Решение № 4279 от 22.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4279 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251100511679 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 246709/16.07.2025 г. на ответника "Стик – Кредит" АД, ЕИК 202557159, срещу решение № 10579/05.06.2025 г., постановено по гр. дело № 20241110168785 по описа за 2024 година по описа на СРС, 151 състав, с което е уважен предявеният от ищцата А. Н. И., ЕГН ********** установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения с ответника договор за потребителски кредит под № 938025/17.03.2023 г.

Във въззивната жалба се излагат доводи за недопустимост на решението, тъй като е постановено по недопустим иск при липсата на правен интерес от предявяването му, доколкото за ищцата е съществувала възможност за предявяване на осъдителен такъв, имащ за предмет връщане на дадено при липса на основание, постигайки по този начин реализация на потребителската защита. Отправя искане за обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на производството делото. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна А. Н. И., ЕГН ********** е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Постъпила е и частна жалба с вх. № 292305/04.09.2025 г. на ответника "Стик – Кредит" АД срещу определение № 33993/14.08.2025 г., постановено по гр. дело № 68785/2024 г. по описа на СРС, 151 състав, с което е оставено без уважение искането му по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските. Оспорва се възприетият от първоинстанционния съд извод, че до приключване на устните състезания по делото ответникът не е релевирал възражение относно претендираните от ищцата разноски в т. ч. и обосновавайки го с 1 наличието на злоупотреба с процесуални права, поради което заявеното такова едва в рамките на процедурата по чл. 248 ГПК да е преклудирано, респ. да е недопустимо. В тази връзка се посочва, че за злоупотреба с процесуални права съдът следи служебно и не е необходимо да се направи изрично възражение за нарушаване на принципа на чл. 3 ГПК.

Конкретно се твърди, че от името на ищцата са подадени общо 27 искови молби срещу "Стик – Кредит" АД с цел възлагане в тежест на дружеството на разноски в прекомерен размер, разполагайки с възможността да получи съдебна защита в рамките на едно производство. Изброяват се номерата на всяко едно от делата, образувани въз основа на тях, отправяйки и искане за изискване и прилагане по делото на препис от исковите молби по тях. Счита се, че с образуването на множество отделни дела с нисък материален интерес се цени необосновано натоварване на насрещната страна с разноски, поради което се твърди, че се дължи само едно възнаграждение, което следва да се присъди еднократно, а претенциите за разноски по останалите дела да се оставят без уважение. Оспорва се размерът на присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение, позовавайки се на решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г. на СЕС, с което се приема, че предвидените с Наредба № 1/09.07.2004 г. размери нямат задължителен характер, а единствено служат за ориентир, при съобразяване на вида на спора, интереса, количеството извършена работа, както и фактическата и правна сложност на делото, но също така и формираната значителна по обем съдебна практика. Предвид изложеното се отправя искане за отмяна на обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, а при условията на евентуалност присъденият размер на разноските да се намали.

Насрещната страна по частната жалба - А. Н. И. с ЕГН ********** е подала отговор на същата, с който я оспорва. Излагат се доводи, че присъдените разноски се следват в нейна полза с оглед представените договор за правна защита и съдействие, фактура, касов бон и списък на разноските. Твърди се, че от страна на ответника не е направено своевременно възражение за прекомерност до приключване на съдебното дирене, поради което изложените едва в рамките на процедурата по чл. 248 ГПК доводи са преклудирани. Позовава се на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/22.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че съдът дължи произнасяне в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, каквато настоящата хипотеза не е. Обобщава, че съдът следи служебно за нищожността на сделката, имаща значение за решаване на правния спор, т. е. сделка, която е от значение за предмета на делото, а не за начина на разпределение на отговорността за разноските, тъй като този въпрос не е част от предмета на делото. Предвид изложеното отправя се искане частната жалба да се остави без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно - постановено е от законен съдебен състав 2 в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Във връзка с доводите във въззивната жалба относно неговата недопустимост, основани на твърдението, че ищцата А. И. не разполага с правен интерес от предявените установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на сключения с ответника договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия № 108/22.11.2022 г., евентуално на клаузата на чл. 29 от същия, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, доколкото за нея е съществувала възможност за предявяване на осъдителен такъв, имащ за предмет връщане на дадено при липса на основание, въззивният съд намира следното: обстоятелството, че ищцата може да предяви осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за платеното по нищожен договор или клауза не изключва възможността тя да предяви самостоятелен установителен иск за прогласяване на тяхната нищожност. Тази правна възможност е гарантирана на ищцовата страна, доколкото установяването нищожността на процесния договор или клауза със сила на пресъдено нещо може да бъде постигнато единствено чрез предявяване на иск.

За кредитополучателя винаги съществува правен интерес да предяви самостоятелен установителен иск за прогласяване нищожността на договор, страна по който е същият, тъй като уважаването на същия ще внесе правна сигурност в отношенията между страните, ще избегне бъдещото неоснователно разместване на имуществени блага (плащане на недължими суми по нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за връщане на платеното по нищожния договор. За наличието на правен интерес съответно за допустимостта на предявен иск за прогласяване нищожността на определен договор, е достатъчно излагането на твърдения, че ищецът и ответникът са страни по договора, както и на конкретни основания, поради които същият не поражда правно действие, каквито в случая са налице. Нещо повече, само въз основа на факта, че кредитополучателят разполага с възможност за предявяване на осъдителен иск за връщане на платеното по договора, не означава, че за него липсва правен интерес от предявяване на самостоятелен установителен иск за прогласяване на неговата нищожност, тъй като се касае за две самостоятелни искови претенции, насочени към различна защита – прогласяване нищожност на договор и връщане на платеното по този договор.

Следва да се отбележи още, че неправилно с въззивната жалба се възприема тълкуването, дадено от СЕС по дело № С-321/2022 г., на което се придава различен смисъл от този, който в действителност има, за да се обоснове от въззивника липсата на правен интерес за ищцата от предявяване на самостоятелен установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия № 108/22.11.2022 г., респективно на клаузата на 29 от същия. С актуалната практика на СЕС, намерила израз в решение от 23.11.2023 г. по посоченото дело С-321/2022 на СЕС, явяваща се обвързваща за настоящия съдебен състав предвид нормата на чл. 633 ГПК, е възприето тълкуването, че чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕО, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска разпоредби от националното право, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. Макар въвеждането на процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на потребителя да заплати разноските и насочването му към по - ефективно правно средство, би довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО защита, като се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази директива в нарушение на принципа за ефективност.

На следващо място въпросът относно наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск, независимо от наличието на предсрочно изпълнение на задължението чрез плащане на дължимата сума, е разгледан в определение № 601/28.10.2015 г. на ВКС по 3 ч. гр. д. № 4967/2015 г., III г. о., с което се приема, че при доказване на твърденията си, че е заплатил недължима сума, установителният иск е способът, с който ищецът разполага за защита на своя интерес.

Предвид изложеното, предявените установителни искове за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит № 938025/17.03.2023 г., се явяват допустими, макар чрез уважаването им в правната сфера на потребителя да не възниква никаква промяна, тъй като за връщане на даденото по договора неминуемо следва да бъде предявен и осъдителен иск. Ето защо, изложените с въззивната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение, основани на твърдението, че ищцата А. И. не разполага с правен интерес от предявените установителни искове, доколкото за нея е съществувала възможност за предявяване на осъдителен такъв, имащ за предмет връщане на дадено при липса на основание, са неоснователни.