Определение № 3128 от 02.07.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3128 гр. Варна, 02.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. Иванова като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20253100501149 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274 във вр.чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище гр.София, чрез юрк. М.М. срещу Определение № 3453/14.03.2025г. по гр.д. № 9692/2024г. по описа на Варненски районен съд, с което е оставенa без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение в частта за разноските на Решение № 4712/28.12.2024г., постановено същото дело, на осн. чл.248, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател навежда оплаквания, че при преценката относно основанията за изменение на решението в частта за разноски, районният съд не е съобразил кумулативна наличност на предпоставките по чл.

78, ал. 2 от ГПК. Сочи се, че предявеният от ищеца иск е признат за основателен и е признато за действително погасено правото на принудително изпълнение поради настъпила погасителна давност в полза на длъжника. На следващо място, посочва, че е налице и втората кумулативна предпоставка съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, тъй като ответникът не само е признал за основателен иска в срока за отговор на исковата молба, но и с поведението си представляваното от мен дружество не е дало повод за завеждане на делото. В тази насока счита, че не може да се квалифицира като повод за завеждане на делото подадената информация в ЦКР на БНБ за процесното задължение, тъй като регистрираните по реда на чл. За от ЗКИ лица са длъжни да събират и подават към ЦКР информация в електронен вид за всички кредити на техните клиенти и за настъпилите изменения по тези кредити до окончателното им погасяване съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредба № 22/16.07.2009 г., издадена от Управителя на БНБ за Централния кредитен регистър.Цитира се съдебна практика.В заключение посочва, че „ЕОС Матрикс" ЕООД, в качеството на частен правоприемник на процесното вземане не е дало повод с процесуалното си поведение за завеждане на иск, тъй като след като е било прекратено образуваното изпълнително дело № 14202/2013 г. по описа на държавна съдебно-изпълнителна служба при PC Варна на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК през 2016 г. не са били предприети последващи действия, които да накърнят правата на длъжника по изпълнителното дело, чрез депозирането на молба за образуване на ново изпълнително производство. Отправя се искане да бъде отменено обжалваното Определение № 3453/14.03.2025 г. по гр. д. № 9692/2024 г. по описа на PC Варна, с което е оставена без уважение молбата с правно основание чл. 248 от ГПК. Алтернативно се иска да бъде намален размера на присъденото в тежест на дружество то адвокатско възнаграждение, тъй като счита същото за прекомерно.

Ответникът по частната жалба в срока по чл. 276, ал.1 от ГПК е депозирал писмен отговор, с който оспорва жалбата.

Частната жалба е депозирана в установения от закона срок (чл.248, ал.3 от ГПК), от лице, имащо правен интерес от обжалването, и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което се явява допустима.

За да се произнесе, съставът на въззивния съд съобрази следното:

1

Производството по гр. д.№ 9692/2024г. по описа на ВРС е образувано по предявен от Б.

Г. С. иск с правно основание чл. 439, ал.1 от ГПК за установяване в отношенията между страните¸ че ищецът Б. Г. С. , ЕГН ********** не дължи на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375 със седалище гр. София, сумата 4 390 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № *************** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК - 05.06.2013 г., договорна лихва от 168.65 лева, както и сторените по делото съдебно- деловодни разноски в размер на 1 087.19 лева, за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който по молба на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД е образувано изпълнително дело № 20133110414202 по описа за 2013 г. на СИС при ВРС Варна, вземането по който е прехвърлено на ответното дружество с договор за цесия от 18.01.2016 г., поради погасяване на вземането по давност.С исковата молба ищецът се е позовавал на прекратяване на изп. производството за вземането, поради настъпила перемпция. Интересът си от иска е основал на съществуващият в полза на кредитора изпълнителен титул.

С отговора на исковата молба ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е оспорил допустимостта на производството, а в условията на евентуалност при преценка за допустимост на иска, е признал същия. С постановеното по делото решение № 4712/28.12.2024г. предявеният иск е изцяло уважен, като разноските по делото/ 800 лв.адвокатско възнаграждение и 230.40 лв- държавна такса/ са възложени в полза на ищеца. За да възложи разноските в полза на ищеца, първоинстанционният съд е приел, че ответната страна, не е направила нужното за заличаване на задължението на ищеца в Централния кредитен регистър, поради което същият е станала повод за завеждане на делото. С молбата си по чл. 248, ал. 1 от ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД е поискало разноските да останат в тежест на ищеца, без да е направило искане за присъждането им в собствена полза. С определение по реда на чл.248 ГПК, съдът е оставил без уважение молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските, като е приел, че не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 от ГПК. Възлагането на разноските в полза на ответника, респективно тежест на ищеца, по уважения иск е предпоставено от кумулативното наличие на установените в закона две изисквания - с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда, разглеждащ спора по същество. По смисъла на чл. 78,ал. 2 от ГПК за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. В конкретния случай ответникът в срока за отговор е признал предявения иска. Спорно е наличието на втората предпоставка, а именно повода за завеждане на делото. Поначало поводът за завеждане на иска по смисъла на чл. 78,ал. 2 от ГПК се свързва с извънсъдебно претендиране, съответно отричане, на правото, на което се позовава или отрича ищецът по спора.

По делото към исковата молба са приложени два броя становища с изх.№ 01717/01.07.2024г. и изх.№ 02028/31.07.2024г. адресирани до Б. С. от „ЕОС Матрикс“ ЕООД.

Съобразно същите се установява, че преди завеждане на исковата претенция ищецът е поканил ответното дружество да заяви корекция на данните, които изпраща по реда на чл.10, ал.1 на Наредба № 22 от 16.07.2009г. за Централния кредитен регистър по отношение на водения в счетоводството на търговеца дълг на ищеца като отрази погасяването му по давност. Приет като доказателство по делото е отговорът на ответника, с който по същество не се приема искането на ищеца, като в отговор се посочва, че задължението е дължимо. По отношението на възражението за изтекла погасителна давност е изтъкнато, че дали за задължението е преклудирана възможността за принудително изпълнение или не е от компетенциите на съответния граждански съд. Доколкото в отговора на писмото ответното дружество не е взело конкретно становище по отношение възражението на длъжника относно настъпила погасителна давност, липсват данни за предприети активни действия за принудителното събиране на дълга, но не е и извършило корекция в подаваните данни, касаещи състоянието му, то следва да се приеме, че с извънсъдебното си поведение ответникът е дал повод за водене на иска. Това обосновава наличието на правен интерес за длъжника да установи със сила на присъдено нещо погасяването по давност на възможността за принудително изпълнение на вземането, което обстоятелство следва да бъде подадено като информация от търговеца към ЦКР при БНБ по силата на вменените му задължения, съгласно разпоредбата на чл.10, ал.1 от Наредба № 22. Затова правилно съдът е приел, че ответникът е признал иска с отговора на исковата молба, но е дал повод за водене на исково производство.

В исковото производство ответникът е навел възражение за прекомерност на 2 договореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, и което поддържа и в частната си жалба. Със задължителното за всички съдилища, на основание чл.633 ГПК, решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, обаче, се прие, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази Наредба минимални размери, отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Т.е въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително повисок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Или, както е прието и в Определение № 50015/16.02.2024 год. по ч. т. д. № 1908/2022 г., II т. о., размерите на адвокатските възнаграждения в Наредбата могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Съгласно преобладаващата съдебна практика при служебното определяне на възнаграждения, преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. В хода на съдебното производство между страните е липсвал спор относно основателността на въведеното с исковата молба възражение, а също и относно размера на вземането. По делото се установява, че е проведено едно съдебно заседание като след подаване на исковата молба ищецът чрез своя процесуален представител, както и в съдебно заседание не е ангажирал допълнителни писмени и/или гласни доказателства извън тези, на които се е позовал в исковата молба, съотв. приложил към нея; не са изготвяни съдебни експертизи или други процесуални действия. При съобразяване на всичко това, настоящата инстанция намира, че в полза на ищеца следва да бъде определена сума в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение, което се преценява за достатъчна да овъзмезди положения от адвоката труд по делото. Съобразно изложените съображения атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и постановен друг по същество, с който решението да бъде изменено в частта на разноските и присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение бъдат намалени на 400 лева, а в останала обжалвана част – по отношение на разноските за държавна такса – да бъде потвърдено.