Решение № 4661 от 06.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4661 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Катя Н. Велисеева Въззивно гражданско дело № 20261100500134 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Ц. А. Д. срещу решение № 19422 от 28.10.2025 г. по гр.д. № 51989/2024 г. по описа на СРС, 118 състав, с което са уважени предявените от „Изи Финанс“ ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл.

6 ЗПФУР и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване в отношенията между страните, че ответникът дължи сумата 3000,00 лева главница по договор за кредит №393932/11.07.2022 г. ведно със законна лихва от 15.04.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 148,50 лева представляваща възнаградителна лихва за период 11.07.2022 г. до 09.09.2022 г. и сумата 578,74 лева , представляваща мораторна лихва за периода 09.09.2022 г. до 05.04.2022 г. за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 40 ГПК от 27.04.2024 г. по ч.гр.д.№22546/2024 г. по описа на СРС, 118 състав.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради неправилно приложение на разпоредбите на чл. 143-147 ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО , както практиката на СЕС относно неравноправните клаузи. Поддържа, че съдът неправилно е възприел наведените от ответника възражения за неравноправност и нищожност на клаузите за лихви и неустойки по договора. Сочи, че при анализиране клаузата на възнаградителна лихва съдът е направил неправилен извод, че същата не е неравноправна, без да е изследвал ГЛП и ГПР по кредита. Поддържа, че съдът е нарушил задължението си служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договор. Излага, че размерът на възнаграждението по договора за период от два месеца надвишава разумното очакване за печалба. Възразява срещу уважаване на претенцията за присъждане на мораторна лихва с довода, че при нищожна и неравноправна възнаградителна лихва, заемът следва да безлихвен. Не поддържа пред въззивния съд направеното още с отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност вземанията по договора. Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло, а евентуално да бъде отменено в частта относно възнаградителната и мораторната лихви.

1

Претендира разноските направени и пред двете инстанции.

В законоустановения срок въззиваемият „Изи Финанс“ ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за правилността на обжалваното решение.

Поддържа, че договореният лихвен процент е законосъобразен и не противоречи на добрите нрави. Излага, че към датата на сключване на договора за кредит клаузата за неустойка е била законосъобразна и не е следвало да се включва в размера на ГПР по договора. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено и да му се присъдят разноски. Евентуално в случай, че бъде установена недействителност на договора за кредит моли да се приложат последиците на чл. 23 ЗПК. Представя списък по чл. 80 ГПК за сторените разноски, които да му се присъдят.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените с въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Основателността на предявените искове предпоставя установяването на следните обстоятелства: възникването на валидно правоотношение по договор за заем с твърдяното съдържание, предоставянето на сумата, наличието на постигната между страните договореност за връщане на кредита с надбавка /лихва/; размерът на претендираната сума за главница, изпадането на ответника в забава, периодът на същата и размерът на обезщетението за забава. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на дълга на падежа, респ. че е изпълнил задълженията си.

Между страните не се спори, а и от представените доказателства се установява, че по силата на сключен от разстояние по реда на ЗПФУР договор за предоставяне на кредит №393932 от 11.07.2022 г. Ц. А. Д. е получил от „Изи Финанс“ ЕООД сумата 3000,00 лева, със задължение за връщане на две месечни вноски с падеж 10.08.2022 г. и 09.09.2022 г. ведно с уговорената възнаградителна лихва от 40,15% годишно като общата дължима сума възлиза на 3148,50 лева. Не е спорно, че съгласно договора при неизпълнение от страна на заемополучателя на задължението му да представи обезпечение съгласно чл. 3 от договора в тридневен срок от усвояване на сумата, той дължи неустойка в размер на 513,00 лева, която сума се заплаща на две равни части към всяка погасителна вноска по кредита. Според чл. 4.1 от договора общата дължима сума при непредоставяне на обезпечение по чл. 3 от договора е 3661,50 лева.

За да уважи предявените искове в тяхната цялост съдът е приел, че с оглед реалния характер на договора и липсата на доказателства за погасяване на задълженията ищецът се легитимира като титуляр на вземане за главница в претендирания размер заедно с възнаградителна лихва като съдът е счел възраженията за нищожност на уговорките за лихви за неоснователни.

Във връзка с наведените в жалбата доводи касателно неравноправния характер на уговорките за лихва и неустойки по договора следва да се посочи, че доколкото 2 правоотношението между страните по спора се урежда от норми от императивен порядък, които са установени в публичен (обществен) интерес, то съдът следва служебно да следи валидността на включените в договора клаузи, независимо от наведените от страните възражения. Представеният по делото договор за кредит, е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския кредит, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на закона. Предвид това е необходимо съдът да извърши самостоятелна преценка за валидност на потребителския договор в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотеза, каквато несъмнено е настоящата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма. Установената съдебна практика (решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о.на ВКС, решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.). приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като на още по – силно основание служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни, в какъвто смисъл са и т. 1 и т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно както за противоречие с добрите нрави на договорните клаузи, така и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП.

В случая при преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията на закона. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая видно от договора е уговорено, че при непредставяне на обезпечение общата дължима сума от потребителя е 3661,50 лева или с 513,00 лева повече от сумата, която кредитополучателят дължи да върне при представяне на обезпечение по договора съгласно чл. 3 от същия. Така уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция при непосилни за заемополучателя условия, и същевременно начисляването на неустойка още при сключването на договора, представлява разход, пряко свързан с договора за кредит и е предварително известен на кредитора, поради което следва да се включва в посочения ГПР като част от в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на 3 заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите и обезпечителна и обезщетителна функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване за кредитора. С оглед изложеното съдът намира, че предвидената от кредитора неустойка при непредставяне на обезпечение, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.

Следователно, с добавяне на неустойката при непредставяне на обезпечение действителният ГПР по договора за кредит става значително по-висок от обявения в него – 48,44 % и надхвърля законово регламентирания максимум от 50 %, поради което е очевидно, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съобразно Решение на СЕС по дело № С-714/22, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, този договор следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, каквото в случая се установява, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договорите за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. налице е основание за връщане само на чистата стойност на кредита съобразно нормата на чл. 23 ЗПК.

Разпечатката съдържа 28 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4688e05e-1680-4295-bbce-3b8943d85880