Решение № 1474 от 11.12.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1474 гр. София, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20241000502663 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 260326/29.05.2024 г. по гр. д. № 14039/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 1-12 състав, съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, с адрес: гр. София, пл. Света Неделя № 6, срещу Л. Х. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж. к. *** № *, вх. *, ет. *, ап. *, иск по реда на чл.

154, ал. 1 във връзка с чл. 153, ал. 1 от ЗОНПИ за отнемане в полза на държавата на основание чл. 142. ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 141 от ЗОНПИ от ответницата Л. Х. Д. н а лек автомобил марка „Порше“, модел „Панамера турбо”, с per. № ********, дата на първа регистрация – 09.11.2016 г., рама № WP0ZZZ97ZHL150530, двигател № CVDA001003, цвят – черен.

При този изход на делото пред първоинстанционния съд и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съдът е осъдил Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, с адрес: гр. София, пл. Света Неделя № 6, да заплати на Л. Х. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж. к. *** № *, вх. *, ет. *, ап. *, сумата от 9 197, 38 лева (девет хиляди сто деветдесет и седем лева и тридесет и осем стотинки), представляващи разноски по делото.

Същевременно и предвид отхвърлената искова претенция, на основание чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ и чл. 77 от ГПК, съдът е осъдил Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, с адрес: гр. София, пл. Света Неделя № 6, да заплати на Софийски градски съд сумата от 12 268, 95 лева (дванадесет хиляди двеста 1 шестдесет и осем лева и деветдесет и пет стотинки), представляваща дължимата държавна такса в производството.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), който в срока по чл.

259, ал. 1 от ГПК го обжалва в цялост, при наведени твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението, доколкото било постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като първоинстанционният съд бил изградил фактическите си констатации на непълно и неправилно тълкуване на доказателствения материал, а с това и е достигнал до необосновани правни изводи. По същество се релевира, че първоинстанционният съд бил приел като водещ мотив липсата на доказателства за престъпна дейност и за връзка между такава дейност и процесното имущество, без обаче тези факти да са били въведени като предмет на доказване и без да е било възложено в тежест на ищеца установяването им. Ето защо и по този начин, съдът бил нарушил основните принципи на гражданския процес, включително състезателното начало и процесуалната равнопоставеност на страните по смисъла на практиката на ЕСПЧ, като е дал необоснован „превес“ на ответницата, без да е указал, че следва да бъдат ангажирани доказателства за твърдяна незаконна дейност. Освен това, КОНПИ поддържа, че изискването за конкретно установяване на връзка между престъпление и имущество е ирелевантно към производството по ЗОНПИ, доколкото предмет на закона е отнемането в полза на държавата на имущество, за което не е установен законен източник, а не санкциониране на конкретно престъпление. Така и по аргумент от чл. 2, т. 3 от ЗОНПИ, конституционната и европейска рамка, ищецът счита, че „значителното несъответствие“ само по себе си представлява правонарушение, израз на противообществено и противоправно обогатяване за сметка на обществото, и е достатъчна материалноправна предпоставка за намеса на държавата, при наличие на обвинение по чл. 108, ал. 1 от ЗОНПИ. В този смисъл се твърди, че неправилно първата инстанция е приложила решението „Й. и други срещу България“ и е пренесла постановените там изисквания автоматично върху всяко производство по ЗОНПИ, независимо от конкретните факти и баланс на интересите. Не само това, но според изложеното във въззивната жалба, то първоинстанционният съд е допуснал и съществени нарушения при анализа на имущественото състояние и при прилагането на Тълкувателно решение № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. КОНПИ оспорва извода, че не е налице значително несъответствие, като излага, че съдът неправилно е намалил пазарната стойност на процесния автомобил при придобиването му и неоправдано е изключил от анализа „неналичните“ парични средства, без да отчете, че същите са представлявали разходи в момента на придобиване и са повлияли върху разполагаемия доход на ответницата през съответните години. Поддържа, че тези суми следва да се отразят в разходната част, за да бъде икономическият анализ обективен, като се позовава на практика на ВКС и на въззивни съдилища, в която разход е всяко напускане на имуществено благо от патримониума. Ищецът отправя и обстойни възражения срещу съдебно-счетоводната експертиза, кредитирана от СГС. Твърди, че вещото лице е работило с документи, представени едностранно от ответницата и неприобщени по делото, както и че е включило в доходната част суми от „граждански договори“, възнаграждения, възстановени суми от търговци, лихви по депозити и дарения от родители, без същите да са доказани с надлежни доказателства и без да е изследван законният им източник. Сочи се, че експертът е инкорпорирал твърденията и табличните справки на ответницата в заключението, без да изготви отделен алтернативен вариант и без ответницата да е поставяла самостоятелни задачи, с което е 2 нарушена равнопоставеността на страните и насоките относно ролята на вещите лица.

Според КОНПИ това поставяло под съмнение обективността и безпристрастността на заключението и го прави негодно да служи за база на решаващите изводи. На този фон, ищецът поддържа, че при правилно приложение на закона и при коригиране на експертния анализ за целия проверяван период се установява значително несъответствие в размер на над 150 000 лева, а именно около 216 158, 86 лева, поради което процесното имущество се явява придобито с неустановени законни източници.

Подчертава, че законодателната презумпция по смисъла на чл. 141 и чл. 21, ал. 2 от ЗОНПИ е оборима, но тежестта да се установят законни източници е на ответника, а в конкретния случай такава доказателствена активност не е проявена. Поради всичко изложено ищецът счита, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил иска, постановявайки решение в противоречие с материалния закон и с относимата съдебна практика, поради което моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявената претенция за отнемане на процесното имущество.

Претендират се разноски.

Ответницата Л. Х. Д. оспорва въззивната жалба като неоснователна по съображения, изложени в подадения по реда на чл. 263, ал.1 от ГПК писмен отговор.

Претендират се разноски.

В производството е присъединена за съвместно разглеждане по реда на чл. 274 и сл. от ГПК и Частна жалба, подадена от ищеца КОНПИ срещу Определение № 265386/14.08.2024 г. по гр. д. № 14039/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 1-12 състав, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на първоинстанционното решение, в ЧАСТТА за разноските за адвокатско възнаграждение и държавна такса. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния закон, тъй като съдът неправилно е приел, че на основание чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ ищецът дължи държавна такса при отхвърляне на иска. В тази връзка, КОНПИ се позовава на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, по силата на който е освободена от заплащане на държавна такса по производства за отнемане на незаконно придобито имущество, както и на чл. 84, ал. 1 от ГПК, който освобождава държавата от държавни такси, с изключение на искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост. Твърди, че производството по ЗОНПИ не попада в тези изключения, тъй като предмет на иска е публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК – равностойност на вещи, конфискация и отнемане на имущество в полза на държавата. В жалбата се акцентира също, че съгласно чл. 159 от ЗОНПИ общите правила на ГПК се прилагат само доколкото специалният закон не урежда друго, а в случая чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ изрично освобождава КОНПИ от държавна такса. Дори при прилагане единствено на общите норми, поради публичноправния характер на претенцията, ищецът следва да бъде освободен от такса на основание чл. 84, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 162, ал. 2 от ДОПК. В подкрепа на това становище се сочат и множество решения на СГС и окръжни съдилища, при които, въпреки че исковете на КОНПИ са отхвърлени, то последният не е осъждан да заплаща държавна такса. На следващо място, ищецът излага и доводи относно присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ответната страна, като оспорва извода на първоинстанционния съд, че възражението за прекомерност било ограничено до минималните размери по Наредба № 1/2004 г. В тази насока се поддържа, че съдът е бил длъжен да съобрази Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, според което национална уредба, налагаща 3 задължителни минимални адвокатски възнаграждения и забраняваща присъждане под този минимум, представлява ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по чл.

101 от ДФЕС. Посочва, че в решението СЕС приема, че подобни споразумения и решения са нищожни и националният съд е длъжен да откаже прилагането им, включително служебно, независимо дали страните изрично са се позовали на това. На тази фактическа и правна основа КОНПИ моли въззивния съд да отмени обжалваното Определение на първоинстанционния съд и да уважи изцяло подадената молба по чл.

248 от ГПК, като приеме, че не се дължи държавна такса по делото и съобрази задължителната практика на СЕС и ВКС при определяне и редуциране на присъденото адвокатско възнаграждение.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна Л. Х. Д., която в срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК я оспорва като неоснователна по съображения, изложени в подадения писмен отговор.

Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.

ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.