Решение № 260175 от 27.04.2021, Районен съд - Лом

Р Е Ш Е Н И Е гр.Лом, 27 април 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ломският районен съд, гражданска колегия, трети състав, в публичното заседание на 13 април 2021г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Боряна

А.

Секретар: Росина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията по гражданско дело № 7 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по установителни искове по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415 от ГПК, и осъдителни искове предявени от „ТИ БИ

АЙ БАНК" ЕАД, с които се иска от съда да признае за установено по отношение на К.И.А. ЕГН ********** че има вземане в размер на сума в общ размер 2191, 34 лв. , ведно със законната лихва върху главницата считано от подаване на Заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена Заповед по чл.417 ГПК по ч.гр.д.387-18г. ЛРС.

Ищецът твърди, че в ЛРС било образувало ч.гр.д. № 387/2018 г., по реда на чл. 417 от ГПК срещу К.И.А. ЕГН: **********. С издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение били образували изпълнително дело № 203/2019 г. по описа на ЧСИ Мая Иванова. Със свое разпореждане, получено от дружеството на 05.12.2019 г., съдът им е предоставил едномесечен срок, съгласно чл. 415 от ГПК, за предявяване иск за установяване вземането си. Във връзка с предоставената ни възможност, са депозирали за разглеждане настоящия иск.

Твърди се също, че на 21.12.16 г. „ТИ БИ АЙ

Банк” ЕАД, сключва Договор за потребителски кредит № ********** (Приложение 2) с ответника К.И.А. ЕГН: **********. Кредитодателят, съгласно сключеният Договор, е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 7 от Закона за потребителския кредит, посочвайки общия размер на кредита и условията за усвояването му. Видно от чл. 7 от Договора (общ размер на кредита и условията за усвояването му), във връзка с т. 1 от същата разпоредба, е определен общ размер на потребителския кредит от 2199 лв. Съгласно чл. 7, т.2.1 от процесния договор, Кредиторът е превел средствата по кредита по сметка на продавача на стоката, избрана от Потребителя, за заплащане на продажната и цена. Кредиторът е превел конкретната част от средствата по кредита, в размер на 2199 лв. на Продавача на стоката на фактура № **********/21.12.2016 г., (Приложение 3). Към отпуснатия кредит се включва еднократна такса за оценка на риска, в размер на 263,88 лв., дължима в деня на подписване на договора за кредит, и се финансира от Кредитора като се възстановява от Потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план предвид заявеното му желание в искането- декларация. Предвид заявеното желание от потребителя еднократната такса за оценка на риска в размер на 263,88 лв. се финансира от Кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния. Общото крайно задължение по Договора възлиза на 2990,67 лв., която сума е разсрочена, съгласно погасителния план описан в чл. 11.2 от Договора, на 24 погасителни месечни вноски- 23 по 124,61 лв., ведно с последна, изравнителна в размер на 124,64 лв. Навеждат твърдения, че така предоставената сума с уговореното възнаграждение, кредитополучателя има задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща главница и договорна лихва. Уговореното между страните възнаграждение се състои от договорна лихва (чл. 9, ал.1 и ал.2 от Договора) в размер на 19,38 % от остатъчния размер на главницата по кредита.

Видно от приложената Декларация на стр. 7 от Договора, потребителят декларира, че е получил стоката описана в чл. 8 от Договора за потребителски кредит, от продавача на стоката. Въпросната декларация не се попълва, ако стоката не е предадена физически на потребителя в момента на сключване на договора.

Предоставената сума с уговореното възнаграждение, кредитополучателя има задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща 2 /два/ компонента: главница и договорна лихва.

Твърдят също така, че Длъжникът е преустановил плащанията по договора, считано от 25.08.2017 г. за повече от три месечни вноски, съгласно погасителния план към договора, а именно вноски с падежи 25.08.2017 г., 25.09.2017 г., 25.10.2017 г. Считано от 26.10.2017 г. е настъпила предсрочна изискуемост на задължението съгласно чл.16.2. от Договора.

Твърдят още, че в Договора е уредена и автоматична предсрочната изискуемост върху непогасеното задължение на клиента при неплащане на три поредни месечни вноски (осн. чл. 16, ал.2 от Договор за потребителски кредит). Въпреки това ответникът е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Разпоредбите на чл. 25.8 до чл.

25.11 (вкл.) от Договора за потребителски кредит сочат за съгласие между страните, че взаимната кореспонденция следва да се изпраща единствено и само на адреса за контакт, посочен в договора. Според чл. 25.10 от Договора при промяна на адресите за кореспонденция и контакти страните са длъжни да уведомят за това в писмен вид. Доказването, че дадено писмо е изпратено до посочения адрес е в тежест на страната, която е изпратила писмото. В случая „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД разполага с писмен документ, според който уведомлението за предсрочна изискуемост е адресирано именно до адреса на кредитополучателя, посочен в процесното съглашение, като постоянен адрес,***, п.к. 3640, ул. „Георги Д.” № 46. В тежест на страните по договора е да актуализират адресите, които обитават и съответно да уведомяват насрещната страна по договора за настъпилите промени.

Видно е, от приложена обратна разписка за доставка на пратка ИД PS 1421 004SHY 0, с бар код: 9118110100090 (Пршооюение 6), че длъжникът е търсен на посочения в договора за потребителски кредит адрес.

Уведомлението за предсрочна изискуемост, с бар код: 9118110100090 е изпратено до посочения в договор за кредит постоянен адрес. Видно е от обратната разписка за доставка с бар код: 9118110100090, че Уведомлението за предсрочна изискуемост не е получено.

След тази конкретна дата длъжникът е загубил възможността да погасява месечно и цялото незаплатено вземане на кредитора от 2118,40 лв. (1839,54 лв.- главница и 278,66 лв. договорна лихва) е станало незабавно изискуемо.

Към дата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК (01.03.2018 г.), задължението на К.И.А. ЕГН: ********** към „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, по Договора, е било в размер на 2118,40 лв. (1839,54 лв.- главница и 278,66 лв. договорна лихва). Отделно от това, съгласно чл. 9, ал. 4 от Договора за потребителски кредит, като ответницата дължи и обезщетение за забава – 72,94 лв.

Ответницата, чрез пълномощниците по делото представя писмен отговор по чл.131 ГПК, излага следното становище, а именно , че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Твърди също, че съгласно чл10а, ал.1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като в ал.2 на цитираната норма било предвидено, че кредиторът не може да иска заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Независимо от използваната в договора и в Искане-декларация за потребителски кредит формулировка, така посочената там сума представлявала „еднократна такса за управление на риска“ в размер на 263,88 лева, поради което и намират, че последната по своята същност представлява такса за усвояване на заема. За да формират този си извод отчитат, че тази такса се дължи при и за одобряване на кредита. Таксата е осчетоводена от самия ищец като комисионна, такса за отпускане, усвояване и одобряване на кредита, което по несъмнен начин сочело, че не съставлява възнаграждение за действията на кредитора по преценка платежоспособността на кандидатстващото за кредит лица и риска на кредитора от загуби. Ето защо считат, че включената в главницата сума от 263,88 лева по съществото си представлява прикрита такса за управление на кредита, а съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна и като такава непораждаща права и задължения за страните по заемното правоотношение.

Дейността по оценка на риска е дължима от банката и то преди вземане на решението дали да отпусне искания кредит. Недопустимо било също така отговорността за тази дейност да се прехвърля на потребителя - заемател, с начисляването на такса. Очевидно било и че не се касае до предоставена допълнителна услуга на заемателя, в който случай банката може да начислява такси и комисионни.

Не били представени никакви данни, от които да се установи от какво зависи тази такса, на каква база се начислява и от какво се определя нейния размер. От тук и правят заключението, че тази такса не почива на каквото и да било законово, договорно или друго основание. Липсвала първопричина за нейното определяне, не се съдържа подобна такса и в Тарифата на таксите на банката, което говори за нейното самоволно и едностранно определяне, безпричинното й залагане, което не почива на никаква адекватна документация. Навеждат твърдения, че съобразно разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Такава непредвидена такса понастоящем се явява начислената и търсена от ищеца „еднократна такса за управление на риска“в размер на 263,88 лева.

Т.е. начислявали се допълнителни такси, които по същество представляват действия свързани с предоставяне и отпускане на кредита, както и услуги, които не са реално предоставени и ползвани от заемателя. В противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал.4от ЗПК са и клаузите в договора за кредит, които предвиждат заплащането на допълнителни такси и услуги. Тези клаузи били формулирани неясно, тъй като нито една от претендираните допълнителни услуги и такси нямала стойностно измерение, нито пък е налице някаква методология при тяхното формиране, от което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими във връзка с тях, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните услуги касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи несигурни събития, а освен това са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на императивните разпоредбите на чл10а. ал.2 и 4 от ЗПК. Освен това, считат също така, че с тези клаузи и съглашения се заобикаля закона, тъй като се въвеждат допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита, определени вчл.19, ал.4 от ЗПК, а именно: петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По този начин значително се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни такси и услуги, чиято цена не е включена в определения в договора годишен процент разходи и води до значително увеличение на тежестта на задължението на заемателя по договора за кредит, като „еднократната такса за управление на риска“ в размер на 263,88лв. Уговарянето на възнаграждение за пакет от допълнителни такси и услуги нарушава разпоредбите на чл.10, ал.2 и 4 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, поради което тези уговорки са нищожни поради противоречие с императивни законови разпоредби и не могат да породят желаните от страните правни последици.

Налице било и заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването Годишния процент на разходите /ГПР/ да не бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва. Реално доверителят ми няма допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.1 от ЗПК се прикриват разходи, които по своето същество са включени в ГПР. Това прикриване бива санкционирано от разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК, която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, са нищожни.