Решение № 1492 от 06.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1492 гр. София, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело № 20251100501225 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 21185/22.11.2024 г. по гр. д. № 20221110151755/2022 г. по описа на СРС, 38 състав са отхвърлени предявените от Р. Г. П., ЕГН ****, срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690 кумулативно обективно съединени искове на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК във вр. чл. 55 за установяване на недействителност на Договор за поръчителство №4252793 и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в общ размер от 10.00 лева, представляваща част от вземането му в размер на 350.00 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за предоставяне на поръчителство №4252793, а Р. Г. П. е осъден да заплати на "Файненшъл България" сумата от 660 лева – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 от ЗЗД.

Против решението е подадена въззивна жалба с вх. № 390948/03.12.2024 г. от Р. Г. П. чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, в която са изложени съображения за неговата неправилност и незаконосъобразност. Въззивникът поддържа, че по делото е установено, че "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД, поради което те били свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, което означавало, че търговската им дейност се контролирала пряко от едно и също лице и двете дружества управлявали при общи интереси и ползи. Тази свързаност обуславяла извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на 1 заемодателя, поради което и можело да се заключи, че заемодателят и гарантът са един и същ търговец, а договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Договорът за гаранция нямал самостоятелен характер, а договорът за потребителски кредит се явявал правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договори за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение без друга алтернатива чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самия договор за кредит, с изрична уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не било предвидено. Следвало да се приеме, че предварително условие за сключване на договор за отпускане на кредит било да се предостави обезпечение при условия, обективно невъзможни в определения срок. Клаузата на чл. 4 от договора за заем била сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърлял своята отговорност за дължимата професионална грижа на потребителя. Възнаграждението на гаранта обезпечавало не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране.

Възнаграждението за предоставяне на гаранция било разход по кредита по смисъла на § 1, т.

1 от ДР на ЗПК, поради което съдът следвало да отчете това обстоятелство в мотивите си и да се позове на нищожността на договора за паричен заем. Твърди, че възнаграждението за предоставяне на гаранция има характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включено изначално при формиране на ГПР, като разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Договорът за заем бил сключен в нарушение с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не бил посочен действителният размер на разходите по кредита, който включва всички лихви и такси съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Счита, че договорът само формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не съответства на заявеното от кредитора. Търговецът имал заблуждаваща търговска практика към потребителя, тъй като противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и съдържа невярна информация, която е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита и дали да договаря с този кредитор – арг. от чл. 68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителният размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и води до нищожност на целия договор за паричен заем, а оттам и на целия договор за предоставяне на гаранция. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира направените по делото разноски в двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 24260/23.01.2025 г., подаден от "Файненшъл България" ЕООД, с който заявява, че оспорва жалбата и поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Твърди, че задължението на съда да се произнесе в мотивите на решението по 2 нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, съгласно Тълкувателно решение №1/2020 от 27.04.2022г. се отнася само до правната сделка или клаузата, от която произтичат правоотношенията, които са предмет на иска и относно нищожността на които не е направено възражение.

Разглеждането на преюдициални отношения, макар и те да произтичат от друг договор, различен от процесния договор, с различни страни по него, както е посочил въззивникът, не е сред преюдициалните въпроси по смисъла на горецитираното тълкувателно решение, които съдът е длъжен служебно да разгледа. Правоотношенията между въззивника и дружеството-въззиваем били породени от сключения между двете лица договор за предоставяне на гаранция, а не от договора за паричен заем, за който се твърди, че е нищожен. Твърди, че процесната сума е получена от дружеството на валидно правно основание, като насрещна престация по договор за предоставяне на гаранция. Сочи, че процесният договор за гаранция не страда от пороците, посочени във въззивната жалба – недействителността на договора за паричен заем не водела до нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Сочи се, че процесният договор за предоставяне на гаранция отговаря на приложимите изисквания на закона. Оспорва твърдението на въззивника, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, тъй като договорът за паричен заем е недействителен. Сочи, че договорът за паричен заем не е бил обявен за недействителен.

Посочва, че договорът за предоставяне на гаранция не е акцесорен на договора за паричен заем и не представлява договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба и въззивната жалба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Твърди, че разпоредбите на чл. 138 и сл.от Закона за задълженията и договорите са неприложими както към издадената в полза на кредитора гаранция, така и към процесния договор за предоставяне на гаранция. Счита, че няма основание да включва възнаграждението по договора за гаранция при изчисляване размера на ГПР, поради обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума, както и че договорът за предоставяне на гаранция влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора.

Твърди, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че ГПР се изчислява с оглед на известните разходи към момента на сключване на договора за кредит и поради това заемодателят към момента на сключване на договора за кредит няма задължение да предвижда и допуска условни разходи, за да ги включи в ГПР. Твърди, че поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в т.3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Сочи, че заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР.

Посочва, че Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на чл. 11 и чл. 12, не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни условия. Твърди, че обстоятелството, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД са свързани лица, не е основание възнаграждението по 3 договора за предоставяне на гаранция да се включва при изчисляване на годишния процент разходи по договора за паричен кредит. Сочи, че определящо за това кои разходи се приемат за общ разход по кредита е връзката с предмета, а не връзката между субектите, като препраща към легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Претендира направените във въззивното производство разноски. В случай на уважаване на въззивната жалба прави възражение за липса на предпоставките по чл.38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, както и за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр. д. № 20221110151755/2022 г. по описа на СРС, 38 състав е образувано по искова молба, подадена от Р. Г. П. против "Файненшъл България" ЕООД, с която са предявни кумулативно обективно съединени искове на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК във вр. чл. 55 за установяване на недействителност на Договор за поръчителство №4252793 и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в общ размер от 10.00 лева, представляваща част от вземането му в размер на 350.00 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за предоставяне на поръчителство №4252793.

Ищецът твърди, че на 03.09.2021 г. е сключил Договор за паричен заем № 4252793 с "Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който страните уговорили да бъде отпуснат заем в размер на 700 лева, видът на вноските е двуседмичен, посочен е ГПР в размер на 49%, ГЛП в размер на 40%. Поддържа, че размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл.

4 от договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с поръчител – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. Твърди, че на датата на сключване на договора между "Изи Асет Мениджмънт" АД, ищецът и ответното дружество, сключили договор за предоставяне на гаранция № 4252793, по силата на който "Файненшъл България" ЕООД поело задължение да обезпечи пред "Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията на кредитополучателя. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя, като ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение в размер на 350 лв., което е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Следвало сумите за възнаграждение да бъдат предоставяни на "Изи Асет Мениджмънт" АД, което от своя страна е упълномощено да ги предоставя на "Файненшъл България" ЕООД. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи на поръчителя "Файненшъл 4