Решение № 281 от 07.11.2025, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 281 гр. Сливен, 07.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Светослава Б. Костова при участието на секретаря Пенка М. Стоянова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20252200500327 по описа за 2025 година

Производството е въззивно. Движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по глава 25 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 56/19.07.2025г. по гр.д. № 694/24г. на РС - К., с което е осъден М. М. Ч. по предявен иск с правно основание чл. 233, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, по реда на чл. 310, ал. 1,т. 2 от ГПК да опразни и върне наетия от него имот, находящ се в гр. К., ********* на Сдружение „Приятели, помагайте - Л. К.“. С Решението са присъдени разноски на ищцовото сдружение в размер на 50лв.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство М. М. Ч. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Във въззивната жалба и допълнението към нея, въззивникът Ч. чрез пълномощника адв. М. Д. от ВАК посочва, че обжалваното изцяло решение е публикувано в съботен (неприсъствен) ден, което поражда съмнения относно законността на процеса и поради което счита решението за вероятно недопустимо, евентуално недопустимо, евентуално очевидно неправилно, евентуално неправилно поради допуснати съществени нарушения на правото на Европейския съюз, на националното материално право, както и на съдопроизводствените правила, а също 1 така е и необосновано. Въззивникът моли обжалваното решение да бъде обезсилено, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав, евентуално — да бъде разгледано от Окръжен съд – С. с оглед осигуряване на правото на въззивника за разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. На следващо място посочва, че ако съдът прецени решението за допустимо, моли за неговата отмяна, като очевидно неправилно, евентуално — като неправилно, поради нарушение на материалния закон, правото на ЕС, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Според въззивника, по делото не е събрано нито едно доказателство, че имотът е собственост на ищеца. Искът е уважен по реда на чл. 310 ГПК (за опразване на помещения), но се касаело за поземлен имот – а в закона липсва уредба за опразване на поземлен имот по този ред. Въззивникът твърди, че няма яснота какво точно трябва да се опразни, тъй като не било посочено нито едно конкретно помещение, а понятието „имот“ не е предмет на чл. 310 ГПК. Освен това, съдът не е изискал доказателства за собственост от ищеца. Счита се, че е налице процесуална пасивност от страна на съда, включително по отношение на важни обстоятелства като липсата на питейна вода за малолетното дете, резултат от действия на представител на ищеца. Счита, че е налице нарушение на правото на ЕС – по-конкретно на Хартата на основните права, на Директива 93/13/ЕИО, както и нарушение на служебното начало по чл. 7, ал. 3 от ГПК и чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Въззивникът твърди, че т. 4.2 от договора за наем съдържа неравноправна клауза, а дори и целият договор е неравноправен и следователно – нищожен. Въззивникът излага, че обитателите на имота (вкл. малолетната му внучка) са потребители на услугите на благотворителната организация – ищец по делото. Следователно, следва да се прилагат нормите за защита на потребителите, включително задължението на съда служебно да се произнесе по неравноправните клаузи. Това, според въззивника, не е сторено. На следващо място заявява, че съдът, по негово мнение, не е разгледал и не е зачел най-същественото обстоятелство – интересът на малолетното дете, което обитава имота. Въззивникът твърди, че детето е вписано сред ползвателите на имота и интересът му следва да бъде с първостепенно значение, съгласно Конвенцията за правата на детето и Конституцията на Република България. Въззивникът заявява, че съдът е уважил иск без да установи активната легитимация на ищеца, без да докаже собствеността и без да удостовери дали лицето, подало и поддържащо исковата молба, има представителна власт. С допълнителната въззивна жалба, въззивникът доразвива съображенията си, като прави аналогия с делото „Й. и др. срещу България“, решено от ЕСПЧ, в което се приема, че правото на собственост следва да отстъпи пред правото на неприкосновен личен и семеен живот, когато е засегнат домът на гражданите.

Твърди, че аналогично следва да бъде приложен принципът на пропорционалност, като се вземе предвид, че имотът представлява дом на малолетно дете, за което е бил закупен с дарения, събрани за благотворителна цел. Въззивникът сочи още, че в 2 случая е налице дискриминация по признак „лично положение“, тъй като благотворителната организация — ищец предоставя услуги с по-ниско качество на семейството му, включително спрямо малолетното дете. Счита това за нарушение на чл. 37, ал. 1 от ЗЗДискр. С оглед изложеното, въззивникът моли за обезсилване, евентуално — отмяна на обжалваното решение, като делото се върне за разглеждане от друг състав или въззивният съд се произнесе по същество, като прекрати производството поради нередовност на исковата молба, евентуално да отхвърли изцяло исковата претенция, поради нарушаване на основни права на потребителя.

Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна Сдружение „Приятели, помагайте - Л. К.“ чрез пълномощника адв.

А. Б..

Въззиваемата страна счита атакуваното решение за правилно, законосъобразно, мотивирано и съобразено с правния спор. Моли съда да остави без уважение въззивната и допълнителната въззивна жалби и да потвърди атакуваното решение като правилно. Въззиваемият заявява, че едно съдебно решение е недопустимо, когато е постановено по непредявен иск – когато съдът не е разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните, а в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред факти. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита. Доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, тъй като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда. Това било недопустимо. Такава хипотеза не била налице в случая. Обжалвания съдебен акт бил валиден и допустим. На следващо място посочва, че е предявен иск с правно основание чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК – за опразване на наето помещение. Първоинстанционният съд правилно приел, че е налице валидно сключен договор за наем, който е изтекъл и срокът му не е подновен.

Правилно била разпределена и доказателствената тежест. Според въззиваемия, ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот; че е сключил с ответника договор за наем, който е прекратен поради изтичане на срока, а продължаването на държането на имота от ответника било без договорно основание. Така заведеният иск изисквал установяване единствено на тези обстоятелства. В допълнение, посочва, че първоинстанционният съд разгледал и въпроса относно това дали процесният договор за наем е нищожен и съвсем правилно и логично стигнал до извода, че ответникът държи имота без правно основание, поради което дължи връщането му. Въззиваемият посочва, че обхватът на действие на Закона за защита на потребителите изобщо не 3 обхваща приложното поле на договорните отношения, свързани с наемане на жилище.

Претендира присъждане на направените в производството разноски.

С определение по чл. 267 от ГПК въззивният съд не е допуснал събиране на доказателства пред въззивната инстанция, поради неоснователност на искането. Такова не е допуснато и в проведеното по делото открито съдебно заседание.

След извършена справка в Търговския регистър, съдът констатира, че наименованието на въззиваемото сдружение е „Приятели, помагайте - Л. К.“.

В с.з., въззивникът М. М. Ч., редовно призован, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. М. Д. от АК – В., която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Посочва, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно, нарушило принципа на служебното начало, като съдът не се е произнесъл служебно по неравноправните клаузи. Съдът не положил дължимите усилия да издири обективната истина предвид, че се касае за интересите на беззащитно малко дете.

Посочва, че претендират като неравноправни клаузите в процесния договор за наем, тези, съгласно които семейството се настанява да живее за една година в наетия имот и другата неравноправна клауза, че договорът може да бъде продължен само при взаимно писмено съгласието на двете страни. Счита, че това са класически неравноправни клаузи, изготвени предварително без съгласието и без искането на становището на страната, която подписва договора. В случая и детето, и клиента й, както и останалите двама членове на семейството, фигурират като имена в договора за наем като лица, които ще ползват под наем, плащан от клиента й, предоставената от благотворителната организация къща, наречена „Дом за бебе“. На въззивника не била дадена възможност да докаже, че той в действителност е плащал редовно, включително и надписани, сметки. Посочва, че детето може да не е страна, но то покрива белезите на заинтересована страна в процеса. Счита, че решението на районния съд поддържа и подсилва дискриминация на беззащитни хора, по признак лично положение. Заявява, че не претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

В с.з. въззиваемото сдружение, редовно призовано, не се представлява от процесуален представител по закон или пълномощие. По делото е подадена молба от пълномощника адв. А. Б. от АК – П., която оспорва въззивната жалба и моли съда да остави същата без уважение като неоснователна по съображенията, изложени в отговора на жалбата. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез 4 постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

Във връзка с възраженията за недопустимост на решението, изложени във въззивната жалба, въззивният състав намира същите за изцяло неоснователни.

Твърдението за недопустимост е свързано с публикуването на решението в съботен /неприсъствен/ ден. Времето на публикуване в сайта на съда на един съдебен акт няма отношение към неговата валидност. Това касае чисто организационни въпроси и извършени технически действия по обявяването на акта, но не опорочава произнасянето на съда. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такъв порок на атакуваното съдебно решение, въззивният състав не установи.

Твърдението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба също е неоснователно. Запознавайки се с исковата молба при подготовката на делото за насрочване на открито съдебно заседание, така и при постановяването на съдебния си акт, въззивната инстанция намира исковата молба за редовна и допустима. В нея точно и ясно е посочен предмета на договора за наем, от там и на предявения иск.

Съдът намира обжалваното решение за допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.