Решение № 3319 от 02.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3319 гр. Пловдив, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330121110 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Подадена е искова молба от С. С. срещу „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с която се иска от съда да осъди ответника да плати на ищеца сумата от 10 лв. - недължимо платена по нищожна клауза за възнаграждение на гарант по договор за предоставяне на гаранция от 31.07.2023 г., ведно със законната лихва. Претендират се разноски. Счита, че договорът за гаранция е недействителен на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД поради недействителност на договора за заем, сключен на същата дата, чието ГПР не е правилно посочено в договора. В съденото заседание размерът на иска е увеличен на 543,14 лв.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът оспорва иска.

Счита, че възнаграждението не противоречи на закона и добрите нрави и счита, че са неоснователни доводите за допълнителна печалба в полза на кредитора, изразяващи се в това възнаграждение. Счита договора за заем за действителен, като цитира в тази връзка дефиницията за договор за потребителски кредит. Счита, че клаузите на договора за гаранция не могат да бъдат нищожни на основание ЗПК. Счита, че не е нарушен принципът на еквивалентност на престациите. Моли за отхвърляне на иска. Счита, че няма как предоставената услуга от гаранта да бъде върната на основание чл. 34 ЗЗД. Възразява за предпоставките по чл. 38 ЗА, въвежда възражение за прекомерност.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявен е иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

За основателността на иска следва да е налице плащане от ищеца на 1 ответника на процесната сума, без за това да е налице валидно правно основание.

Страните не спорят за сключването на договорите за кредит и за гаранция. От справката, представена от „Файненшъл България“ ЕООД, се установява, че ищцата е платила за възнаграждение по договора за гаранция 543,14 лв.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, което обстоятелство се установява от систематичното тълкуване на чл.2, т.7 и т.8 от Договора за кредит. Съгласно тези клаузи, в общите разходи по кредита е включена само възнаградителната лихва и не са включени разходи, непосочени в договора за кредит.

Съдът счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР по следните съображения. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – поръчител. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че Договорът за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на поръчителство ще доведат до допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Обстоятелството, че възнаграждението за поръчителя икономически се дължи на същото лице, което дава заема и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за поръчителя е разход по кредита и следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен.

Договорът за гаранция също е недействителен, тъй като обезпечава нищожен дълг, на основание чл.138, ал.2 ЗЗД. Договорът е нищожен и на собствено основание, на основание чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД, тъй като срещу възнаграждението за гаранция не се продоставя реална услуга – кредиторът поръчителства сам на себе, като целта е да се генерира допълнителна печалба чрез възнаграждението за гаранция. Това накърнява добрите нрави и прави несподелими доводите на ответника, че неговата престация по договора няма как да бъде върната. Всъщност липсва реална престация на ответника, която да бъде връщана, при извод за недействителност на договора.

Като платена по нищожен договор, подлежи на връщане платената сума от 543,14 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 5.12.2024г., до окончателното плащане.

При този изход от спора, в полза на ищеца ще се присъди платената държавна такса в размер на 50 лв. В полза на адв. Б. следва да се присъди хонорар по чл.38 ЗА. Не се обориха предпоставките по чл.38 ЗА Възражението за прекомерност на искания хонорар е основателно поради 2 ниската правна и фактическа сложност на делото, но само до размер от 360 лв., тъй като и самият ответник претендира такова възнаграждение.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:202513690, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40-46, да плати на С. М. С., ЕГН: **********, с адрес: ***, по предявения от него иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата в размер на 543,14 лв., платена от С. М. С. за възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция с № ***/31.07.2023г. и получена от „Файненшъл България“ ЕООД без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 5.12.2024г., до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:202513690, да плати на:

С. М. С., ЕГН: **********, сумата в размер на 50 лв. за държавна такса; адв. Д. Б., от ***, сумата в размер на 360 лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 3