Решение № 350 от 01.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 350 гр. Варна, 01.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Райкова при участието на секретаря Кичка М. И.а като разгледа докладваното от Ралица Райкова Гражданско дело № 20243110109494 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по предявени от И. С. И. срещу „К.“ ЕООД кумулативно обективно съединени искове, както следва: 1) иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожна разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 934989 от 27.09.2023 г., предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради противоречие с добрите нрави и 2) иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване за нищожна разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № 934989 от 27.09.2023 г., предвиждаща заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на вземания, поради противоречие със закона.

Твърди се в исковата молба, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 934989 от 27.09.2023 г. при следните условия: 1400 лв. главница, 47% лихвен процент, 28,38% ГПР, 18-месечен срок за погасяване и 2064,66 лв. обща сума, дължима от кредитополучателя. Сочи се, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит ищецът е следвало да предостави в срок от два дни от сключването на договора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, при подробно описани условия и на двата вида обезпечение. В чл. 18, ал. 1 е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят ще дължи неустойка в размер на 2741,3 лв. Така общият размер на дължимата сума възлизала на 4806 лв. Поддържа се, че въпросното вземане не притежава присъщите на неустойката функции и с него се цели заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва се, че неустойката не кореспондира с последици от неизпълнението на договора, а се начислява като добавък към погасителните вноски. Навежда се довод, че от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В 1 добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл.

143, т. 3 от ЗЗП. Ищецът счита, че не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Сочи се, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Излага се, че в чл. 13, ал. 2 от договора за заем кредиторът е включил в тежест на потребителя неравноправна „уговорка“, според която кредитополучателят заплаща сторените от кредитора разходи за събиране на просрочените вземания съгласно Тарифата за таксите и разходите, събирани от „К.” ЕООД, във връзка с договорите за потребителски кредит, сключвани чрез Интернет. Съгласно въпросната Тарифа за такси и разходи на уебсайта на ответника: „Разходите за събиране на вземането при забава в плащането на вноска се изразяват в изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, посещения на адреса на Заемателя, действия по отлагане на прехвърлянето на просрочено задължение от Дружеството към агенция за събиране на вземания. Съответните действия зависят от дните забава за плащане на погасителна вноска и вида на кредитния продукт.

Разходите се правят еднократно и сборът им не може да надвишава 135 лв. за Продукти Кредит до заплата и Потребителски кредит, за целия период на Договора.

Отделно от това при забава от 60 дни за Продукт Кредит до заплата и при забава от 90 дни за Продукт Потребителски кредит, се начислява еднократно сума в размер на 10% от остатъка на дължимата по съответния договор сума до цялостно погасяване.

Посочените разходи са дължими за отлагане на започване на процедура за принудително изпълнение по просрочено задължение.

Сочи се, че така наречената от кредитора „такса“ е обвързана с неизпълнение на задължение по договора и като такава, тя следва да бъде възприемана като неустойка.

Въпросната „неустойка“ противоречи на чл. 33 ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да надвишава законната лихва. Поддържа се, че е налице явно заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава и то за действия, които кредитодателя може и да не е извършил. Ищецът счита, че в случая тази неустойка няма присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, тя е просто средство за обогатяване на кредитора и определено води до скрито оскъпяване на кредита. Дори да се приеме, че въпросната неустойка всъщност не е неустойка, а такса, то съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В случая те не са, кредиторът умишлено е насочил към Тарифа, качена на уебсайта му, която може да бъде ежедневно променяна и с това едностранно да влияе върху разходите по един вече сключен договор за кредит. В допълнение, изброените дейности - изпращане на напомнителни писма, електронни 2 съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги“ в полза на потребителя, а са разходи, както самият кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и „таксуването“ им за сметка на потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.

При тези съображения ищецът моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника „К.“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Излага се, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит покриват всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на ЗПФУР, по реда на който е сключен договорът.

Поддържа се, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора. Процесният договор за кредит съдържа всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а клаузите му са съставени на ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването им създават яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният размер на задължението му към кредитодателя общо и по пера. Едновременно с това ищецът е разполагал е с цели 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, посочено изрично и в СЕФ. Навежда се довод, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Излага се, че обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. При сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Същата е уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че между страните са налице общо 2 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, сключени през 2023 г.

Поддържа се, че разходите за извънсъдебните действия на кредитора спрямо 3 длъжника в случай на неизпълнение от страна на последния не представляват такси по договора. Същите ясно са посочени като разходи във връзка с неизпълнението.

Всъщност тези суми стандартно са за сметка на длъжника в случай на неизпълнение и в други правоотношения, не само между търговец и потребител. Обстоятелството, че е определен лимит на тези разходи, изцяло в полза на потребителя, и този лимит е посочен в Тарифата на търговеца не ги превръща в такси за допълнителни услуги.

Разходите за събиране на просрочени задължения са ясно разграничени от таксите, които кредиторът събира за допълнителни услуги, последните по желание на потребителя. Ответникът счита, че несъстоятелно и необосновано е сравнението на сумите, които кредиторът би разходвал, за да предприеме действия за извънсъдебно събиране на просрочените си вземания с такса за управление на кредита.

В този смисъл моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените съдебни разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не е спорно между страните, че са сключили процесния Договор за потребителски кредит № 934989 от 27.09.2023 г. по реда на чл.6 ЗПФУР. Последната разпоредба определя, че договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението, до сключването на договора, страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. От съдържанието на представения по делото препис от договора се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 1400 лв., като е договорено, че 4 бр. от погасителните вноски са в размер на 54,83 лв. и 14 бр. в размер на 131,81 лв., в които се включват дължимата главница, лихва както и неустойка, като общият размер на вноската с неустойката възлиза на 267 лв. месечно, съгласно погасителния план. Срокът на кредита е 18 месеца, като датата на първото месечно плащане е 27.10.2023 г. Налице е фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 47 %, а годишния процент на разходите на заема е 58,38 %.