Решение № 1352 от 01.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1352 гр. Пловдив, 01.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен П. Чакалов

Членове:

Румяна Ив. Андреева Атанасова

Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно гражданско дело № 20255300502710 по описа за 2025 година Постъпила е въззивна жалба от Районна прокуратура - Пловдив против решение № 822/25.02.2025 г., постановено по гр.д. № 5937/2024 г. на Районен съд - Пловдив, ХV гр. състав, с което Районна прокуратура - Пловдив е осъдена да заплати на В. Н. Я. с ЕГН ********** сумата от 12 293,94 лв., представляваща сбор от неплатени в брутен размер трудови възнаграждения, представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения от ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените му суми, както и сумата от 1 993,24 лв., представляваща сбор от обезщетения за забавено плащане в брутен размер, върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба в съда - 01.04.2024 г., ведно със законна лихва върху главница от 12 293,94 лева, считано от предявяване на исковата молба в съда - 01.04.2024 г., до окончателното изплащане.

Жалбоподателят поддържа, че така постановеното решение е неправилно.

Поддържа, че административните ръководители на органите на съдебната власт, в частност ръководителите на районните прокуратури, имат правомощието да разпоредят изплащането на определеното от Пленума на ВСС на основание чл. 218, ал. 3 от ЗСВ възнаграждение, като законодателят не е предоставил компетентност на административния ръководител на РП – Пловдив да ревизира посочените в Таблица № 1 на Пленума на ВСС размери на основните месечни възнаграждения, а по делото не е доказано за процесния период да е издаден друг административен акт от Пленума на ВСС, въз основа 1 на който да бъдат определени нови размери на възнагражденията. Поддържа, че е изпълнил задължението си да изплаща на ищеца възнаграждението, обективирано в Таблица №1 на ВСС, а единствената предвидена в ЗСВ предпоставка за изменение на размера на възнагражденията, съгласно чл. 218, ал. 3 от ЗСВ е постановяване на акт на ВСС, с който да се определи размер на магистратските възнаграждения, различен от предходния. Моли за отмяна на решението и за постановяване на друго решение по същество, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендира разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна В. Н. Я., чрез адв. П. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционният съд е разгледал обективно съединени искове, предявени от В. Н. Я. срещу Районна Прокуратура - Пловдив / РП - Пловдив / с правно основание чл. 128 вр. чл. 229 от ЗСВ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът В. Н. Я. е основал иска си на твърдението, че през исковия период е работил на длъжност „*******“ в РП - Пловдив. За този период ежемесечно му е начислявано и заплащано брутно трудово възнаграждение /БТВ/, определено на база основно месечно възнаграждение в размер под законоустановения минимум по чл. 218, ал. 2 от ЗСВ - удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт /НСИ/. Счита, че основното му месечно възнаграждение следва да е поне в този размер, т.к. той е законоустановеният минимум за най ниската магистратска длъжност - в случая „******“ съгл. чл. 163 от ЗСВ и че ОМВ за длъжността *********в РП не може да е под този минимум. Твърди, че начисляваното му и изплатено ОМВ е под казания минимум въз основа на решения на Пленума на ВСС, който е определял ОМВ за заеманата от него длъжност под определения в закона минимум за всички магистрати от районно ниво. Счита, че разпоредбата на чл. 218, ал. 3 от ЗСВ предоставя възможност на Пленума на ВСС да определя възнагражденията на длъжностите в съдебната власт - извън тези по ал. 1 и ал. 2, но това не означава, че му делегира правомощия да определя ОМВ на районните магистрати под законоустановения минимум за най-ниската магистратска длъжност, който размер счита, че е с императивен характер и за магистратите е аналог на минималната работна заплата. Ето защо моли за осъждането на РП - Пловдив да му заплати сумата от 12293,94 2 лв., представляваща сбор от неплатени в брутен размер трудови възнаграждения, представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения от ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените му суми, както и сумата от 1 993,24 лв., представляваща сбор от обезщетения за забавено плащане върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба в съда както и законната лихва върху главницата от деня на предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане.

Ответникът РП - Пловдив е оспорил иска с възражението, че нормата на чл. 218 ал. 2 от ЗСВ няма императивен характер за длъжността „*******“, а по силата на чл. 218 ал. ал. 1 и 2 от ЗСВ възнагражденията само за най-високите / председателите на ВАС и ВКС, главния прокурор, началника на НСлС / и за най-ниските / младшите съдии и прокурори / магистратски длъжности се определят по силата на закона и при настъпване на предвидените в разпоредбата условия. Всички останали магистратски възнаграждения / сред които и тези на районните прокурори / се определят само и единствено от Пленума на ВСС / чл. 218 ал. 3 /. Задължението не е на РП - Пловдив, т.к. тя действа в условия на обвързана компетентност и не може да плаща на прокурорите от състава си възнаграждения в размери над утвърдените с таблица № 1 на ВСС, нито има бюджет за това.

По делото няма спор, че през исковия период ищецът е изпълнявал длъжността "*****“ в Районна прокуратура - Пловдив, както и че му е начислявано основно месечно възнаграждение в размери по – ниски от възнаграждението, от предвиденото в закона за най – ниската прокурорска длъжност – *******, на основание Taблицa № 1 нa BCC съгласно чл. 218, ал. 3 от ЗСВ, където е посочено, че възнагражденията за длъжностите в органите на съдебната власт, без тези на председатели на ВКС, ВАС, главен прокурор и директор на НСС, както и на най – ниските съдийски, прокурорски и следователски длъжности се определят от Пленума на ВСС.

От приетото заключение на съдебно счетоводната експертиза с вещо лице Д. С. се установява, че за процесния период брутното месечно възнаграждение, начислено на ищеца е в размер на общо 103 515,53 лв., а размерът на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера за същия период възлиза на 115 809,47лв., или налице е разлика в размер на 12293,94 лв., а обезщетението за забавено плащане, изчислено върху всяка една от главниците, считано от 1-во число на следващия месец до датата на подаване на исковата молба в съда е в размер на 1993,24 лв.

По делото спорният въпрос е дали пленумът на ВСС, изпълнявайки правомощията си по чл. 218, ал.3 от ЗСВ е ограничен да определя възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт в рамките между размерите, посочени в чл. 218, ал.1 и ал.2 на ЗСВ.

Със закона за съдебната власт е утвърден принципа, според който магистратите от по – горестояща длъжност получават по – високо възнаграждение от магистратите от по – долустояща длъжност. В подкрепа на 3 този извод е достатъчно да се посочат нормите на чл. 227, ал.5 и чл. 234 от ЗСВ. Ето защо възнагражденията на останалите длъжности в органите на съдебната власт, каквато е и процесната, не могат да бъдат по – ниски от възнаграждението за най – ниската прокурорска длъжност. Проведено докрай обратното разбиране – за определяне възнагражденията на останалите длъжности в органите на съдената власт извън ограниченията на размерите им, посочени в чл. 218, ал.1 и ал.2 от ЗСВ означава, че всяко възнаграждение под тези размери или дори над тях е в съответствие с останалите норми от ЗСВ, което е в очевидно противоречие с констатирания принцип за по – високо заплащане на горестоящите длъжности спрямо долустоящите.

Другият спорен въпрос е дали съответния орган на съдебната власт, в случая РП Пловдив, е задълженото за разликата лице в качеството на работодател на ищцата, заемаща длъжността „*******“ в РП - Пловдив.

Според настоящата инстанция отговорът на този въпрос е положителен.

Материално - правно пасивно легитимиран да отговаря по иска е Районна Прокуратура - Пловдив в качеството й на работодател по арг. на чл.

61 от КТ и предвид разпоредбата на чл. 229 от ЗСВ вр. § 1 т. 1 от ДР на КТ, без оглед на обстоятелството, че възнаграждението за съответната магистратска длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е и назначаването на магистрата - чл. 160 от ЗСВ. По своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд и макар правоотношението по заемането на магистратската длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат своя труд в съответния орган на съдебната власт / чл. 161 от ЗСВ /, който се явява техен работодател, а не органът по назначението - ВСС.

Правоизключващите възражения на жалбоподателя за невъзможност самостоятелно да определя и изплаща трудовите възнаграждения на прокурорите от състава си, за обвързаната му компетентност по прилагането на чл. 218 от ЗСВ, както и за това, че РП - Пловдив е третостепенен разпоредител с бюджетни средства и не може да нарушава бюджетната рамка досежно предназначението на разпределените й средства и да ги заплаща не по предназначението са правно ирелевантни. Задължението за плащането на трудовото възнаграждение е за работодателя, а причините, довели до начисляването и плащане на възнаграждение в размер под законоустановения / решението на ВСС, обвързаността на съответния административен ръководител с това решение / не са основание за съда за отхвърляне на иска, след като той е установен по своето основание и размер.

В този смисъл е и Определение № 772/18.02.2025 г. на ВКС по гр.д. № 1351/2024 г., Трето г.о., ГК по аналогичен казус, според което, когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма и нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител на съответния орган на съдебната власт с това решение са пречка за съда да приложи директно закона.

Предвид изложеното съдът намира обжалваното решение за правилно и 4 законосъобразно, поради което същото ще се потвърди.

С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат адв. П. адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв. за оказаното на въззиваемия безплатно процесуално представителство.

По тези съображения Съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 822/25.02.2025 г., постановено по гр.д. № 5937/2024 г. на Районен съд - Пловдив, ХV гр. състав.

ОСЪЖДА Районна Прокуратура - Пловдив, с административен адрес:

**, да заплати на адвокат Т. П. П., личен адв. № ************с адрес ******* сумата 1 500 (хиляда петстотин) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство на В.

Н. Я. с ЕГН ********** във въззивната инстанция.