Решение № 99 от 20.09.2024, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Дряново, 20.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Е. Дишева при участието на секретаря Кремена Димитрова като разгледа докладваното от Е. Дишева Гражданско дело №

20224220100193 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

В исковата молба на Т. Д. Д. от с. ***, общ. Горна Оряховица, ул. ***, чрез пълномощник адв. Д. М. М., гр. София, ж. к. ***, срещу „Мъни плюс мениджмънт“ АД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София, ул. ***, представлявано от А. Л. Й. и Р. Й. Д., се излага че на 02.12.2020 г. страните сключили договор за паричен заем № М0000003328, като се договорили отпуснатият заем в размер на 8200 лв. да бъде погасен на 72 бр. месечни погасителни вноски. Годишният лихвен процент бил в размер на 41 %, а ГПР в размер на 49,73 %. Твърди се, че ищцата изплатила цялата сума, съставляваща главницата по договора.

В чл. 18 ал. 2 т. 7 страните уговорили, че потребителят се задължава в срок до 3 дни след сключване на договора да предостави на кредитора „документ за доходите“, с подпис и печат на издалите го лица и/или компетентните органи, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на потребителя в представеното искане за отпускане на кредит, използвани за преценка кредитоспособността му.

Кредиторът може да откаже да приеме представения документ, в случай, че не отговаря на изискванията на дружеството. Съгласно чл. 18 ал. 2 т. 8 от договора за неизпълнение на ангажимента за предоставяне на документ, кредитополучателят дължи сума в размер на 2952 лв., която неустойка се заплащала разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. В клаузата по договора било записано, че потребителят се съгласява, че посочената сума се заплаща, за да може кредиторът да наеме човек, 1 който да следи за точното ичпълнение на задълженията по договора: да следи за извършените плащания, д а провежда телефонни разговори с потребителя, на които, съгласно договора, потребителя бил длъжен да отговаря, посещения в дома на потребителя и други действия в полза на кредитора.

Наведени са твърдения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма.

Нарушено било изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. На ищцата не било предоставено копие от Общите условия, което било нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не бил подписан на всяка страница.

Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, който бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, послужили за изчисляването му. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР и кои компоненти били включени в него, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, но не ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи, в това число възнаградителна лихва и неустойка за наемане на служител, водели до различен размер на ГПР от посочения. В случай, че в ГПР бъде включена неустойката по чл. 18 от Договора, то същият би бил в размер на 61 %, а ГЛП 48,5 %. Поради изложеното счита, че размерът на ГПР е грешно посочен в договора, като действителният такъв е над предвидения в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В случая на длъжника се вменявало задължение да представи документ, касаещ имущественото му състояние, едва след като кредитът бил отпуснат.

Ако не сторел това се начислявала неустойка, т. е. дългът му нараствал и опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Кредиторът следвало да изиска този документ преди сключване на договора и в случай, че прецени, че длъжникът не е отговаря на определени изисквания да откаже да сключи договора.

Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с 2 претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите обезщетителна и санкционна функция и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, поради което била нищожна. Нещо повече, като вреди за кредитора били посочени: „човек, който да посети дома“, „човек, който да се обажда на длъжника, който длъжник е длъжен да отговаря на обажданията.“

Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.

Претендираната неустойка се явявала уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на ГПР. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – непредставен документ, от което обаче не произтичали вреди и неустойката възмездявала „нищо“. Кредиторът комбинирал няколко неравноправни клаузи - такса посещение в дома, такса телефонен разговор и др. в една и събирал такса за непредставяне на документ, който следвало да изиска преди отпускане на кредита.

Кредиторът начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Твърди се, че нито една от страните нямала реално намерение документът да бъде предоставен. Счита, че ако кредиторът действително е имал за цел да получи документа, е могъл да отложи даването на кредит или становището си по отпускането му, каквато била обичайната практика при предоставяне на кредити.

Дори да се приемело, че страните допускали възможността потребителят да предостави изискания документ, служител на ответника да го приеме за годен и неустойката да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Дори и при непредоставяне на документа, договорът продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Кредиторът посочвал, че непредоставянето на „документа“ ще доведе до вреди, изразяващи се, освен в „посещение до дома и телефонни обаждания", до наемане на лице, което да следи за срочното плащане на вноски, обслужване на кредит и т.н. Тоест кредиторът събирал такса за обслужване и управление на кредита.

Съгласно чл. 10а, ал .2 от ЗПК кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тази клауза не била индивидуално уговорена и била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК ответникът не включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, 3 плащала се периодично и трябвало да бъде част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както бил посочен в договора. Налице било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тьй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла па чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл решение от 15.03.2012 г. по дело С2-453/10 на СЕС.

На следващо място се твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителна лихва, в който се включвала начислената неустойка, бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.

Недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор по аргумент на чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК.

За срок от 72 месеца ищцата следвало да заплати сума в размер 25 179,92 лв., при предоставена сума в размер на 8 200 лв., тоест кредиторът генерирал печалба в размер на 16 979,92 лв. Налице била разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата реално следвало да върне.

Липсвали каквито и да било условия за прилагането на ГЛП и базата, върху която се начислявал – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.

Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване за общия размер на дължимата възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на потребителя и била основание за недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следвало на ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на чл. 11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от 4 съществените реквизити водела до недействителност на договора на специалните основания по чл. 22 ЗПК, последица от което било връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. Неизпълнението на задължението на кредитодателя да предостави на потребителя изискуемата информация, водело до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора. Клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации. В чл. 19.4 от Договора била уговорена още една нищожна неустойка. В случай на неизпълнение по договора, ищцата следвало да плати нова неустойка в размер на 100 лв., за да може кредиторът да проведе консултация с юрисконсулт, на когото плащал заплата. Съгласно чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита". Дори да се приеме, че процесният договор бил валиден и действителен, то отделни клаузи от него били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.

26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Това била клаузата, с която на ищцата била наложена процесната неустойка