Решение № 721 от 03.09.2025, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 721 гр. Сливен, 03.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, VI СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минчо Ст. Минев при участието на секретаря Р. ПЛ. ДЗОБЕЛОВА като разгледа докладваното от Минчо Ст. Минев Гражданско дело № 20242230100951 по описа за 2024 година

В исковата си молба А. Т. Т. твърди, че с П. И. Ж. са кредитополучатели по сключен с „Юробанк България“АД договор за сумата 25 000лв. Също, че с решение на Сливенски районен съд от 2018-та година жената се задължила да заплаща по 200лв. на банката, като солидарен съдлъжник, до изплащане на дълга, но не сторила това. Пасивността й принудила мъжа да внесе, сам, на кредитора общо 17 979лв., поради което счита, че тя му дължи половината. Ето защо депозирал заявление по чл.410 от ГПК и съда му издал заповед, но срещу нея в срок Ж. подала възражение. Последното и указания на съда в този смисъл мотивират Т. да предяви иск съда с решение да приеме за установено, че жената му дължи 8 989.50лв., ведно със законната лихва.

Претендира разноски- сторените както в заповедното, така и в настоящото, исково.

На ответницата е връчен препис от исковата молба. В срок депозира писмен отговор, като навежда множество възражения против иска. Счита, че не дължи и навежда множество твърдения, като основното й е, че част от сумата по договора за кредит /25 000лв./, е послужила за погасяване на други, предходни кредити, по които титуляр е единствено мъжа, а с остатъка /9950лв./ той си закупил лек автомобил /Киа Соренто/, който при прекратяването на гражданския им брак с развод бил поставен в негов дял. Така също счита, че клаузата от сключеното с мъжа съдебно споразумение при прекратяване на брака им с развод, касаеща нейно задължение за заплащане на по 200лв. месечно, е неясна и поради това в тази му част то е недействително. Намира и че с извършените плащания за предсрочно погасяване на дълга бившия й съпруг е поел чужда работа без пълномощие, но с това й е нанесъл вреди. Друг довод е, че според ответницата, ищеца не е могъл да разполага, да има като свои, паричните суми, които твърди, че е внесъл в банката за погасяване на задължението по договора за кредит.

Поради това счита, че ако бъде осъдена да заплати каквато й да е сума на ищеца, той би се обогатил неоснователно с нея.

1

В условията на евентуалност е възражението, че ако все пак се приеме, че тя дължи на Т., то трябва да е половината от 6 000лв.- колкото е остатъка от онова, което той твърди, че е погасил еднолично, след приспадане стойността на лекия автомобил, който е останал в негов дял.

След като обсъди събраните по делото доказателства съда намери за установено следното от фактическа страна:

Видно от документът, представляващ листи №№ 4 и сл. от делото, на 06.10.2016г. е сключен договор, по силата на който „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД предоставя на А. Т. и П.

Т.а кредит в размер на 25 000лв., а за връщането му, както и за изпълнението на останалите задължения по договора, те двамата се задължават да отговорят солидарно- чл.1, ал.1 и ал.4.

Погасителните вноски трябва да се правят съгласно погасителен план, неразделна част от договора; те са месечни, анюитетни- чл. 7 от договора.

От вносната бележка л.17 е видно, че Т. е внесъл по сметка на банката, чрез финансовия й център в Сливен, на 28.11.2018г. 10 000лв.

От вносната бележка л.15 е видно, че Т. е внесъл по сметка на банката, чрез финансовия й център в Сливен, на 11.03.2019г. 4 000лв.

От вносната бележка л.16 е видно, че Т. е внесъл по сметка на банката, чрез финансовия й център в Сливен, на 11.06.2019г. 3 979лв.

С решение № 1375/ 26.11.2018г. по гр.д.№ 5166/2018г. на Сливенски районен съд е прекратен, с развод, гражданския брак между П. Т.а и А. Т., като е одобрено постигнатото между тях споразумение. Съгласно същото, всеки от двамата, като съдлъжници по договора за кредит, ще заплаща по 200лв. на банката и т.н., а със сключването му те уреждат последиците от прекратяването на гражданския им брак с развод, вкл. по предоставяне на родителските права върху малолетните им деца, както и във връзка с придобитите движими и недвижими имоти. Решението е влязло в сила.

В представеното от ответната страна писмено доказателство- извлечение от „Пощенска банка“, са видни извършени от А.ов парични вноски. Сред тях са горните.

Видно от материалите в кориците на ч.гр.д.№ 4336/2023г. по описа на Сливенски районен съд, то е образувано по подадено от А.ов, на 07.11.2023г., заявление по чл.410 от ГПК, като му е издадена заповед за изпълнение- № 2280/ 08.11.2023г., с която на Ж. е разпоредено да му заплати 8989.50лв., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2023г., както и разноски от: 180лв.- заплатена държ.такса и 900лв.- адвокатско възнаграждение.

Така установените факти налагат следните правни изводи:

Съдът намира за основателен иска, а за неоснователни- възраженията на ответницата против него. Този извод се налага изцяло въз основа на сключеното между нея и ищеца, но като съпрузи споразумение, при условията на които е прекратен, с развод, гражданския им брак. Съгласието, до което те са достигнали в производството по гр.дело 5166/2018г. на СлРС, се нарича споразумение, но с нищо не се различава от спогодбата. Тя пък представлява договор за страните по нея. А договорът е закон за тях- чл.20а ал.1 от Закона за задълженията и договорите. Т.е., следва да го спазват. А една от клаузите от въпросното споразумение представлява поето от всеки от двамата задължение да заплаща на кредитиралата ги банка със заем от 25 000лв., по 200лв. Точно на нея обаче ответницата 2 основава едно от възраженията си- счита, че тази клауза е неясна; поради това е недействителна; поради това не създава задължения по нея. Трудно е да се повярва, че на Ж. не й е било ясно какво означава тази част от споразумението и че поради това не го е изпълнявала. Логично възниква тук поне въпроса защо при това положение- не й е ясно какво означава текста, е подписала споразумението за прекратяване на брака си с Т.. Съдът е убеден в обратното- че и към момента на сключване на споразумението, и към момента на постановяване на решението /за развод/, и след това, а и към момента на предявяване на настоящия иск, й е ясно, че тя, както и вече бившия й съпруг, трябва да заплаща на банката по 200лв. месечно. Така е и защото доказателствата по делото сочат на това- видно от погасителния план към договора за кредит, месечната вноска е от около 392лв., т.е. приблизително 400лв. При двама съдлъжници, без да е упоменато друго, с равни права и задължения, дълга на всеки от двамата е почти 200лв. Нещо повече- съгласно изричен текст от договора- чл.7, кредита се погасява на анюитетни месечни вноски.

По възражението на ответницата, че не дължи търсената в това дело от нея сума, тъй като парите по кредита са послужили за погасяване на стари задължения на ищеца и за закупуването на лек автомобил, който е останал в негов дял при прекратяване на гражданския им брак с развод. Макар за тези факти да има доказателства, това възражение е било активно, състоятелно, до момента, в който жената е подписала /разбира се, заедно с мъжа/ споразумението по гр.дело 5166/2018г. Така е, защото с него се уреждат всички последици от прекратяването на гражданския им брак /както е при всеки друг такъв случай/, вкл. и имуществените, а в тази им част споразумението предвижда и двамата да правят равни вноски до окончателното погасяване на задължението по договора за кредит. Така също, жената се е съгласила, подписвайки споразумението, че с него уреждат отношенията си и по повод придобитите от тях, докато са били в брак, т.е. в режим на съпружеска имуществена общност, движими и недвижими вещи. А както се спомена, споразумението е спогодба, която пък представлява договор, сключен между страните по нея. Т.е., трябва да се спазва от всяка от тях. Така също, всички тези наведени в настоящото дело от жената възражения са преклудирани, погасени от ползващите се със сила на присъдено нещо, след влизане в сила, споразумение и решението, с което е одобрено то, в брачния процес.

В този смисъл не се споделя от съда и довода, че поради причината, че голяма част от кредита е послужила за погасяване на стари еднолични задължения на Т. и за закупуването на лек автомобил, останал след развода в негов дял, ако ответницата бъде осъдена по иска, предмет на настоящото дело, да плати на ищеца, с това плащане последния би се обогатил неоснователно. Така също, не е възможно, поне от текста на споразумението не може да се извлече, причината за подписването му- защо жената е подписала споразумение с такъв текст, конкретно в частта за погасяването на кредитора по договора от 2016-та година. А това и не е необходимо.

Не може да се приеме и мнението, че процесните задължения на Ж. към Т. са погасени по давност, с изтичането на кратката, тригодишна такава. Според ответницата тази е приложимата давност, защото погасителните вноски са за периодични плащания. Съдът е съгласен с последното /и е така, защото то е записано в задължително тълкувателно решение на ВКС, а не защото това е принципното разбиране на съдията-докладчик по въпроса/. Това обаче би било вярно, ако бе възражение на кредитополучателя срещу претенция на банкатакредитор. Т.е., погасителните вноски по процесния договор са в полза на банката, те представляват задължения към банката и се погасяват със споменатия давностен срок в отношенията банка- кредитополучател. Не и във вътрешните отношения между кредитополучателите като солидарни длъжници, в частност в светлината на чл. 127 от ЗЗД.

Няма как да се сподели и възражението, че извършвайки трите значими по размер плащания и погасявайки по този начин предсрочно дълга, Т. е действал като да е водил 3 чужда работа без пълномощие, и с това е увредил Ж.. Всъщност, мъжа е действал съвсем правомерно, като се има предвид, че той и ответницата са солидарни длъжници, което и означава, че кредитора може да иска изпълнение на задължението от кой да е от солидарните длъжници и то изцяло. От друга страна, споразумението на мъжа и жената за това как ще погасяват занапред задължението по договора за кредит, доколкото е сключено без участието на кредитора, не го касае, а действа само за тях двамата, в техните отношения.

Така също, не се ангажираха доказателства за това Ж. да е претърпяла вреди- какви и в какъв размер.

Въобще не е състоятелен довода, че ответницата не дължи на ищеца, тъй като последния не е имал достатъчно парични средства, та да внесе в банката толкова пари /17 979лв./.

За размера на задължението- това е цената на иска, в случая 8989.50лв. От ангажирани по делото доказателства се установи, че след прекратяването на гражданския брак между двамата с развод, Т. е внесъл по сметка на банката-кредитор общо – 17 979лв., на три пъти- вносните бележки, представляващи листи №№ 15,16 и 17 от делото.

Половината от нея е 8989.50лв.- колкото е претенцията на мъжа. А е половината, защото двамата са солидарни длъжници по договора за кредит, и са двама, а съгл.чл.127 ал.2 от ЗЗД, това, което се дължи на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. В случая солидарността може да произтича освен по силата на закона /поради факта, че мъжа и жената са били съпрузи при подписване на договора за кредит/, също и да е договорначл.121 ал.1, предл.второ от ЗЗД, защото в самия договор за кредит е предвидено, че двамата отговарят за изпълнение на всички задължения в условията на солидарност.

При горните съображения съда намира иска основателен и ще го уважи, изцяло.

Изцяло и защото ще присъди сумата ведно със законната лихва- както е поискано в исковата молба, считано от депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК пред съда. Така е, защото законната лихва представлява обезщетението, което длъжника дължи на кредитора си за вредите, които последния търпи от забавата в плащането. А съгласно чл. 422 ал.1 от ГПК, иска се счита предявен от датата на депозиране на заявлението /по чл.410 или чл.417 от ГПК/ пред съда. Така също, константна е съдебната практика, че исковата молба кани към изпълнение, т.е поставя в забава.