Определение № 2961 от 18.09.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2961 гр. София, 17.09.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виктор Б. Чаушев

Членове:

Емилия Ат. Колева

Слави Г. Славов като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно частно наказателно дело № 20241100605372 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 243, ал. 7, във връзка с ал. 6 от НПК.

Образувано е по постъпила в СГС, чрез СРС, въззивна частна жалба от 30.07.2024г, изходяща от Д. П. и П. П., чрез пълномощника им адвокат С. С..

Същата е срещу Определение № 2709 на СРС от 16.07.2024г. постановено по ЧНД № 9806/2024г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав. С първоинстанционния съдебен акт е изцяло потвърдено постановление от 07.02.2024г. на СРП / л. ТОМ 6, л. 123 от ДП/, с което наказателното производство, водено за престъпление по член 209, ал. 1 от НК е прекратено на правно основание член 243, ал. 1, във връзка с член 24, ал. 1, т. 1 от НПК.

В жалбата се излагат твърдения, че съдебния акт на СРС е неправилен и съответно незаконосъобразен като се иска от въззивната инстанция да го отмени и същевременно да укаже на СРП разследването по делото да продължи. Акцент е поставен и върху довода, че СРС не е въприел прокуратурата да е обсъдила възможността друго лице да извършител на процесното престъпление, като лицето, което според държавното обвинение би могло да е извършител, е доказано наказателно неотговорно с нарочна съдебно психолого-психична експертиза. Жалбоподателите също така считат, че би могло да се касае за организирана престъпна група, чиято вторична престъпна дейност е престъпления по член 209 от НК, каквато хипотеза прокурорът от СРП не е допуснал. В допълнение считат, че първостепенният съд не е извършил обстойна проверка и запознаване с всички материали по разследването, поради което актът му е в недостатъчна степен мотивиран.

По отношение на активната процесуална легитимация и правния интерес на жалбоподателите, то СГС намира, че сезиран от лица, явяващи се наследници на пострадалия от престъпление по член 209 от НК, в чиито патримониум е прехвърлено правото на жалба срещу актът на 1 първостепенния съд. В този смисъл жалбата е ДОПУСТИМА, ала след проверка на първоинстанционния съдебния акт и приложените по досъдебното производство материали настоящият състав я намира за НЕОСНОВАТЕЛНА, мотиви за което са изложени по – долу.

След запознаване с материалите по делото, оспорваното определение и досъдебното производство, Съдът намери за установена следната фактическа обстановка, припокриваща се с първоначално възприетата от СРП и потвърдена от първостепенния съд, която за настоящата инстанция е безспорна:

Досъдебно производство № 5133МИП - 5101/2018г. по описа на СДВРМВР, пр.пр. № 50010/2017г. по описа на СРП е образувано с постановление на прокурор при СРП / ТОМ 1, л. 1 от ДП/ по реда на чл. 212, ал. 1 НПК на 14.03.2018г., за това, че за времето от 26.04.2016г. до 16.08.2016г. в гр. София, с цел да бъде набавена за себе си или за другиго имотна облага е възбудено заблуждение у П. Х. П. и с това му е причинена имотна вреда в неустановен размер - престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.

През цялото продължило няколко години разследване не са събрани достатъчно доказателства, водещи до привлечени лица в процесуалното качество на обвиняеми.

След извършване на редица действия по разследване и други процесуални действия, сред които и промяна на правната квалификация на деянието, за което се води наказателното производство, сред които множество разпити в различни времеви периоди в качеството на свидетели на всички имащи отношение към предмета на разследване лица, сред които сочените от жалбоподателите за пострадали лица П. Х. П. и М.К. П., Й.Н., страна по инкриминираният договор за покупко – продажба на недвижим имот – апартамент в град София, Б.Н., уговорилият параметрите на насрещните престации между страните, служители на ТД, собственик на дом за възрастни хора „ Д.Б. „ ЕООД, както и приобщени по делото писмени доказателства от вариращи институции, сред които СГС и САС по водените пред тях по случая граждански дела, приключили в полза на П. Х. П. с окончателен съдебен акт на гражданския съд. По делото е и приобщена и ценена като способ за събиране и проверка на доказателства и доказателствени средства СППЕ с обект на изследване Б.Н., според която същия не би могъл да носи наказателна отговорност поради тежкото си заболяване на психиката с дългогодишна давност – параноидна шизофрения. След събиране и правен анализ на всички гореизложени доказателства от държавното обвинение, наказателното производство е прекратено с прокурорски акт от 07.02.2022г. на правно основание член 243, ал. 1, точка първа, във връзка с член 24, ал. 1, точка първа от НПК. Постановлението е оспорено пред СРС по законоустановения ред като същото е изцяло потвърдено с определение от 16.07.2024г, предмет на 2 настоящото производство. Въззивния съд, след самостоятелно и независимо възприятие на казуса, изцяло се солидализира с фактите, установени като безспорни както в определението на СРС, така и в предходен момент от прокуратурата, затова намира, че преповтаряне на фактическата обстановка в лаконичен вид е излишно.

Първоинстанционният съдебен акт с предмет постановление за прекратяване на наказателно производство, подлежи на инстанционен контрол на правно основание член 243, ал. 7 от НПК. В производството по реда на член 243, ал. 7 от НПК, правомощията на въззивният съд не са изрично упоменати.

То е особено въззивно производство / в този смисъл Решение № 457/2011г. на ВКС, III-то н.о./ и втората инстанция действа, както при класическото въззивно производство по същество, като втора – първа инстанция, и е оправомощена да извърши всички действия, по които и първоинстанционния съд е компетентен, а по конкретно уредените в член 243, ал. 6 от НПК.

Предмет на проверка е определението на първоинстанционния съд.

Доказателства в производствата пред съд по член 243, ал. 6 и ал. 7 от НПК не се събират от съда, тъй като се касае за досъдебна фаза на наказателния процес, където прокурорът е dominus litis като определението на въззивната инстанция е окончателно.

По отношение на Определение № 2709 на СРС от 16.07.2024г. постановено по ЧНД № 9806/2024г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав., настоящият съдебен състав счита, че същото е правилно, законосъобразно, достатъчно мотивирано и като такова и следва да бъде потвърдено в цялост.

Съдът счита, че постановлението от 07.02.2024г. е мотивирано и отговаря на изискванията на член 199, ал. 2 от НПК, както и че разследването е извършено съгласно разпоредбите на член 226, ал. 1 и ал. 2 от НПК и е всестранно, пълно, обективно и законосъобразно. Извършени са всички необходими и възможни действия по разследване и други процесуални действия, чрез които е разкрита фактическата обстановка и обективната истина по делото, което е и един от основаните принципи на наказателния процес съобразно член 13 от НПК.

В действителност от доказателствата по делото е безпротиворечиво, че между св. П. П., М. П., от една страна, и Б. и Й. Н., от друга, са възникнали облигационни отношения, приключили с два броя договора:

Договор за продажба на недвижим имот от 16.08.2016г. между П. П. и Й.Н.

Договор за пожизнена грижа от същата дата между П. и ТД „ Божи Дар“ ЕООД.

В действителност, още преди началото на договорните отношения св. П. и М. П.и търсели и избирали услуга, каквато и в крайна сметка получили – грижа и издръжка за себе си в замяна на имота си, намиращ се в град София, квартал „ Младост“. Този факт е признат както от самите тях, така и от св. Н., а и от разпитаните служители в дома за възрастни хора в град Елин Пелин.

3

Обстоятелството, че вместо договор за издръжка и гледане, каквито били представите на П., били подписани два на брой договора, но напълно припокриващи се с волята на страните, води до единствения възможен извод з а порок в облигационноправните отношения между тях, и то порок, толкова съществен, оценен от гражданският съд на две инстанции като нищожност на покупко – продажбата по гражданско дело 6141/2017г. на СГС.

Съдът се солидализира с извода на СРС, че деянията не биха могли да се субсумират под състав на престъпление по член 209 от НК, тъй като неверни представи с користна цел нито били възбудени, нито поддържани. Поначало е възможно граждански отношение да бъдат използвани за постигане на наказателна измама като престъпление, но и настоящият състав намира, че казусът далеч не спада към тези. Както и практиката на ВКС / Решение № 102 от 06.06.2017г. по КД № 367/2017г/, константна в годините, е заключила, извършените от дееца действия при наказателна измама във всички случаи трябва да са конкретни и да предхождат извършеното от пострадалия имуществено разпореждане, а липсата на намерение деецът реално да се задължи по сключения договор, трябва да е обективирана от неговите действия, извършени единствено с цел да набави за себе си имотна облага.

Тук в действителност много по – рано в темпорален аспект семейство П.и са ползвали грижите на дома за възрастни хора в град Елин Пелин, момент, прехождащ прехвърлителната сделка на недвижимото им имущество.

Диференциацията е отличителна, тъй като при гражданско-правната измама, деецът цели сключване на договор, който възнамерява да изпълни по начин, различен от представите на другата страна, както в настоящия казус. В случая, както СРП и СРС правилно са извели, се касае за порочно развили се облигационни отношение, уредени по гражданскоправен ред пред гражданския съд.

Престъплението по член 209 от НК е основният състав на престъплението „ измама“. То се намира в раздел IV "Принуда", от глава V от Наказателния кодекс -"Престъпления против собствеността". Измамата е престъпление, увреждащо обществените отношения, регулиращи защитата на собствеността, а не личността. Затова и е необходим пряк умисъл за постигане на имотна вреда у определено лице, което не е задължително да бъде измаменият. Престъплението е резултатно и е довършено с настъпването на общественоопасните му последици – имотна вреда. Видно от посоченото в конкретния случай липсва елемент от субективна страна, за да бъде квалифицирано същото като престъпление по чл. 209 от НК.

В този смисъл, Съдът също отчита, че правното основание на прокурора за прекратяване на досъдебното производство по реда на член 24, ал. 1, т. 1 от НПК, без да конкретизира дали се касае за хипотезата на предложение първо или второ, а именно, дали деянието е извършено или е извършено, но не осъществява състав на престъпление, е правилно и законосъобразно и отговаря на събраните по делото доказателства и безспорната фактическа обстановка, тъй като не е може с категоричност и убедителност да се заключи, 4 че Н. умишлено са въвели в заблуждение или поддържали вече създаденото у П. П. с користна цел, с което да е причинена имотна вреда, извън желаната от пострадалия срещу реално предоставените грижи и издръжка. Освен това, извършени са всички възможни действия по разследване и други процесуални действия от страна на СРП, с които деянието би могло да се докаже. В този смисъл отмяна на постановлението на прокурора е безпредметно, тъй като съдът не намира указания по приложение на закона, които би могъл да му даде по отношение на разследването.

По отношение на въведените с жалбата възражения, съдът намира, че е редно да разясни нормата на член 46, ал. 1 от НПК, според която единствено прокурорът е овластен да повдигне обвинение на определено лице за извършено престъпление от общ характер. Това е правомощие е абсолютен негов прерогатив и за съда е недопустимо да го изземе като укаже на прокуратурата кое лице и за какво престъпление да бъде разследвано.

С иницииралата настоящото производство жалба е оспорена годността на свидетелските показания на Б.Н. поради заключението на назначената СППЕ, гласящо, че същият страда от параноидна шизофрения и е наказателно неотговорен. Действително, ввещото лице не е дало отговор на въпроса имал ли е светли моменти свидетелят Н. в инкриминирания период и възприемал ли е правилно и акуратно обкръжаващата го реалност, за да може да я пресъздаде в разпитите си. Въпреки това, тези показания далеч не са единственото или решаващо доказателство за достигнатите от прокурора и СРС фактически и правни изводи, които почиват на множество други както гласни, така и писмени доказателства и доказателствени средства, обстойно обсъдени и посочени от първостепенния съд.