Решение № 413 от 10.04.2024, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 413 гр. София, 08.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Янк. Иванова Вранеску

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска

Дачева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Мария Янк. Иванова Вранеску Въззивно гражданско дело № 20241000500142 по описа за 2024 година

С Решение № 5359/23.10.2023 г. по гр.д. № 3864/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-11 състав, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за недействителен спрямо ищеца З. П. А., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. * А, вх. *, ет. *, ап.

* , Договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 07.11.2014 г., обективиран в Нотариален акт № 162, рег. № 7298, нот.дело № 329/2014 г. на нотариус В. В., рег. № *** в НК, с район на действие Софийски районен съд, сключен между ответниците Н. А. А., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. * А, вх. *, ет. *, ап.

*, в качеството си на продавач, и Ж. П. А., ЕГН: **********, с адрес: с. ***, ул. „***“ № *, в качеството си на купувач,с който първата прехвърля на втората на 4/6 ид.ч. от следния недвижим имот: Апартамент № 3, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. София, община Столична, с адрес на имота: гр. София, район Студентски, бл. *А, вх. *, ет. *, ап. *, в сграда № 2, целият с площ:

76,67 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с прилежащи части: Зимнично помещение и 1,97% ид.части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот в който е построена сградата. и се осъждат ответниците в условията на разделност да заплатят на ищеца разноските по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 7 107, 50 лева, като всяка от тях дължи сума в размер на 3553, 75 лева. Съдебния акт е постановен в производство по повторно разглеждане на спора, след решение на ВКС № 45 от 29.3.22г.

1 постановено по гр.д.2205 от 2021 г. по реда на чл.307, ал.2, вр.чл.303,ал.1.т.5 ГПК.

Срещу решението е депозирана в срок въззивна жалба от жалбоподателката Ж. П. А., ЕГН: **********, чрез своя процесуален представител, на основание чл. 281, т. 3 ГПК.

Твърди се, че съдебното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилно отчитане на събраните по делото писмени и гласни доказателства в мотивите на решението. Въззиваемата жалбоподателка твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил, че липсва субективния момент за целена увреда на ищеца чрез сделката осъществена от ответниците, основна предпоставка за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД.

Излага съображения за невъзможността договарящите да съобразят вземане, което е възникнало една година след сключване на атакуваната сделка, като това не им е било известно. Моли съда да отмени изцяло първоинстанционното решение, като се отхвърли така предявения иск и претендира и сторените по делото разноски и от двете инстанции, като представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

С Определение 397 от 14.02.24г. като въззивен жалбоподател по спора на основание чл. 265, ал. 2 ГПК конституирана и Н. А. А., продавач по сделката, наред с жалбоподателя Ж. А.. Същата не излага съображения във връзка с жалбата.

Ответникът по въззивната жалба З. П. А., ЕГН: **********, чрез своя процесуален представител, взима становище по въззивната жалба в открито съдебно заседание от 07.03.2024 г. и с представени писмени блележки. Прави възражение относно наведените от жалбоподателя твърдения, че първоинстанционният съд не е отчел субективния момент и несъобразеното плащане, извършено една година след процесната сделка. Прави възражение относно датата на възникване на задължението, както и твърдения за изготвяне на Протокол от 02.12.2015 г. и Споразумение от 12.11.2019 г. с цел ползване от давностен срок, като ответникът твърди, че това споразумение се явява признание на дълга и че от датата на сключване е започнал да тече нов давностен срок на основание чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Възразява и по твърденията на жалбоподателката относно незнание за увреждащата сделка, като твърди, че е налице знание по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД предвид презумпцията, закрепена в разпоредбата. Моли съдът да отхвърли въззивната жалба и претендира сторените разноски.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - само в обжалваната му част, а относно проверката на правилността му той е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай няма възражения по допустимостта на съдебния акт, решението е постановено от компетентен съд, по предявения от страна иск, в законовата писмена форма, като същото е мотивирано, поради което е допустимо. При тези правомощия и като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по делото, по материалния спор Софийският Апелативен съд намира следното:

На 13.11.2019 г. е предявен иск с правно основание чл. 135 ЗЗД от ищеца З. П. А. срещу ответниците Н. А. А. (продавач) и Ж. П. А. (купувач), с който ищецът иска да обяви 2 за относително недействителен спрямо него договора за покупко-продажба на 4/6 идеални части от недвижим имот - апартамент от 07.11.2014 г. между двете ответници със запазване право на ползване в полза на Н. А.. Излагат се твърдения, че с това разпоредително действие ответницата Н. А. е увредила своя кредитор за сторените от него подобрения в процесния имот за периода 2007-2014г. на стойност 46 956, 61 лева, извършени в имота докато е пребивавал там. Намира, че така тя е намалила имуществото си, което служи за удовлетворяване на кредиторите. Моли съдът да обяви за относително недействителен спрямо него процесния договор. Претендира да му заплатят сторените разноски.

Ответницата Н. А. А. признава, чрез подадения от нея отговор исковата претенция.

Ответницата Ж. П. А., при повторното разглеждане на делото, оспорва изцяло така предявения иск, както относно вземането, така и относно наличие на знание за същото, както и че ищеца е удовлетворен, чрез получаване на 2/6 ид.части от имота.

Не се спори между страните, че същите са наследници на общ наследодател П.А., починал на 26.06.1989г.. Същият е оставил за наследници своите деца - ищецът З. А. и ответницата Ж. А., които са брат и сестра, както и своята съпруга и тяхна майка Н. А..

Няма спор, че след смъртта на П. А., единствен собственик на останалия в наследство имот апартамента в жк.Младост 1 е Н. А., която получава по завещание, макар и по-късно обявено, дела на починалия си съпруг. Н. А. е прехвърлила чрез покупко-продажба 4/6 от апартамента на дъщеря си Ж. А. на 07.11.2014г. с нот.акт № 162 , дело № 329/ 2014г., на нотариус В.. Имало е спор за действителността на сделката, но предявените искове на Н. А. срещу Ж. А. за прогласяване нищожност на договора поради липса на основание за сключването му, поради липса на съгласие, липса на форма - непрочитането на съдържанието на нотариалния акт и за унищожаването му като сключен в резултат на измама, са отхвърлени като неоснователни и решението от 29.06.2018г., постановено по гр.д.16594 от 2015г. , СГС, 1-14 св. е влязло в сила на 14.05.2020г..

Н. А. е прехвърлила на сина си З. А. останалата една трета идеална част от имота срещу задължение за издръжка и гледане на 4.12.2015г.. Видно от съдържанието на нотариалния акт № 26, д. 215 от 2015г. на нотариус Ш., по тази сделка ищецът по иска е поел задължението срещу получените идеални части от имота да полага грижи и внимание към майка си, като я подпомага материално и морално за в бъдеще, но изрично е признато и че от 2000 г.и до момента на сделката същия е полагал грижи за нея. Предвид на това неоснователни са твърденията на въззивната жалбоподателка, че той е получил собствеността върху идеалните части за минали и вече положени грижи, т.е. с тази сделка да му е заплатени за извършените подобрения в недвижимия имот. Поетите ангажименти са за в бъдеще и те касаят грижите спрямо физическото лице прехвърлител, а не подобренията в имота. И при двете сделки Н.А. е запазила правото си на ползване върху имота. Както правилно приема и Софийски градски съд, I-11 състав, прехвърлените в полза на ответника по въззивната жалба З. А. 2/6 ид.ч. от процесния недвижим имот не представляват даване вместо изпълнение за погасяване на парично вземане. Съгласно чл. 65 ЗЗД, кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото. Още повече 3 договорът за покупко-продажба на идеални части то недвижим имот срещу запазване право на ползване между З. А. (купувач) и Н. А. (продавач) е възмезден със задължение за гледане и издръжка на поемателя в полза на прехвърлителя, както се посочи и по-горе и в нотариалния акт на същата сделка не е записано изрично изявлението на А. по повод факта, че приема по този начин изпълнението на вземането, което майка му дължи.

Пред първата инстанция са изслушани показанията на двама свидетели, внуци на Н.

А.. От показанията и на двамата свидетели е видно, че в имота е имало извършени подобрения и, че те са извършени в периода , в който З. А. е живял в апартамента заедно със своята майка – за периода след 2000 г. и до 2014г., когато се е осъществила първата сделка.

Представени са към исковата молба протокол за подобрения от 2015г., в който се прави признание от Н. А. за вида и стойността на подобренията, подписано от З. и Н. А. и нотариално заверено споразумение от 12.11.19г., отново подписано от тях, с което отново е направено признание на задълженията за подобренията в имота на стойност 46 956.61 лв..

Предвид признанието на вземането един ден преди завеждане на исковата молба през 2019г. от Н. А. с нотариално завереното споразумение, то вземанията за стойността на подобренията не са погасени по давност. Същата признава съществуването на това задължение и с отговора на исковата молба.

Съгласно чл. 135, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Утвърдено и с ТР № 2/2017 г. от 09.07.2019 г. по т.д. № 2/2017 г. е разбирането, че искът по чл. 135 ал.1 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор, в случая такъв с парично вземане /ППВС № 1 от 29.03.1965 по г. д. № 7/1964г./.

Касае се за облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора” по чл.133 ЗЗД. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора увреждащите действия на длъжника. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), но се счита за недействителна по отношение на кредитора - ищец. Съответно той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя.

Основния спор по така предявения иск по чл.135 от ЗЗД е явява ли се З. А. кредитор на своята майка, за стойността на подобренията извършени от него в имота на майката и съответно оборена ли е презумпцията за знание на задълженията към него при прехвърляне на двете - трети от имота от Н. А. на Ж. А., съответно за увредата на кредитора. СГС в своето решение прави подробно обсъждане на фактите и ги подвежда под фактическия състав на чл.135 от ЗЗД, като се мотивира и обосновава правните си изводи и със практика установена с решения на ВКС. Цитира ТР 2 от 2019 г. по т.д. 2 от 2017г., относно вида на Павловия иск като средство за защита на кредитора , сочещо, че самото вземане не е предмет на иска, а то само обосновава материално-правната легитимация на кредитора, 4

Решение 639 от 2010г. по д.754 от 2009г. и Решение 18 от 4.2.15г. по гр.д.3396 от 2014г. относно това, че всяко едно отчуждаване на имущество е от значение, независимо с какво имущество разполага отчуждителя. СГС подробно обсъжда и презумпцията за знание за увреда между страните по прехвърлителната сделка спрямо кредитора, установена в чл.135, ал.2 от ЗЗД, като се позовава и на Решение 171 от 14.07.21г. по д.№ 1201 от 2010г..