Решение № 1994 от 27.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1994 гр. Пловдив, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330114461 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от З. И. Р. ЕГН **********, с адрес ******, чрез адв. Д. М., против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от ****** Н. П., с която е предявен иск за признаване за установено, че сключения между страните Договор за паричен заем ****** от 10.06.2025 г. е нищожен на основания чл. 26, ал. 1, ЗЗД вр. чл.

22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 7, ал. 5 от Договор за паричен заем ****** от 10.06.2025 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за паричен заем №****** от 10.06.2025 г., по силата на който му е предоставена сума в размер от 700 лв., при обща дължима сума от 792,21 лв., при срок на договора от 23 месечни вноски. Поддържа се, че съобразно чл. 7, ал. 5 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 403,79 лв. Ищецът счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че предвид представките, при които става изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за кредитора. Изтъква се, че разписаната в договора неустойка следва да бъде включена при формиране на 1 приложимия по договора ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя.

Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над петкратния размер на законната лихва и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се и че гореизложеното представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Досежно клаузата за неустойка, поддържа, че същата противоречи на добрите нрави и нарушава принципа за справедливост, тъй като води до значителна нееквивалентност между престациите по правоотношението и до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. В тази връзка и с оглед високият размер на неустойка спрямо главницата по кредита се достигало и до нарушение на чл. 143, т. 5 и т.

19 ЗЗП. Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като прехвърляла риска от неплатежоспособност на длъжника върху самия него. По този начин счита, че неустойката се явявала добавък към възнаградителната лихва и водела единствено до обогатяване на кредитора. Моли се исковата претенция да бъде уважена. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва претенцията. По същество отрича съществуването на твърдените пороци на договора или отделните му клаузи. Твърди, че са спазени изискванията, регламентирани в чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК. Заявява, че уговорената между страните по договора за кредит неустойка не е и не би могла да бъде включена в ГПР по кредита. Посочва, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора, а оспорената от ищцата неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител. Неустойката била индивидуално уговорена, като клаузата била напълно ясна и разбираема, уговорена във фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й. Излага твърдения, че предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е практика, която не води задължително до неравноправие в правата и задълженията на страните. Сочи, че процесният договор е сключен по волята на ищеца, като същият е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка. Смята, че с тази клауза се защитавали в пълна степен правата на потребителя. Ответникът счита, че процесната неустойка не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че кредитополучателят е имал възможността да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и в този смисъл клаузата е индивидуално уговорена. Счита, че предвид наличието на трайни отношения между потребителя и ответното дружество и 2 сключването на няколко договора при идентични условия, е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Не била налице и заблуждаваща търговска практика.

Излага аргументи, че е налице недобросъвестност от страна на ищеца. С оглед на изложеното, моли предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

Претендира разноски по делото.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По делото не е спорно сключването между ищеца З. И. Р., като кредитополучател, и „Сити Кеш” ЕООД, като кредитодател, на договор за обезпечен потребителски кредит ****** / 10.06.2025 г., за сумата от 700 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 49 % и годишен процент на разходите – 64,02 %, с посоченото в исковата молба съдържание. Последното е видно и от представения по делото препис от договора за кредит и приложенията към него. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора, кредитополучателят се задължавал в едноседмичен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения – едно или две лица за поръчители, които да отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 3 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 2 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени договори за заем, сключени с Кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

При непредоставяне на едно от посочените обезпечения в предвидения срок, се начислява неустойка в размер на 403,79 лв., съгласно чл. 7, ал. 5 от Договора.

Спорният въпрос между страните се заключва относно действителността на процесното заемно правоотношение и конкретно на уговорената в чл. 7, ал.

5 от Договора клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение. В тази насока съдът намира, че доколкото се установява възникването между ищеца и „Сити Кеш” ЕООД на облигационна връзка по силата на договор за обезпечен потребителски кредит ****** / 10.06.2025 г, с визираното по-горе съдържание, то З. И. Р. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това се ползва и със законоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

При отчитане на горното, то за основателни се намират твърденията в исковата молба за нищожност на процесната договорна клауза за неустойка на 3 основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото същата води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита, като възраженията на ответното дружество в обратна насока се намират за неоснователни. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 7, ал. 5 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. По делото обаче е обявено за безспорно между страните обстоятелството, че тя не е включена при изчисляване на процента на разходите. Вещото лице изрично е посочило, че като разход по кредита при формирането на процента на оскъпяване е взета предвид единствено възнаградителната лихва. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК. Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва (в случая неустойката надвишава 1/2 от самата главница при срок на договора по-малък от една година), то нарушена се явява и забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

При съобразяване с гореизложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно установителният иск за нищожност на договора за кредит се намира за основателен и като такъв ще се уважи. Доколкото се уважава главния иск, то не е налице вътрешно 4 процесуалното условия за разглеждане и на евентуалния иск за нищожност на процесната клауза за неустойка.

Относно разноските:

При този изход на спора по установителния иск разноски ще се присъдят в полза на ищеца З. И. Р., съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, а именно сумата 25,56 евро за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и съобразно представения Договор за правна защита и съдействие, в полза на на адв. Д. В. М. следва да се присъди сумата от 184,07 евро с ДДС за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца.