченият в сезиращата молба ответник е лице, което попада в обхвата на чл.3, т.3 и т.4 ЗЗДН, поради което срещу него може да бъде търсена защита по реда на този закон за молителя и за по твърдения пострадалата малолетна. В сезиращата молба и нейните уточнения са изложени твърдения за актове на домашно насилие, осъществени на 03.09.2024 г., 05.09.2024 г., 14.09.2024 г., 15.09.2024 г., 22.09.2024 г., 27.10.2024 г., 17.11.2024 г., по отношение на които молбата за защита е депозирана в преклузивния срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН, в молбите по чл.15, ал.3 ЗЗДН са изложени твърдения за осъществени на 21.02.2025 г., 24.02.2025 г., 25.02.2025 г., 02.03.2025 г., 03.03.2025 г., 04.03.2025 г., 05.03.2025 г., 09.03.2025 г., 10.03.2025 г., в периода 1517.03.2025 г. и на 21.03.2025 г., актове на домашно насилие, както и твърдения за отчуждаване на детето Д., а въпросът дали на посочените дати ответникът е осъществил спрямо молителя в първоинстанционното производство и спрямо дъщеря си Д. актове на домашно насилие по смисъла на чл.2 от същия следва да бъде решен с акт по същество на 2 спора.

В случая не могат да бъдат споделени изводите, че описаното в молбите по чл.9, ал.1 и по чл.15, ал.3 ЗЗДН на горепосочените дати представлява и се свежда до затруднения или спор за упражняване на режим на лични отношения, каквито хипотези са разгледани в цитираната във въззивната жалба на Г. незадължителна практика на въззивната съдебна инстанция (самоволното задържане на детето на 15.12.2024г., несъобразено със съдебно определен режим на лични отношения в Определение № 18688/02.10.2025 г. по в.ч.гр.д. № 9345/2025 г. на СГС). Противен извод не следва от цитираните три броя решения на Софийски градски съд, доколкото с Решение № 266421/04.11.2021 г. по в.гр.д. № 4409/2021 г. на I въззивен брачен състав е прието, че обстоятелствата, посочени в молбата за защита по ЗЗДН, не съдържат признаци на акт, респ. актове на домашно насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН и е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлена молбата за защита, т.е. спорът е решен по същество. По същество е произнасянето и по останалите две цитирани във въззивната жалба на Г. решения, поради което те не подкрепят доводите за недопустимост на Решение № 1251/22.01.2026 г. по гр.д. № 69701/2024 г. по описа на Софийски районен съд.

Правният интерес от провеждане на производството се извежда от твърденията за упражнено спрямо молителя и дъщерята на пълнолетните страни насилие.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.

С Решение № 1251/22.01.2026 г. по гр.д. № 69701/2024 г. по описа на Софийски районен съд е издадена заповед за съдебна защита на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН срещу А.

Р. Г. като е задължен на основание чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН да се въздържа от актове на домашно насилие по отношение на М. Й. Т., предупреден е, че неизпълнението н а заповедта представлява престъпление по чл. 296, ал. 1 НК, като при нейно нарушение полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. Със съдебното решение е оставена без уважение молба за защита от домашно насилие по чл.8, т.2 ЗЗДН, подадена от М. Й. Т., в качеството на процесуален субституент на малолетното дете Д. А. Г., за издаване на заповед за съдебна защита срещу А. Р. Г., за деяние от 21.06.2024 г., като е отказано издаване на заповед за защита. Първоинстанционният съд е осъдил А. Р. Г. да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 12.78 евро /25,00 лева/ и да заплати на М. Й. Т., сумата в размер на 659.57 евро /1290 лева/, представляващи разноски по делото.

Не е спорно в производството и от приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства се установява, че сключеният между А. Р. Г. и М. Й. Т. гражданско брак е прекратен с влязло в законна сила Решение № III-139-20048299/19.02.2021 г. по гр.д. № 53639/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което е утвърдено постигнато помежду им споразумение, по силата на което родителските права по отношение на роденото от брака на страните дете Д. А. Г. са предоставени на майката, на бащата е определен режим на лични отношения с малолетната му дъщеря, включващ право да я вижда и взима при себе си всяка събота и неделя от месеца с преспиване от 10:00 часа в събота до 18.00 часа в неделя, 3 както и тридесет дни през календарната година, разделени на два периода от по петнадесет дни, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, които ще бъдат съгласувани между страните всяка календарна година, както и по всяко друго време по взаимна договореност между страните.

Анализът на събраната по делото доказателствена съвкупност не позволява извод за осъществен на 03.09.2024 г. акт на домашно насилие по отношения на М. Й. Т. и на детето Д.. Предаването на малолетното на посочената дата (ден вторник) от бащата на майката не попада в изрично разписания режим, определен със съдебно одобреното споразумение между двамата родители, поради което вземането на подрастващата от въззиваема страна и въззивник Т. след 20:00 часа пред дома на въззивника и въззиваема страна Г., а не на бензиностанция, разположена до жилището на майката, само по себе си не води до извод за предприето самоволно, несъгласувано с последната изменение на установения режим на лични отношения. Дори при пълно кредитиране на представената със сезиращата молба декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН в частта по отношение на молителя, доколкото същата правилно е преценена от първоинстанционния съд като негодно доказателствено средство за установяване на твърдяното насилие по отношение на детето Д., наред с показанията на свидетеля Р.Д.М. по отношения на събитията на 03.09.2024 г., то по делото отсъства основание за заключение, че описаното поведение на бащата представлява умишлен акт на силно изразена доминантност, насочена към поставяне на майката и детето инцидентно или трайно в зависимо и подчинено положение и целяща настъпване на неблагоприятни вредни последици за тях, изразяващи се в нараняване, унижение, тормоз или отнемане на свобода на подрастващата. Правилен е изводът в атакуваното решение, че от свидетелските показания се установява, че бащата е предал детето, макар и не по времето и на мястото уговорени по – рано с майката, като е изтъкнал съображения за това, които не се опровергават от доказателствената маса по делото, извън личната субективна преценка на свидетеля за възможността за извършване на нарушение на правилата за движение по пътищата.

Изводите на първоинстанционния съд относно описаните в сезиращата молба актове на психическо насилие на 05.09.2024 г. по отношение на М. Й. Т. почиват на правилен и законосъобразен съвкупен анализ на събраната доказателствена маса. Те се подкрепят от отразеното в декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН, представена със сезиращата молба и заключението на приетата в съдебна техническа експертиза. Не се доказва в производството на горната дата извършен от бащата акт на умишлено неблагоприятно въздействие върху психиката на детето чрез превръщането му в свидетел на отправените към майката обиди в телефонен разговор. От отразеното в сезиращата молба и представената с нея декларация се констатира, че разговорът между родителите е воден на високоговорител, при което не се доказва бащата да е знаел, че думите му се възприемат от детето. Подробно не следва и от съдържанието на проведения между пълнолетните страни разговор, отразен в заключението на съдебната техническа експертиза. Същевременно по собствените твърдения на майката същата е разполагала с възможност да предотврати достигане на обидните думи към нея до 4 знанието на детето чрез прекратяване на телефонния разговор или премахване на конфигурацията, позволяваща съдържанието на разговора да стане достояние на детето.

По отношение на телефонния разговор между пълнолетните страни на 14.09.2024 г. също следва да се отбележи, че липсват доказателства за извършен от бащата акт на целенасочено увреждане на психиката и емоциите на детето, превръщайки го в свидетел на обиди и закани към майката. Твърдението, че ответникът в първоинстанционното производство е имал знание, че съдържанието на комуникацията между родителите се възприема от детето поради активираната от майката функция на телефонния апарат се основава единствено на допускането на М. Й. Т., поради това, че бащата и малолетната преди това са разговаряли помежду си, без да се твърди и установява, че А. Р. Г. изрично е бил уведомен за това.