Решение № 474 от 10.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 474 гр. София, 10.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20211100506375 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 10.03.2021г., постановено по гр.д. № 14964/2020г. на СРС, ГО, 40 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу В.Б. К. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 4 629, 13 лева - главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “*********, абонатен номер ******, за периода от 01.10.2016г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК; за сумата от 459, 47 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 15.09.2017г. до 28.11.2019г. и за сумата от 62, 31 лева – цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2016г. до30.04.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 71911/2019г. по описа на СРС, ГО, 40 състав. Със същото решение 1 са отхвърлени предявените искове за главница за разликата над сумата от 4 629, 13 лева до пълния предявен размер от 4 891, 51 лева и за периода от 01.05.2016г. до 30.09.2016г. /като погасен по давност/; иска за лихва за забава - за разликата над сумата от 459, 47 лева до пълния предявен размер от 485, 51 лева /като погасен по давност/ и изцяло иска за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение /като неоснователен/.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника В. Б. Н. /преди К./, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Изрично е посочено, че въззивницата е оспорила твърдението на ищцовото дружество, че е клиент на топлинна енергия за битови нужди. В производството не били представени доказателства за собственост или за учредено право на ползване върху топлоснабдения имот. Независимо от това първоинстанционният съд е базирал изцяло решението си на база индиции и е приел, че ответницата е в облигационни отношения с насрещната страна. Навеждат се доводи, че според константната практика на ВКС собствеността върху имот се установява с нотариален акт или с договор за продажба на държавен недвижим имот и всички други документи представляват единствено индиции за титулярството в правото. В този смисъл счита, че представеното писмо от СО, в което е посочено, че процесният имот е бил продаден на ответница, не удостоверява принадлежността на правото на собственост върху имота в патримониума на ответника. На следващо място, излага, че по делото е представена и заповед за настаняване на ответницата като наемател в процесното жилище, което доказателство не било обсъдено от първоинстанционния съд. В обобщение е направен извод, че ищцовото дружество не е доказало по реда на пълното и главно доказване, че ответникът е собственик на имота и в това си качество като клиент на топлинна енергия за битови нужди е встъпило в договорни правоотношения с топлопреносното предприятие. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето становище за 2 неоснователност на въззивната жалба.

Третото лице – помагач не изразява становище по жалбата.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.

150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.

Във въззивната жалба е релевирано оплакване за необоснованост на изводите на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за титулярството в правото на собственост върху процесния имот. Настоящият съдебен състав счита оспорването за неоснователно по следните съображения:

По делото са приети писмени доказателствени средства, неоспорени от ответницата, които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен извод, че тя е титуляр на правото на собственост върху процесния топлоснабден имот. Този извод се налага при съобразяване на представения списък на етажните собственици към протокол от общо събрание на етажната собственост на сграда, находяща се в гр. София, жк „*******, проведено на 17.09.2002г., в който В.Б. К. е удостоверила /с полагане на подпис/ в 3 качеството си на собственик на процесното жилище съгласието си за монтиране на индивидуални разпределители разход отопление в имота.

Приети са и формуляри за отчет на уреди за дялово разпределение за сезон 2016г - 2017г., 2017 - 2018г. и за 2018 – 2019г., неоспорени от ответница, които са подписани от клиента В. Б. Н.. Доколкото тези частни документи не са оспорени от техния автор и в приложение на нормата на чл. 180 от ГПК, следва да се приеме, че изявленията в тях са направени от лицето, посочено за техен автор. Предвид обстоятелството, че с тях са удостоверени неизгодни за издателя обстоятелства, те се ползат с доказателствена сила срещу него.

Посочените документи съдържат изявление, което представлява извънсъдебно признание на ответницата, че е титуляр на правото на собственост върху топлоснабдения имот. Същите обстоятелства се установяват косвено и от данните, съдържащи се в писмо от 13.10.2016г. на кмета на СО – район Люлин, адресирано до ищеца, в което е посочено, че процесният имот /бивша общинска собственост/ е продаден на В.Б. К. с договор за покупко-продажба от 21.12.2001г. Удостоверените в писмото обстоятелства, изходящо оп продавача и бивш собственик на имота, не са оспорени от ответника, включително и относно обстоятелството, че е страна по договор за покупко-продажба от 21.12.2001г. с предмет – процесният топлоснабден имот. Представената по делото настанителна заповед, издадена в полза на В.Б. К., касае период преди процесния. Цитираната заповед на кмета на район Люлин е с № Ж-04-В-018/20.06.2000г. и поради неотносимост към предмета на спора правилно първоинстанционният съд не е обсъждал нейното действие. Въззивникът не твърди, нито установява, че след придобиването на собствеността върху имота през 2001г. се е разпоредил с правото на собственост или вещното право на ползване върху същия за исковия период. Следва да се има предвид, че предмет на предявения иск не е спор за собственост върху имот, поради което непредставянето на нотариален акт за признаване или за прехвърляне на вещни права върху имота, не обосновава извод за неоснователност на предявения иск. В случая е предявен иск за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на цена на доставена в имота топлинна енергия, при заявени от ищеца твърдения за съществуването между страните на презюмиран договор, възникнал с оглед качеството на ответника - собственик на топлоснабдения имот. Ето защо извънсъдебното признание относно титулярството в правото на собственост, 4 обсъдено наред с изявлението на праводателя на ответницата, в своята съвкупност са достатъчни за формиране на извод относно възникването на облигационно правоотношение между ищеца и ответницата в качеството й на собственик на топласнабден имот в сграда в режим на етажна собственост.

Ето защо на етапа на въззивното производство съдът следва да изходи от установеното в първоинстанционното производство обстоятелство относно титулярството в правото на собственост върху процесния имот в патримониума на ответника. С оглед изложеното се налагат следните правни изводи:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, 5 например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.

Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

В конкретния случай се налага извод, че е установено принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът В.Б. К. дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.