Решение № 3222 от 12.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3222 гр. София, 12.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100514450 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Същ ото е образувано по въззивна жалба на Г. Н. З., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. М.

П. срещу решение № 20109905/01.12.2023 г. на СРС, 143 състав, постановено по гр.д. 29 449/2017 г., с което е отхвърлен предявения иск по реда на чл. 422 от ГПК вр. с чл. 228 ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 79 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в правоотношенията между Г. Н. З. и „Цезар – 2001“ ЕООД, че съществува вземане на Г. Н. З. и „Цезар -2001“ ЕООД дължи на Г. Н. З., сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на 30.01.2017 г. по ч.гр.д. 248/2017 г. по описа на СРС, а именно 19 095 лв. – представляващи незаплатен дължим наем за периода 01.06.2013 г. – 01.01.2015 г., съгласно договор за наем от 01.12.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на заявлението пред заповедния съд – 04.01.2017 г. до окончателното изплащане на задължението като в частта на сумата за неплатени наеми за периода от 01.06.2013 г. до 01.01.2015 г. в размер на 7 035 лв. отхвърля претенцията като погасена по давност на основание чл. 111 б.“в“ от ЗЗД, а в 1 останалата част до първоначално претендирания размер от 19 095 лв. т.е. за разликата от сумата от 12 060 лв. като дължими наемни вноски по договор за наем на недвижим имот от 01.12.2006 г. за периода от 05.01.2014 г. до 01.01.2015 г. поради погасяването и до размера на по-малкото по извършено прихващане с уваженото заявено от ответника „Цезар – 2001“ ЕООД възражение за прихващане по смисъла на чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД във вр. с чл.

145 от ТЗ за сумата от 33 000 лв. – получени суми от разрешен кредит от „ПроКредит банк“ АД, които Г. З. е получил и не е върнал, съответно 4 900 лв. и 28 400 лв., ведно с дължимата се върху тези суми мораторна лихва върху тях 8 500, 67 лв. върху главницата от 4 900 лв. и 46 445, 98 лв. върху главницата от 28 400 лв.

В жалбата са наведени твърдения, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при непълнота и липса на задълбоченост на разглежданите доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка.

Твърди се, че допуснатото прихващане е неоснователно, тъй като не бил взет под внимание изричния регламент на т.10.3 от учредителния дружествен договор от 31.10.2001 г., съгласно който не се допускало прихващане на задължение на съдружник срещу вземания на дружеството. Не било взето предвид и уговореното в т.10.2 от учредителния договор. Твърди се, че СРС допуснал „Цезар 2001“ ООД да претендира и прихваща суми за консумативи по сключен договор за наем между „Омега Транс Такси“ ЕООД и Г. З. в качеството му на физическо лице.

Твърди се, че фактическата обстановка, възприета от съда била обоснована въз основа на фалшиви декларации от настоящи наематели на имота и счетоводни документи, изготвени от Ценка Ангелова без да се обърне внимание на данните, декларирани в годишните счетоводни отчети и баланси.

В подкрепа на заявените възражения в рамките на жалбата са посочени конкретни текстове от приложени по делото доказателства, които СРС е пропуснал да се запознае, обсъди и анализира при постановяване на решението си. Заявява искане за отмяна на постановеното съдебно решение като бъде постановено друго, с което заявения иск да бъде уважен.

Претендират се сторените по делото съдебни разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от 2 ответника в първоинстанционното производство „Цезар 2001“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. Д. А., в който са наведени съображения относно правилността на обжалваното решение и искане за неговото потвърждаване. Претендират се сторените в производството съдебни разноски.

Предмет на производството е и частна жалба на Г. Н. З., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. М.

П. срещу определение 20129881/26.09.2024 г. на СРС, 143 състав по гр.д.

29449/2017 г., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските. Твърди се, че определението е неправилно и необосновано като състава на СРС не преценил правилно правната и фактическата сложност на производството, която била несъотносима към присъдения адвокатски хонорар от 5 000 лв., тъй като делото не се характеризирало с фактическа и правна сложност. Твърди се, че въпреки, че съставът на СРС възприел като частично основателно възражението за прекомерност, възнаграждението не било намалено. Иска се отмяна на определението като се постанови друго, с което да бъде определено справедливо възнаграждение.

В срока по чл. 248 ал.2 от ГПК е депозиран отговор от „Цезар 2001“ ЕООД, чрез адв. Д. А., в който се поддържат съображения за неоснователност на депозираната частна жалба.

Страните са депозирали и писмени бележки в срока, предоставен от състава на съда.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Видно от ангажираните по делото доказателства, исковото производство пред СРС е по реда на чл. 415 ал.1 от ГПК след проведено заповедно производство по чл. 410 от ГПК. Искът е заявен в указания в нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок. Предметът на исковата претенция, заявен в исковото производство е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 410 от ГПК. Депозираното възражение от страна на 3 длъжника в заповедното производство е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предвид което заявения иск е процесуално допустим.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В първоинстанционното производство е разгледан установителен иск по чл. 415 ал.1 от ГПК вр. чл. 232 ал. 2 пр.1 от ЗЗД.

Страните по делото не са формирали спор относно обстоятелството, че са в облигационно правоотношение по повод сключен договор за наем, а и това се установява от приетия като доказателство договор от 01.12.2006 г., съгласно който на сочената дата четири физически лица, сред които и настоящия въззивник, са предоставили на наемателя „Цезар – 2001“ ООД за временно ползване съсобствения си недвижим имот /предприятие/, представляващо движими и недвижими дълготрайни материални активи, подробно описан в договора срещу насрещното задължение на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер на 4 020 лв. с включен ДДС. При липса на уговорка в договора относно припадащата се част от наемната цена за всеки един от четиримата наемодатели следва да се приеме, че всеки от тях получава равна част от нея т.е. по ¼.

Съобразно чл. 3 от договора, същият се сключва за срок от 5 години като страните не спорят, че след изтичане на срока му на действие, наемателят е продължил да ползва имота, поради което същият се счита продължен за неопределен срок, съобразно и уговорката на чл. 4 от договора.

За да възникне процесното задължението за заплащане на наемна цена, наемодателят следва да е изпълнил договорното си задължение да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор и да е осигурил свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок.

В рамките на производството, страните не са формирали спор относно обстоятелството, че имотът, предмет на договора е предаден на наемателя като му е осигурено свободното ползване на същия, поради което за наемателя е възникнало насрещното задължение да заплаща уговорената в договора наемна цена.

При проведено насрещно доказване ответникът – въззиваема страна е противопоставил възражение за изтекла погасителна давност и възражение за 4 прихващане. По отношение заявеното възражение за погасителна давност в рамките на въззивната жалба не са заявени никакви възражения, поради което настоящият съдебен състав намира, че в тази част решението на СРС е влязло в сила.

Заявените възражения в рамките на въззивната жалба са съсредоточени по отношение приетите за съвместно разглеждане в рамките на производството възражения за прихващане. При разглеждане на същите следва да бъде взето предвид обстоятелството, че по отношение на процесния договор и между същите страни са се развили две предходни съдебни производства, касаещи периоди от време, предхождащи настоящия процесен такъв.

Видно от влязлото в сила, като неподлежащо на обжалване, съдебно решение от 25.11.2016 г. на СГС, IV-В въззивен състав, постановено по в.гр.д.

5949/2016 г. в рамките на това производство са приети за съвместно разглеждане респ. съответно разгледани идентични възражения за прихващане с тези, заявени в рамките на настоящото производство /стр. 18 в делото на СРС/. Не са предмет на това предходно производство възражението за прихващане със сумата от 3 280 лв. – получени от ищеца суми на дружеството от извършени годишни технически прегледи, в качеството му на управител на същото, които не е отчел в касите му, както и мораторната лихва върху сумата от 31.12.2012 г. до подаване на отговора на исковата молба в размер на 501, 25 лв., както и това за 63 лв. – изтеглени от ищеца суми на дружеството, при закриване на сметката му в „Пощенска банка“ АД, в качеството му на управител на същото, които не е отчел в касите му, както и мораторната лихва върху тази сума от 18.02.2013 г. до подаване на отговора на исковата молба в размер на 27, 84 лв., както и това за 8 349, 02 лв. – ¼ от лихви и такси по договор за банков кредит № 010Б00318/15.11.2002 г. между „Прокредит банк“ АД и ответното дружество, който е бил усвоен от ищеца, без да върне парите на дружеството.

Видно от влязлото в сила решение 1824/07.04.2023 г. на СГС, II-А състав, постановено по в.гр.д. 6354/21 г. /недопуснато до касационно обжалване с определение 4356/02.10.2024 г. гр.д. 328/24 г. на Трето ГО на ВКС/ неразгледаните в първото съдебно производство първите две възражения за прихващане, посочени по-горе в настоящото решение, са били 5 предмет на това второ съдебно производство, развило се на същото основание и между същите страни, но за предходен период /стр. 65 в кориците на в.гр.д.

8130/24 г. на настоящия съдебен състав при първото постъпване на делото в СГС/.

Единственото възражение за прихващане, заявено в настоящото производство, което не е било предмет на предходно развилите се съдебни дела между страните е това за сумата от 8 349, 02 лв. – ¼ от лихви и такси по договор за банков кредит № 010Б00318/15.11.2002 г. между „Прокредит банк“ АД и ответното дружество, който е бил усвоен от ищеца, без да върне парите на дружеството. Същото е разгледано от състава на СРС и е счетено за неоснователно като по отношение на този извод нито във въззивната жалба, нито в отговора към нея са заявени някакви възражения, поради което настоящият съдебен състав не намира причина да ревизира този извод на СРС.

В обобщение на тези установени по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че вън от последното възражение за прихващане, всички останали заявени в настоящото производство и приети за съвместно разглеждане възражения за прихващане са били предмет на предходни съдебни производства между страните, в които същите са разгледани и съответно отхвърлени вкл. и това, с което СРС в рамките на настоящото производство е извършил прихващане с процесното вземане на ищеца въззивник. Влезлите в сила съдебни решения са влезли в сила и по отношение на разрешените с тях възражения за прихващане по арг. на чл. 298 ал.4 от ГПК и същите следва да бъдат зачетени от настоящия съдебен състав, съгласно императивната разпоредба на чл. 297 от ГПК, поради което и на основание чл.