Определение № 2802 от 09.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2802 гр. София, 09.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20258002902476 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ срещу въззивно решение № 66 от 24.06.2025 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.т.д. № 89 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 42 от 17.02.2025 г., постановено от Окръжен съд – Велико Търново по т.д. № 69 по описа на съда за 2023 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Аркус“ АД, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415 ГПК, за приемане за установено, че в полза на касатора съществува вземане към „АРКУС“ АД, за сумата в размер общо на 792 143.52 USD /седемстотин деветдесет и две хиляди сто четиридесет и три щатски долара и петдесет и два цента/, дължима на основание Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. и прилежащите му Анекс № 1 от 06.01.2004 г. и Анекс № 2 от 25.10.2007 г., и SWIFT 36/033, от които – сумата 73 226.87 USD - комисиона за издаване съгласно чл. 1 /3/, б. „а“ в размер на 0.20 % за периода от 01.04.2017 г. до 31.12.2022 г. и сумата 718 916.65 USD - комисиона за ангажимент съгласно чл. 1 /3/. б. „б“ в размер на 2.05 % за периода от 01.04.2017 г. до 31.12.2022 г., ведно със законната лихва върху паричното вземане, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 19.01.2023 г. до окончателното погасяване на 1 задължението, както и за сумата в размер на 135.43 лева /сто тридесет и пет лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща разноски за подновяване на обезпечения за периода от 11.10.2018 г. до датата на извлечението - 31.12.2022 г., за които суми е издадена Заповед № 343 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.04.2023 г. по ч.гр.д. № 160/2023 г. на Районен съд - Горна Оряховица, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорва се становището на съда, че с оглед събрания по делото доказателствен материал следва да бъде прието, че възраженията на ответната страна за недължимост на уговорените в договора комисиони, са основателни поради изтекъл срок на валидност, както на банковата гаранция, издадена от Търговска банка Абу Даби, така и на процесната контрагаранция, излъчена като обезпечение по банковата гаранция със SWIFT съобщение с реф. № 36/033 от 06.01.2024 г., от една страна, така и поради тяхното прекратяване в съответствие с чл. 1/2/, т. 4, т. 5 и т. 6 от Договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. - от друга страна.

Във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон се излага, че за да постанови обжалвания съдебен акт, съдът в мотивите си е приел, че доколкото легалната дефиниция на банковата гаранция се съдържа в чл. 442 от ТЗ и липсва друга нормативна уредба, регулираща отношенията по банковата гаранция, към нея е приложима препращащата норма на чл. 288 от ТЗ, а именно - търговските обичаи.

Сочи се, че международните търговски обичаи в областта на гаранциите се съдържат в Еднообразните правила за договорните гаранции, публикувани от Международната търговска камара Париж, под № 325, като същите, както и Еднообразните правила за гаранциите на поискване - URDG758/E1HTI/, в сила от 01.07.2010 година, с предходна редакция - URDG 458 /ЕПГП/ от 1992, а така и Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. /ЕПДГ/, приети от МТК, представлявайки кодифицирани търговски обичаи, се считат за част от 2 българското законодателство. Според практиката, както е отбелязал съдът, текстът на чл. 288 от ТЗ преодолява нуждата от изричност на препращането относно приложимостта им /включително изискването на чл. 1 ЕПГП и чл. 1 ЕПДГ/, и обуславя автоматично приложение на правилата на МТК към банковите гаранции, издадени в България.

Като нарушение на материалния закон от страна на касатора се изтъква, че решаващият състав на въззивната инстанция приема, че гаранцията и контрагаранцията в случая са прекратени по силата на приложимото към правоотношенията материално право - чл. 288 от ТЗ и чл. 4 и чл. 5 от Еднообразни правила за гаранциите на поискване (ЕПДГ) /с оглед изложеното непосредствено по-натам в жалбата, тук явно се имат предвид Еднообразните правила за договорните гаранции – ЕПДГ, приложимостта на които именно се оспорва от касатора – бел. на докладчика в касационната инстанция/, доколкото с оглед установения доказателствен материал по делото, гарантът не е получил претенция на или преди датата на прекратяването. Касаторът счита, че в случая към правоотношенията, възникнали с цел издаване на банковата гаранция, респективно контрагаранция, както и за обслужването й, на основание чл. 288 ТЗ е приложим търговският обичай относно банковите гаранции, както отбелязва съдът в решението си, но за такъв се приемат Еднообразните правила за гаранциите на поискване (ЕПГП) и то в редакцията им, действала към дата на издаване на гаранцията, а именно - публикация 458 от 1992 г. на Международната търговска камара – Париж, а не Еднообразните нравила за договорните гаранции от 1978 г.

/ЕПДГ/, приети от МТК, поради характера на издадената гаранция, а именно - за плащане. Сочи се и че в случая се касае за абстрактна сделка, което означава, че задълженията, които гаранцията поражда, са абстрактни спрямо останалите правоотношения.

По отношение нарушението на съдопроизводствените правила и необоснованост на съдебното решение се излага, че: Въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, което съставлява нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК; съдът е изложил мотиви само относно част от събраните в хода на производството доказателства и твърдения, изложени от ищцовата страна, като изобщо не е обсъдил обстоятелството, че с Писмо с вх. № 2196/14.05.2015 3 г. по описа на „КТБ“ АД (н.), отправено от Търговска Банка Абу Даби, се уведомява, че съгласно условията на издадената банкова гаранция, същата е автоматично подновена от дата на изтичане и следва да се заплати дължимия комисион за съответното тримесечие, а посоченият в писмото факт, че е налице автоматично подновяване действието на гаранцията през 2015 г., следва да се тълкува в съвкупност с установеното от приетото по делото заключение на вещото лице, съгласно което наредителят „Аркус“ АД, е заплащал уговорения с Анекс № 2 от 25.10.2007 г., намален размер на дължимия комисион за ангажимент от 2.5 % годишно върху размера, платим авансово на всяко тримесечие или на част от тримесечие от датата на валидност на контрагаранцията, считано до 05.02.2014 г., както и че заплащането му е преустановено именно с оглед поставяне на банката под особен надзор; съдът напълно е игнорирал своевременно въведеното пред първоинстанционния съд оспорване на истинността и подписите на представения от ответната страна с допълнителната искова молба Окончателен сертификат за приемане на доставките по Договор № DP3/2/6/2002/50-C за доставка на оръдия, респективно не е разпределил доказателствена тежест в тази връзка, както и не се е произнесъл по направеното искане насрещната страна да бъде задължена, на основание чл. 183 от ГПК, да представи документът в оригинал.

По отношение необосноваността на решението се твърди, че съдът е направил единствено предположения, че окончателният сертификат би следвало да е представен в банката, доколкото е описан като част от изискуемите документи за плащането по акредитива и респективно плащането се е случило без данни за възражения по смисъла на ЕПОДА.

Въпреки това обаче, дължимата проверка от страна на банката е формална и касае проверка на документите от външна страна, а това по никакъв начин не следва да се тълкува в ущърб на банката като ищец в настоящото производство и да лишава същата от възможността да оспори истинността на представения в рамките на производството окончателен сертификат, при съобразяване на установените по делото факти, че след твърдяното от ответната страна изтичане на двугодишния гаранционен срок на валидност на контрагаранцията, договорът за издаване на банкова контрагаранция е анексиран, като е 4 намален размерът на уговорената комисиона за ангажимент, продължилото до 2014 г. плащане на комисиони от страна на „Аркус“ АД и последвалото потвърждение от 2015 г. от страна на авизиращата банка ТБ Абу Даби, че ангажиментът е автоматично подновен и безсрочен, за което се дължат съответни комисиони. Предвид изложеното и съгласно посочените от съда мотиви за настъпило прекратяване на отношенията и действието на договора, касаторът намира, че съдебното решение е и необосновано.

По подробно изложени съображения се оспорва като неправилен и изводът на съда в обжалваното решение, че комисионата за издаване в размер на 0.2 % се събира от наредителя еднократно, а не периодично.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, при условията на евентуалност – делото да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд със задължителни указания по приложението на закона, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и по ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Поставят се, като въпроси, по които според касатора съдът се е произнесъл и които са от значение за изхода на делото:

Процесуалноправни:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК, да се произнесе по всички направени възражения и изложени доводи на страните във въззивната жалба, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните и в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение? По същия се твърди противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т.д. № 5

1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 101 от 03.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 1740/2014 г., I т.о., ТК, решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014г., IV г.о., ГК, решение № 166 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о., ГК и др.

2.1. Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли въззивният съд да отстрани тези пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото?

2.2. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и закона, да мотивира решението си с обсъждането им, както и с твърденията на страните, като им осигури възможност и им съдейства в рамките на въззивното производство, като поправи допуснати от първоинстанционния съд пропуски и нарушения?

Твърди се, че същите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с дадените разяснения относно дейността на въззивната инстанция, обективирани в ТР № 1/09.12.13 г. ОСГТК.

2.3. Длъжен ли е съдът, във всички случаи, да изключи от доказателствения материал по делото документ, който страната е била длъжна да представи съгласно чл. 183 от ГПК и не го е сторила?

2.4. При направено оспорване съществуването, истинността и подписите на документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис и съответно искане по реда па чл. 183 от ГПК за задължаване па насрещната страна да представи в оригинал по делото този документ, разполага ли съдът с право на самостоятелна преценка относно основателността на искането или следва да задължи страната да представи документа в оригинал във всички случаи?