Определение № 30363 от 17.07.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 30363 гр. София, 17.07.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110150491 по описа за 2024 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 17.07.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 50491/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 187354/29.05.2025 г. от Д. Я. Б., Я. Б. Г., В. Д., В. П., К. А.

Г., В. З. Ш., С. Б. П., М. К. Я. и К. Г. С. за изменение на Решение № 8417/12.05.2025 г., постановено по гр. д. № 50491/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърдят, че претенциите в случая са били основателни, но съдът ги е отхвърлил единствено поради плащане в хода на процеса от ответника, поради което последният бил станал причина за производството. Поддържа, че са ангажирани доказателства за реално сторени деловодни разноски в размер на сумата от по 400,00 лева за всеки от ищците.

Навежда доводи, че ответника е заплатил частично дължимите разноски. Излагат съображения, че в случая се касаело за минимално адвокатско възнаграждение, което било определено съобразно НМРАВ. Твърдят, че с оглед поведението си ответника бил станал повод за завеждане на производството, поради което се дължало адвокатско възнаграждение в пълен размер. Искат изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се твърди, че правилно съда бил приел, че дължимото възнаграждение е в размер на 200,00 лева.

Поддържа, че претендирания размер на адвокатското възнаграждение е прекомерен, като обосновава, че в случая не се касаело за производство, което да представлява фактическа и правна сложност. Развива подробни доводи, че с оглед решения на СЕС не се дължал размера на претендираното адвокатско възнаграждение, вкл. и като се взе предвид ниският материален интерес по делото. Развива аргументи във връзка с действието на решенията на СЕС. Иска молбата да бъде оставена без уважение.

1

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в срока по чл.

248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК, поради което е процесуално допустима. По същество съдът намира следното:

В мотивите на Решение № 8417/12.05.2025 г., постановено по гр. д. № 50491/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, настоящият съдебен състав е счел, че по отношение на дължимите разноски, съдът намира, че при този изход на правния спор, доколкото действително ответника е станал причина за производството по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК, то право да искат присъждането на деловодни разноски имат само ищците. В случая обаче, съдът счита, че доколкото същите са признали, че им е заплатена на всеки от тях сумата от по 200,00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, то същото е изцяло заплатено. Този извод се основава на факта, че е налице възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК, като настоящото производство не съставлява нито фактическа, нито правна сложност. А според схващанията на настоящият съдебен състав принципно сумата от 450,00 лева (по 50,00 лева за всеки ищец) – общо за всички ищци би била достатъчна с оглед осъществената процесуална дейност от процесуалният им представител, както и липсата на фактическа и правна сложност на делото. Нещо повече - на съда е служебно известно, че адв. Б. води множество идентични дела срещу същия ответник, като практически производтвата не целят действително плащане на обезщетения, а генерирането на деловодни разноски, което е в противоречие с правилото на чл. 3 ГПК. Следователно, тъй като е налице плащане на дължимото адвокатско възнаграждение и останалите деловодни разноски, дори в размер поголям от възприетия от съда – досежно адвокатското възнаграждение, то на ищците не следва да се присъждат деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставки, за да бъде изменено решението в частта за разноските.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за 2 изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.

Висшият адвокатски съвет представлява „сдружение от предприятия“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, тъй като съгласно чл. 113, ал. 2 ЗАдв. се избира от общото събрание на адвокатите в страната, което пък е избрано на представителен принцип и се състои от делегати от всички адвокатски колегии в страната. Упражняването на адвокатска професия от лице, невписано в адвокатска колегия, пък е забранено по аргумент от императивната норма на чл. 3, ал. 2 ЗАдв. С това Висшият адвокатски съвет отговаря на условията, установени от практиката на СЕС (в точка 46 - 49 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas), за да бъдат възприети решенията му, с които определя цени, като такива на „сдружение от предприятия" - той се състои от членове, които осъществяват икономическа дейност (процесуална защита срещу възнаграждение) и така представляват „предприятие" по смисъла на чл. 101, nap. 1 ДФЕС (виж. точка 46 решението по дело С3 399/09 Wouters и цитираната там предходна съдебна практика); неговите управителни органи се избират от членовете му, и техните решения са насочени към определяне на условията за осъществяване на икономическа дейност.

Следователно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, макар и да формално да е приета като нормативен акт, по смисъла на конкурентното право на ЕС представлява решение на сдружение на предприятия (изрично в този смисъл за правилата за квалификация на експерт-счетоводителите в Португалия СЕС се е произнесъл в точка 48 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas). Съдът на Европейския съюз е приел в точки 48 - 50 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С428/16, че решение, с което се определят минималните възнаграждения на всички адвокати в една държава-член на Съюза, е годно да ограничи конкуренцията на вътрешния пазар, и поради това правилата на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС са по принцип приложими към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото същата попада и в „твърдия" списък на решения, които винаги водят до ограничаване на конкуренцията, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 101, § 1, б. „а", предложение първо ДФЕС - определя покупни или продажни цени, то Наредбата на Висшия адвокатски съвет ограничава конкуренцията и би се явила необвързваща националните съдилища, съгласно правилото на чл. 101, § 2 ДФЕС (същото следва да се тълкува в смисъл, че актове, определящи минимални ставки, не обвързват националния съд, а дали тази липса на обвързаност води до нищожност на акта е въпрос на вътрешното право съобразно практиката на СЕС, установена в решението по дело 6/64 Costa v ENEL).

СЕС обаче допуска изключение от това правило, като излага в точки 40 - 44 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16, че когато държавата е натоварила частноправен орган да приеме с нормативен акт подобни минимални тарифни ставки, това може да бъде оправдано, ако тарифите се определят въз основа на „установени със закон критерии от обществен интерес". За да може да се приложи това изключение обаче, следва да се установи целта, с която са приети съответните разпоредби, както и дали предлаганите от Висшия адвокатски съвет минимални размери на възнагражденията са присъщи на (т.е. годни да постигнат) поставените цели и дали те засягат конкуренциятa в минимално необходимата за постигането на поставените цели степен (т.нар. тест за пропорционалност) изрично посочен в точки 52 - 55 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16.