Определение № 3816 от 13.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3816 гр. София, 13.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20258002103636 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от Р. Р. А., подадена чрез пълномощник адв.

А. А. от АК – Я., срещу въззивно решение № 565 от 24.05.2025 г. по в. гр. д. № 393/2025 г. на Окръжен съд - Варна.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния, процесуалния закон и е необосновано. Моли се същото да се отмени и предявеният иск да бъде уважен изцяло. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна в производството община Варна.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение № 4516 от 13.12.2024 г., постановено по гр. д. № 2531/2024 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е постановено следното: 1/ отхвърлен е като неоснователен, предявеният от Р. Р. А. срещу община Варна иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик по давностно владение, упражнявано в периода от 05.06.2010 г. до 28.04.2023 г., на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР, одобрени със Заповед РД-18-30/19.06.2007 г. на ИД на АК, представляващ апартамент № 75, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 60,54 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня, баня тоалет, брой нива на обекта: 1, ведно с прилежащите му изба № 7 с площ 3,68 кв. м. и 0,8571 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж, при 1 посочени съседи, и осъждане на ответника да предаде на ищцата владението върху същия обект; 2/ оставено е без уважение направеното от ищцата искане по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен Акт за частна общинска собственост № 10667/17.09.2021 г., вписан в СВ - Варна, и 3/ осъдена е Р. Р. А. да заплати на община Варна сумата 200 лева разноски. С въззивното решение Р. Р. А. е осъдена да заплати на община Варна и сумата 200 лева разноски за въззивната инстанция.

Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, по повод жалбата и предвид данните по делото, установи следното:

Въззивният съд е споделил направеният от първата инстанция решаващ извод, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесния имот на основание давностно владение. Посочените са твърденията и възраженията на страните, очертали предмета на спора. Като безспорно между страните и установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият съд е приел, че на 04.11.2020 г. с декларация по чл. 14 ЗМДТ, ищцата е декларирала пред община Варна недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В периода 29.12.2020 г. – 16.02.2024 г. ищцата е заплатила дължимите за апартамента за периода 2015 – 2023 г. данък сгради и такса смет. С молба декларация от 17.03.2021 г. ищцата е предприела процедура да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по давност върху същия апартамент, ведно с принадлежности, съставляващ обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място].

По повод на това искане, с удостоверение от 01.10.2021 г. на община Варна е посочено, че за апартамента е издаден Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ с № 10677/170.9.2021 г., като бивша държавна собственост, включен и описан в акт за държавна собственост /АДС/ № 680/18.03.1985 г., с отразяване, че е предоставен /към датата на съставянето на АДС/ на Общински народен съвет – Варна за оборотен жилищен фонд. В същото удостоверение е отразено, че със Заповед № ДИ-21-7703-42/16.06.2021 г. на Областния управител на област Варна, апартаментът е отписан от актовите книги на държавата, тъй като отговарял на изискванията за имот, преминал в собственост на общината по силата на закона. Според съобразителната част заповедта на Областния управител, имотът е станал общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР на ЗМСМА. Видно е от представената схема на процесния апартамент, издадена от СГКК – Варна че към 12.03.2021 г. /т. е. преди актуването на апартамента като общински/ в кадастралния регистър към КК на [населено място] за собственик на апартамента е вписан „неустановен собственик“. В същият смисъл е и извадката от кадастралния регистър към КК на [населено място] на л. 30 от делото на Районен съд - Варна.

Част от преписката по съставянето на АЧОС № 10677/17.09.2021 г. е и документ, именуван „Окончателно ценообразуване на жилищен блок 203, к-с Вл. В.“, съставен от СД „ИСС“ при ОНС - Варна през 1985 г. , по отношение на която дирекция въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 12 от отменения Правилник за устройството и дейността на стопанската дирекция „Изграждане на селищните системи“ при окръжните народни съвети и на поделенията й, обн. ДВ., бр. № 7/25.01.1980 г.), дирекцията е и предприятие – инвеститор съобразно чл. 117, ал. 1 ЗТСУ /отм./, което осъществява изграждането на държавни жилища 2

– в тази смисъл са разпоредбите на Раздел трети от цитирания ПУДСДИСС /отм./. В този документ, който не е оспорен от ищцата, фигурира и процесният апартамент, ведно с принадлежщата му изба и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, определени съобразно ценообразуването на жилищата в блока. В показанията на свидетелката И. М. Г., която е съсед - живее в апартамент на 4-тия етаж във входа от 1989 г., се сочи, че свидетелката познава ищцата и семейството й, нанесли се в апартамент на втория етаж година по-късно. През 2000 г. бащата на ищцата напуснал жилището, а майка й – през 2010 г., сестра й също се изнесла. От 2010 г. в жилището останала да живее ищцата. Свидетелката сочи, че 15 години е била касиер на входа и през това време ищцата си е плащала всички задължения към входа. Преди около три години или три години и половина /т.е., към 2021 г./ ищцата направила в апартамента ремонт – сложила си ПВЦ, оправила банята, тъй като всичко било „изостанало“. Свидетелката не знае през времето, откакто ищцата останала да живее сама в апартамента, някой да е предявявал претенции към нея; била чувала от съседи, че имало залепено съобщение през 2023 г. – по времето, когато от общината изгонила ищцата. Знае, че в момента ищцата живее на квартира.

При така установените факти, въззивният съд е формирал и правните си изводи по спора, съобразно носената от всяка от страните доказателствена тежест по предявения иск с основание чл. 108 ЗС. Съдът се е аргументирал, че събраните по делото писмени доказателства сочат, че към 1990 г. – годината, в която семейството на ищцата се е нанесло да живее в процесния апартамент, той е бил държавна собственост, построен от държавата съгласно чл. 117 ЗТСУ /отм./ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му. За този извод съдът се е позовал на окончателното ценообразуване на жилищата в жилищния блок № 203, в[жк], [населено място], извършено от СД „ИСС“ при ОНС - Варна през 1985 г., като предприятие-инвеститор по изграждането на жилищния блок, в съответствие със задълженията, респ. правомощията на тази дирекция по чл. 12 от ПУДСДИСС (отм.), която пък съгласно чл. 117, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ПУДСДИСС (отм.) е била предприятието-инвеститор по изграждането на жилищния блок. В допълнение към горния извод, съдът е реферирал и към отразеното в КККР на [населено място] към м. март 2021 г. че този апартамент е с „неустановен собственик“, също и на липсата на доказателства, респ. липсата на твърдения, след построяването му апартаментът да е бил продаден на граждани, респективно да е придобит и притежаван от друг правен субект, което обуславя и извод, че приложение намира и нормата на чл. 6, ал. 2 ЗС, в редакцията й от ДВ, бр. № 31/17.04.1990 г., действала до изменението на ЗС с ДВ, бр. № 77/17.09.1991 г., съгласно която държавна собственост са вещите, които нямат друг собственик. Наличието или липсата на съставен акт за държавна собственост за този апартамент (по делото такъв не е представен, макар да има индиции за съставянето му) е посочено да е без значение, с оглед декларативния характер на такъв акт. След като към 17.09.1991 г. апартаментът е бил държавна собственост, то с влизането в сила на § 7, ал. 1, т. 5 от ПЗР на ЗМСМА, ДВ, бр. № 77/17.09.1991 г. на дата 17.09.1991 г., според която преминават в собственост на общините и жилищните обекти, изградени по реда на чл. 117 ЗТСУ, за оборотни жилища или за 3 социални мероприятия, включително за отдаване под наем на социално слаби семейства, процесният апартамент е станал общинска собственост по силата на закона. Евентуално е посочено, че процесният апартамент се счита общинска собственост и съгласно § 10, ал. 1 от ПЗР на ЗОбС редакция ДВ, бр. № 44/21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., в собственост на общините преминават и обектите, изградени с държавни средства, предоставени на бившите народни съвети, или с доброволен труд и средства на населението, включително и тези, които са в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. Тоест, независимо коя от горните две хипотези ще намери приложение, процесният апаратмент е преминал в собственост на общината преди началният момент на твърдяното от ищцата давностно владение – 05.06.2010 г. С оглед придобиването от общината на собствеността върху процесния апартамент най-късно на 01.06.2006 г. по отношение на него е прието да се приложим въведеният с § 1 от ЗР на Закона за допълнение на Закона за собствеността /последна редакция ДВ, бр. № 7/2018 г., в сила от 31.12.2017 г./ мораториум, съгласно който за периода 01.06.2006 г. – до 08.03.2022 г. /когато е влязло в сила Решението № 3/24.02.2022 г., постановено по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна/, давността върху имоти частна общинска собственост спира да тече. С обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, като последиците от преустановяването на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила – чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията на РБ. Или придобивна давност в полза на ищцата е текла в периода от 08.03.2022 г. до 23.04.2023 г. – 1 година, 1 месец и 15 дни, което е недостатъчно за придобиването на процесния апартамент по давност. Ищцата е посочено да е обикновен /недобросъвестен/ владелец и необходимия срокът на придобивната давност е 10 години. Изтеклата в полза на ищцата придобивна давност от 1 година, 1 месец и 15 дни е прекъсната на 23.10.2023 г. – с изгубване на владението за период от шест месеца /чл. 81 ЗС/, при което и последиците на изтеклата давност са заличени. По отношение соченото от ищцата присъединяване на владението на нейната майка е прието такова да не е налице, тъй като липсва правоприемство между двете - напускането на апартамента от страна на майката на ищцата не е правоприемство, но дори и да има такова присъединяване според твърдението на ищцата на осъществявано от майка й владение върху апартамента за времето от месец март 2006 г. до 05.06.2010 г. - когато майката на ищцата напуска имота, то срокът е 1 година, 4 месеца и 15 дни, който също е недостатъчен.

В обобщение е пирето, че ищцата не е собственик на процесния апартамент на заявеното от нея придобивно основание - давностно владение с начало на владението от 05.06.2010 год. до 23.04.2023 год., когато ищцата е отстранена от апартамента, и предявеният ревандикационен иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне, което е обусловило и потвърждаване на първоинстационното решение с такъв резултат.