Решение № 509 от 20.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 509 гр. С., 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530100305 по описа за 2025 година

Предявени са главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Ищецът - твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че бил страна по договор за потребителски паричен заем № 184099453/11.12.2024 г., който сключил с ответника, съгласно който получил сумата от 400 лева, при ГПР от 48.328%, при 6 на брой месечни вноски. Спрямо чл. 1.5 от договора, трябвало да заплати и такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем. Договорът бил нищожен на основание чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 10 и чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. На първо място на специалните основания по чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът бил нищожен, ако не били посочени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целия срок за кредита или променлив. Нарушението било още по-съществено доколкото в договора нямало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и била основание за недействителност на договора. На 1 следващо място процесният договор не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която разпоредба сочела, че договорът трябвало да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочвали взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, по определения в приложение № 1 начин. ГПР следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва, и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя, как бил образуван размера на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно били включени в него и как се формирал.

Съобразно ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдели инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая не ставало ясно, какво точно било включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса. Не ставало ясно дали същите били отразени в ГПР. Не ставало ясно изобщо, какво все включвало в ГПР. В случая в договора липсвала яснота досежно тези обстоятелства. Следвало да се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно, какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на такса. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо не било ясно, по какъв начин бил формиран, неясни били, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се 2 формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи, какво точно било включено в тях. Наред с това договорът бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за такса в размер на 400 лева, не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за такса към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата за такса се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, последният изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора, и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата за такса следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет 3 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, която била определена с ПМС № 426/2014 г. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договорът за потребителски паричен заем следвало да се прогласи за недействителен. Евентуално, клаузата на чл. 1.5 от договора, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, като съображенията му за това били на първо място, в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, бил той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била посочената практика на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип, била чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, начислената такса по чл.1.5 от договора, била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея, била в размер равен на получената сума на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност 4 и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така начислената такса била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на такса за разглеждане, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, начислената такса се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

С начислената такса по чл.1.5 от договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведели до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Наред с това начислената такса по чл. 1.5 от договора била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 24 ЗПК. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално.

Начислената такса по чл.1.5 от договора не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия него, по безспорен начин се установявало, че същата такса била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, и кредитополучателите 5 нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. С предвиждането на такива разходи за такса се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да бъдели включени в ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.