Решение № 1773 от 30.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1773 гр. София, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 148 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИЛ. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Гражданско дело № 20251110104706 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с предявен от В. А. Х. срещу „Финансцентър“ ЕООД осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 120,00 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № 6003349 от 14.02.2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.01.2025 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че на 14.10.2024 г. е сключен договор за цесия, съгласно който А.Н.И. прехвърлила на цесионера В. А. Х. вземането си срещу „Финансцентър“ ЕООД представляващо сумата в размер на 120 лв. (сто и двадесет лева)- платена сума без основание, произтичаща от договор за потребителски кредит № 6003349 / 14.02.2023 г. Сочи, че длъжникът следва да се счита за уведомен за цесията с настоящата искова молба. Посочва, че на 14.02.2023 г. А.И. е сключила договор за потребителски кредит №6003349 с „Финансцентър“ ЕООД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 600 лв., видът на вноската - месечна, броят на погасителните вноски- 6, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 11 от процесния договор е било уговорено, че страните се съгласили договорът за кредит да бъде обезпечен с банкова гаранция или застраховка в полза на 1 кредитодателя. Още със сключване на договора, макар в същия да е посочен седем дневен срок за предоставяне на гаранция на А.И. е била начислена неустойка в размер на 606 лева, тъй като не е представила в срок надлежно обезпечение - банкова гаранция или застраховка. Сочи, че към датата на исковата молба задължението е било погасено. Твърди, че сключеният договор за кредит е нищожен. На първо място същият не бил сключен в изискуемата форма, а освен това не бил написан по ясен и разбираем начин. На следващо място счита, че е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Посочва, че кредиторът не е изпълнил задължението си преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Освен това счита, че клаузата предвиждаща неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожна, като противоречаща на закона, а освен това същата е била неравноправна по чл.

143 ЗЗП. С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че подписаният договор отговаря на изискванията на ЗПК. Сочи, че в договора е посочен размера на ГПР, като същият не надвишавал допустимият императивен размер. Посочва, че неустойката е била ясно уговорена, като потребителят е имал възможност за отказ от договора или предсрочното му обременяване в случай, че го счита за прекалено обременителен. Твърди, че А.И. е внесла сумата от 720 лв. на 17.02.2023 г., с оглед на което не била начислявана неустойка по договора.

Моли за отхвърлянето на иска и присъждането на сторените по делото разноски.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен e осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.

Същият е процесуално допустим, местно и родово подсъден на СРС.

2

В отношенията между страните по делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит № 6003349 от 14.02.2023 г., се установи, че на посочената дата е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило в заем на А.Н.И. сумата в размер на 600,00 лв., срещу задължението на последната да върне отпуснатата в заем сума до 14.08.2023 г., при ГЛП от 38 % и посочен ГПР от 46,21 % (чл. 1, 2 и 3 от договора).

Съгласно клаузата на чл. 3.5 от договора разходите за неустойки не са включени в ГПР.

Страните не спорят относно съдържанието на договора, както и относно наличието на уговорена неустойка за неосигурено обезпечение съгласно клаузата на 11.4..

Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Клаузата за неустойка по чл. 5, ал. 2 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение от неизпълнение не на главното задължение, а на едно съпътстващо такова, каквото се явява непредоставяне на предвиденото обезпечение, като размерът на неустойката е 606,00 лв. при посочена като предоставена по договора главница от 600,00 лв., с оглед на което неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.

Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.

3

Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 7-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговаря на множество изисквания. Налагането на толкова кратки срокове препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че тяхното изпълнение е изначално трудно, ако не и невъзможно.

Налага се извод, че опциите по чл. 5, ал. 1 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска - видно от погасителния план, още със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с дължимите месечни вноски, т. е. изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 5 от договора, поради което в договора е уговорен и начин за изплащане на дължимата неустойка.

Така уговорена, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции и има за резултат единствено постигане на неоснователно обогатяване за кредитора, поради което и сама по себе си същата се явява нищожна поради противоречието й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

По силата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- 4 специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита – допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

Уговорената неустойка неправилно не е включена в ГПР, респ. при включването й размерът на ГПР би надхвърлил нормативно установените предели съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи (включително неустойката за непредоставено обезпечение), което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В посочения смисъл е и решение по дело C‑714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално 5 посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с потребител.

Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което и се дължи само чистата стойност на кредита, като не се дължат разноски и лихви, в т. ч. не следва да се присъжда законната лихва от заявлението (в посочения смисъл – Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС).

По делото е безспорно, а това се установи и от представените по делото доказателства, че вземанията по процесния договор за заем са надлежно прехвърлени на ищеца.

Ето защо, дължимо остава единствено вземането за главница в размер на 600,00 лв.

По делото обаче е безспорно, че на 17.02.2023 г. кредитополучателят в погашение на кредита по процесния договор е заплатил на ответното дружество сумата в размер на 720,00 лв.

Сумата от 120,00 лв. се явява недължимо платена и като такава следва да се върне на ищеца, доколкото по делото се установи, че кредитополучателят надлежно му е прехвърлил същата, което не се и оспорва от ответното дружество.