Решение № 647 от 07.08.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 647 гр. гр. Хасково, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Персиана Люб. Михова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20255640100566 по описа за 2025 година

Предявена е искова молба на К. В. А., ЕГН **********, с адрес: *****************, чрез адв. П. П., АК Хасково, против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП" АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Васил Калчев" бл.58 ет.6, представлявано от управителя А. С., с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове, съответно: 1/ иск за прогласяване нищожността на клауза по §6 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г., сключен между страните и 2/ иск прогласянане на нищожността на клауза по §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 128,82 лева.

Ищцата твърди, че е страна по сключен договор за паричен заем със „София Комерс Кредит Груп" АД и по-конкретно по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 03.07.2019г. , съгласно който е получила заемна сума в размер на 200 лева, която следвало да бъде върната на 6 месечни вноски, при годишен лихвен процент - 24% и ГПР 26,83%, обща сума за погасяване 214,26 лева. Съгласно договора за кредит ищцата дължала и неустойка по §7 в размер на 128,82 лева, при непредоставяне на някое от обезпеченията по §6 от договора, като по този начин общото задължение по договора възлизало на сума в размер на 343,08 лева.

Сочи се, че ищцата усвоила изцяло кредита, но на основание чл. 23 ЗПК не дължала изпълнение на вземанията за договорна лихва и неустойка, тъй като процесният договор за кредит е нищожен, поради неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК.

1

Сочи се, че ищцата е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като е усвоила кредита за лични, нетърговски нужди, поради което процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК.

Излага съображения, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което е довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не е породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.

Договорът се явявал нищожен, освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК, и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписания в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.

23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.

Освен това не били изпълнени и условията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя.

Излага съображения за това, че предвидената в договора клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на три основания: 1. С договорения годишен лихвен процент се нарушават добрите нрави, 2. Нарушават се и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и 3. Внася се неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.

Сочи, че с договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 24% се нарушавали добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. При формиране на размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер и противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща 2 възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит и размерът на законната лихва се определя според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс пункта. Към датата на сключване на процесния договор размерът на законната лихва е 10,00 %, т.е. трикратният размер на законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният - 20,00 %, а в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 24% годишно, към която следва да се добави скритата лихва под формата на неустойка, надхвърляла повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави.

На следващо място, посоченият в договора фиксиран годишен лихвен процент в размер на 24% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като предвидената в договора в неустойка представлявала добавък към договорната лихва или скрита лихва като в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.

Намира, че вземането по §7 от потребителския договор няма характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от тьрговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си е гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за тьрговеца скрита под формата на неустойка — лихва. С договорния годишен лихвен процент в размер на 24%, към който се кумулира вземането за неустойка, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатява, се нарушавали правилата на чл. 11, ал. 2, т. 9 ЗПК понеже кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. За да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, на практика поставяли на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др., съответно включват в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва и така преодоляват законовото изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Сочи, че въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

3

Сочи, че кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като учреди едно от обезпеченията в §6, а именно: 1/ Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800 лева или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лева; и които да отговарят на следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с Кредитора; да няма неплатени осигуровки за последните две годиин; да нямат задължения към други банкови и финансови институции, които поръчители да подпишат договор за поръчителство с Кредитора; 2/ Банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако Потребителят не заплати в срок което и да е свое парично задължение по Договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на Кредитора всички дължими от Потребителя суми след първо писмено поискване, отправено от Кредитора до банката гарант. Сочи, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и тьрговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи,вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. На плоскостта на настоящия случай, счита, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособностга на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск.

Уговорка като процесната неустойка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно 4 завишено плащане и то в прекомерен размер, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.