Решение № 4116 от 22.10.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 10346/2024
- Вид
- Решение № 4116
- Подписан
- 22.10.2024
- В сила
- 20.11.2024
- Състав
- Христо Георгиев Иванов
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 8 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- §1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 4116 гр. Пловдив, 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330110346 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба подадена от В. Г. Н. срещу „Вива Кредит“ АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, връзка чл. 19, ал 4, връзка ал.
5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от договор за паричен заем № ***** г. /обективирана в чл. 1, ал. 3/, предвиждаща заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен кредит в размер на 1101.90 лева.
Твърди се, че на ***** г. страните са сключили договор за паричен заем № ******, по силата на който на ищцата й е предоставен финансов ресурс в размер на 1600 лева при фиксиран лихвен процент по заема от 40.32% и ГПР 49,49%.
Изтъква се, че съгласно чл. 1, ал. 3 от процесиня договор за паричен заем, ищцата дължи еднократна такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1101.90 лева. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на процесната клауза от Договора. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Вива Кредит” ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
1
Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК.
По делото е безспорно, че между страните е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № № *****.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" АД като заемодател и В. Г. Н. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1600 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
По отношение на таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, отразена в чл. 1, ал. 3 от договора за кредит, съдът счита, че същата е договорена в нарушение на норматата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Прочитът на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора за кредит налага разбирането, че кредиторът задължава ищеца ( длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите по услугата на чл. 1, ал. 3 от договора за кредит, касаещи „експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем“ са такива, свързани с усвояването на кредита и са присъщи за ответното дружество (доколкото преди да се отпусне съответният финансов ресурс, то по необходимост длъжникът следа да подаде заявка за кредитиране). Съобразно императивната норма на чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна. Предвид това, чл. 1, ал. 3 от процесния договор за паричен се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ) и посочената клауза на основание чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК е недействителна.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението за „такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем“, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал.
1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР 2 е 49, 5 %, но от съдържанието на договора се установява, че в посочения размер не се включват таксата за експресно разглеждане на документи, които са пряко свързани с договора за кредит. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати такса за експресно разглеждане на документи, то същите са с характер на сигурен разход и следва да бъдат включени изначално при формирането на ГПР. Тоест, изяснява се с категоричност, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като включва като разход единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и тези за “такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем”. Фактът, че при формиране на приложимия към договора ГПР не се включват вземанията за такса за експресно разглеждане на кредитната заявка, се признава и от самия ответник с отговора на исковата молба.
Предвид това, то явно е, че ГПР превишава императивно посочения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.
В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземанията за “такса” и „неустойка“ към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Поради всичко гореизложено процесната клауза следва да се прогласи за недействителна и да се уважи иска изцяло.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 ЗАдв. вр. чл.
7, ал. 2, т. 1 Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. Н.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лв., които следва да й бъдат заплатени от ответника.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК
201995287, по предявения от В. Г. Н., ЕГН**********, иск с правно основание чл. 124 3
ГПК, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем № ***** г.. е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Н. в качеството на пълномощник на В. Г. Н., сума в размер на 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, ДА ЗАПЛАТИ на В. Г. Н. сума в размер на 50 лв., представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4