Решение № 260186 от 09.09.2021, Окръжен съд - Кюстендил

Р Е

Ш Е Н

И Е

№

260186 гр. Кюстендил, 09.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Кюстендилски окръжен съд, в открито съдебно заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева

ЧЛЕНОВЕ: Евгения Стамова

Веселина Джонева при участието на съдебен секретар Симона Цикова, като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в.гр.д. № 124 по описа на КнОС за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 264131/19.02.2021 г. от Дом за пълнолетни лица с физически увреждания /ДПЛФУ/„Ильо Войвода“ гр. Кюстендил, чрез пълномощника адв. А.П., насочена против решение № 260079 от 04.02.2021 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 1101/2020 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен акт РС –

Кюстендил е осъдил Дом за пълнолетни лица с физически увреждания „Ильо Войвода“ – Кюстендил, вписано в ТР при АВ с ЕИК 00026115170579, с адрес гр. Кюстендил, ул. „Прогона“ № 14, представлявано от Анелия Велинова – директор да заплати на Л.Н.М., ЕГН: **********, с адрес *** сумата в размер на 4000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в следствие трудова злополука, настъпила на 11.01.2020 г., при която ищцата паднала и получила увреждания, както следва: фрактура на първа фаланга на 4-ти пръст на лявата ръка, както и мекотъканна контузия на пръста – оток и кръвонасядане на меките тъкани на пръста и по-дълбоки охлузвания или повърхностни разкъсно-контузни рани по кожата по гръбната му повърхност, както и контузия на дясното бедро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2020 г. – датата на причиняване на увреждането, до окончателното й изплащане, като е оставил без уважение иска за горницата над уважения размер за главницата до пълния претендиран такъв от 5500 лева, като неоснователен и недоказан. Осъдил е ДПЛФУ „Ильо Войвода“ гр. Кюстендил да заплати на Л.Н.М. сумата от 294,55 лева, представляваща разноски по водене на делото съобразно уважената част от иска, както и да заплати на Държавата, по Бюджета на съдебната власт, чрез сметката на КРС, държавна такса в размер на 160 лева, 200 лева - заплатено от Бюджета на съда възнаграждение на вещо лице, както и 5 лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Осъдил е Л.Н.М. да заплати на ДПЛФУ „Ильо Войвода“ – Кюстендил сумата от 95,45 лева, представляваща разноски по водене на делото съобразно отхвърлената част от иска.

Въззивната жалба е бланкетна, без в нея да се релевират конкретни доводи за порочност на обжалваното решение.

Въззивникът твърди, че обжалваното решение е явно несправедливо, постановено при противоречива фактическа обстановка и в противоречие с константната практика на съдилищата. Твърди се, че присъденото обезщетение е в изключително завишен размер.

По същество се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск.

Алтернативно се претендира намаляване размера на присъденото обезщетение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Л.Н.М., ЕГН **********, чрез процесуалния й представител адв. С.М. ***.

В отговора въззиваемата изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че сочените от въззивника основания за отмяна на решението не са налице, а решението на първоинстанционния съд е мотивирано и постановено в съответствие с установената по делото фактическа обстановка. Позовава се на изложените в първоинстанционното производство доводи в писмената защита. Иска се потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Претендират се разноски сторени във въззивното, производство.

ОС-Кюстендил, като се запозна с материалите по делото, счете, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

При служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При извършване на въззивен контрол за правилност на същото в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящият състав, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, счита, че обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Решаващият състав намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея.

В производството пред районния съд Л.Н.М. е предявила против Дом за пълнолетни лица с физически увреждания „Ильо Войвода“ – Кюстендил иск с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за осъждане на ответника да й заплати обезщетение в размер на 5500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на трудова злополука, настъпила на 11.01.2020 г. с ищцата, при което същата е получила фрактура радии синистра на пръста на лявата ръка, както и претенция за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 11.01.2020 г. – датата на причиняване на увреждането до окончателното й изплащане.

Събраните доказателства в пълнота са правилно анализирани от първоинстанционния съд и не следва да бъдат преповтаряни от КнОС.

Не се спори между страните, че към процесната дата 11.01.2020 г. между тях е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен Трудов договор №

28/03.12.2018 г., по силата на който ищцата е заемала длъжност „медицинска сестра“ при ответника – неин работодател.

Трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 6 от 07.05.2020 г. на Директора на ДПЛФУ „Ильо Войвода“.

Не се спори, че на 11.01.2020 г. около 18.00 часа, по време на работа при изпълнение на служебните си задължения, ищцата се подхлъзнала в коридора и паднала, - 2 - при което получила сочените в исковата молба травматични увреждания.

Злополуката е призната като трудова с влязло в сила Разпореждане № 2/27.01.2020 г. на НОИ, ТП - Кюстендил на основание чл.60, ал.1 от КСО.

По делото е налице и декларация за трудова злополука, издадена от работодателя, констатираща факта на злополуката.

За всестранно изясняване предмета на спора пред първинстанционния съд са били ангажирани свидетелски показания на св. Н. М., св. Е. С. и св. Д. В. Прието е и заключение изготвено от назначената по делото съдебно-медицинска експертиза.

Въззивният съд следва да обсъди основните оплаквания относно правилността на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба на ДПЛФУ „Ильо Войвода“ и само по отношение на които ще се произнесе – по аргумент чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив.

Въззивната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, както бе посочено е бланкетна, като в нея не са изложени никакви конкретни оплаквания извън общата формулировка за неправилност в смисъл на незаконосъобразност и необоснованост.

При извършената от съда проверка на правилността на акта, при липсата на конкретни оплаквания, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен. В тази насока въззивната жалба е неоснователна. По отношение на предявения иск въззивният състав споделя правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Разпоредбата на чл.200 от КТ регламентира обективната безвиновна отговорност на работодателя за претърпени от работник или служител вреди, следствие на настъпила трудова злополука. По своята същност тази отговорност представлява особен случай на законодателно възлагане на риска от трудовото увреждане върху една от страните по трудовото правоотношение – работодателя. Три са елементите на фактическия състав за възникване на посоченото задължение: 1. наличие на трудова злополука;

2. претърпени вреди от работника или служителя и 3. причинна връзка между злополуката и претърпените вреди.

Доколкото с въззивната жалба се оспорва основателността на исковата претенция, алтернативно се възразява срещу размера на присъденото възнаграждение като прекомерно завишен, съдът следва да обследва кумулативното проявление на посочените по-горе елементи от фактическия състав на трудовата злополука и да прецени, при доказаност на претенцията, размера на дължимото обезщетение.

Съгласно чл.

55 ал.1 от КСО, трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт.

Редът за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки е нормативно установен в подзаконов нормативен акт и тъй като в случая, не е спорно между страните, че същият е бил спазен, може само да се отбележи, че при съблюдаване на нормативно заложената процедура, с Разпореждане № 2/27.01.2020 г. НОИ, ТП-Кюстендил, е приел за трудова, претърпяната от ищцата на 11.01.2020 г. злополука. ВКС в трайната си практика поддържа виждането, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука и е официален удостоверителен документ за установените в него факти.

В конюнктурата на изложеното настоящият въззивен състав споделя като правилен извода на КнРС за наличие на първата от гореизложените предпоставки – претърпяна злополука, имаща характер на трудова и причинила – както се установява от представените медицински документи и приетата СМЕ - увреждане на здравето, изразяващо се в увреждане на четвърти пръст на лявата ръка – фрактура радии синистра, мекотъканна контузия на пръста – отток и кръвонасядане на меките тъкани на пръста; контузия/натъртване на меки тъкани на дясното бедро.

Доказано е още по делото, че Л.М. е претърпяла вреди, които имат неимуществен характер и които са последица от получените й травматични увреждания. Последните са установени, както от представените медицински документи, така и от показанията на разпитаните пред КнРС свидетели и приетото заключение на вещо лице. Характерът, обемът и интензитетът на вредите са били правилно определени от районния съд.

Налице е причинно-следствена връзка между неимуществените вреди и настъпилата трудова злополука – същите са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в таза насока съдът кредитира изцяло приетото експертно заключение, в което експертът сочи, че уврежданията, са причинени от действие на тъп предмет /по механизма на удари с или върху такъв/, като е възможно да бъдат причинени по начина, съответстващ на описания такъв в исковата молба. Формиращи извод за наличие на причинна връзка между претърпяната трудова злополука и получените травми са и показанията на разпитаните по делото свидетели, в частност на св. В., която установява, че „видяла, че пръстите на едната ръка на ищцата след падането, били обърнати и вероятно счупени“. Св. М., макар неговите показания да бъдат ценени в хипотезата на чл.172 ГПК се кредитират от съда, доколкото са съотвестващи на събраната в производството доказателствена съвкупност и показанията на другите свидетели, също установяват, че при падането безименния пръст на лявата ръка на ищцата се обърнал нагоре, поставили й гипс, който бил премахнат след около 2 месеца.

При установена доказаност на предпоставките за ангажиране имуществената отговорност на работодателя за претърпяна от ищцата трудова злополука, съдът следва да се произнесе по въпроса за размера на причинените неимуществени вреди.

КТ не съдържа специални указания за начина на определяне размера на неимуществените вреди, поради което субсидиарно приложение следва да намерят общите разпоредби на облигационното право. Определянето на дължимата обезвреда е предоставено на съда по справедливост - чл.52 от ЗЗД. Тъй като обезщетението за неимуществени вреди е заместващо, а не компенсаторно, законодателят е предвидил в чл. 52 ЗЗД правната възможност на съда по справедливост да определи заместващата парична престация, която работодателят дължи на работника като обезщетение за изживените болки и страдания, които са закономерна последица от уврежданията, настъпили при трудова злополука. Както е посочено в раздел II на ППВС № 4 от 1968 г., определянето на размера следва да стане, след отчитане на характера на увреждането, начина на